Българският избирател се насити на експерименти и всевъзможни случайници

Изтекоха първите часове на предизборната кампания. Партийният керван проскърца, отнесе по някоя попържня от минувачите и тръгна за пореден път на електорална просия. Откривания, балони, песни, партийно перчене, кандидатски пози. Цяла предизборна кинкалерия.

Водещите партии оркестрират предизборните си прояви в класическия канон: многолюдни събрания, критична оценка на настоящето, разказ за бъдещето и демонстрация на воля за власт и поемане на управленска отговорност. Такива изглеждат кампаниите на ГЕРБ-СДС и ДПС, които имат силно европейско признание и присъствие. Без да блестят с нищо ново, от тях лъха може би най-важното, което липсваше през изминалите няколко години на родната политическа арена – нормалността.

Вероятно и заради това, според социологическите проучвания, засега това са политическите сили, които се намират във възходяща тенденция и се очаква да имат ключова роля при опитите за формиране на властова конфигурация след изборите. Явно българският избирател се насити на експерименти и всевъзможни случайници, та вече жадува за повече нормалност и хора с повече опит в политиката.

Като гледаме регистрациите в ЦИК, извън тези системни партии, има три категории „кандидати за хамама“. Единични случаи на наивни, но вероятно добросъвестни „борци срещу системата“. Носталгични опити да се възроди „доброто старо синьо време“. А третите са като герои от пикаресков роман - странстващи хитреци, мошеници на едро и на дребно, средна ръка агенти на чуждо влияние, причудливи самозванци, големановци с вратовръзки и без вратовръзки, разнокалибрени партийни тарикати и тарикатки, прехранващи се във и около политиката.

Интерес представляват именно пикаресковите герои, сред които, по наше мнение, се открояват най-вече ППДБ (особено в частта ПП), „Възраждане“ и „Солидарна България“.

ППДБ откриха кампанията си пред Народния театър със събитие, което се разполага по своеобразен начин някъде между смисловите пространства на панихидата и сбирката на „анонимни алкохолици“. Шепа активисти и кандидати угрижено разговарят на групички. Лелки и чичаци с ленива настървеност посритват нежелани журналя, които дръзват да задават неудобни въпроси на Киро и Ленчето. Дваж по-многобройните минувачи старателно заобикалят местопроизшествието, а заварените на пейките в Градската градина граждани се разотиват при първата шумотевица, която се разнася от тонколоните. ППДБ се възкачва на практикаблите. Всичко е толкова несръчно и изкуствено приповдигнато, че създава усещане за някогашна читалищна постановка на „Изгубена Станка“ или „Злочеста Кръстинка“. Това остана от шумната, по месиански налудна и по хунвейбински арогантна претенция, че ППДБ били „добрите сили“, които щели били да извадят клета България от мрака, в който била тънела. Въздухът около ППДБ мирише само на едно – на тежък политически и управленски провал. Провал, който започна с „ала-бала с Президента“ и участие в неговите служебни правителства. После дойде провалът на правителството на Кирил Петков, в което се съюзиха с БСП. Пропагандираха, че се борят срещу „модела ГЕРБ“, ставаха и лягаха как нямало да допуснат Борисов и Пеевски до властта. Но се съюзиха с тях. И още са пресни раните от провала на правителството на Николай Денков. Досущ постмодерни байганьовци - днес така, утре наопаки. Нали помните онази сцена от „Бай Ганьо се върна от Европа“, в която Алековият герой готви депутация до царя, за да подкрепят Стамболов? И догато си обсъждат опорните точки за аудиенцията, се оказва, че Стамболов е паднал от власт. При тази новина: „Бай Ганьо и неговите другари се превърнали в статуи. С разтворени уста, с облещени неподвижно очи, лицата им изобразяваха такава печална смес от страх и учудване, щото не ми оставаше, освен да съжалявам, че нямах фотографически апарат… Пръв се свести бай Ганьо, обърна очи към манифестантите и веднага трепна, като че поразен от електрически ток: един конен полицейски стражар минуваше по шосето и чуваше тези ужасни викове и вместо да извади шашката си и като хала с бесен вик да я развърти около главите на тези нечувани бунтовници, на тези черни души, на тези разбойници и предатели, той изглеждаше спокойно, с добродушна усмивка на лицето… Ако в този момент беше избухнал вулкан на Витоша, едва ли би слисал нашите пътници повече, отколкото тази сцена…

- Оплескахме я ний нея! — изговори с отчаяна въздишка бай Ганьо.“

После сцената продължава как Бай Ганьо отива до вестника на тезгяха и прочита: "с големи заглавни букви: „Падна Стамбол…“, и сърцето на Ганя падна в ботушите му“. След което започва трескавата редакция на обръщението до царя: вместо „най-гениалния вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон“, Стамболов става „най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на българския небосклон“; вместо „всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално“, обръщат наопаки: „всичко безчестно, вагабонтско, развратно, мракобесно и тиранско“ и пр. Та и днес ППДБ – винаги влизат в съюз с тези, срещу които уж се борят. В името на власт, постове и привилегии. Довчера се бореха със „завладяната държава“, но понеже междувременно си завладяха държавата и си назначиха свои хора почти навсякъде, сега смениха плочата и вече по-важна им била борбата със „скритата власт“. Пикарески отвсякъде.

Другата пикареска - „Възраждане“, които уж го играеха български патриоти, се оказва, че наистина са патриоти, ама на друга държава. Всичко, което идва от тях като послания и тези в предзиборната кампания е от рубриката „Москва, как ярко ти пламтиш“. Дано само от престараване не започнат и да говорят с руски акцент, както навремето комунистическият плутократ Гриша Филипов и други подобни номенклатурни подмазвачи, раболепничещи пред Кремъл. С оглед на целевата им електорална група, вероятно не е лишено от логика предположението дали не е по-добре да си излъчват предизборните клипове по руската обществена телевизия, а дебати да си водят при путиновия пропагандист Соловьов. Защо се бутат в тези наши „прозападни“, "евроатлантически" телевизии? Шегата настрана, но ако им спуснат такова указание от „Центъра“, сигурно ще го сторят.

И стигаме до тандема „Ваня Григорова-Мая Манолова“ - двете партийни пикарески, които някои зевзеци вече оприличиха на „черната и русата Златка“ в политиката. Щели били да защитават работниците. Как? Като драскат по тарабите, че ще възстановят демонтирания паметник на Съветската армия в Княжеската градина. Каква по-животрептуща кауза за българите и особено за работническата класа може да има от „дружбата с братския СССР“, нали? Затова с нея на практика си откриха предизборната кампания – зер, Митрофанова да вземе да помисли малко дали би гласувала за „Възраждане“, ако има възможност, както обяви преди време, или пък за двете „Златки“.

Тъжно е, че предизборната кампания навява предимно такива горчиви сатирични мисли. Тъжно е, защото сега от партии и кандидати в една свободна демокрация, каквато е България, трябва да се чуват ясни и компетентни визии за управлението и за пълноценното участие на България в системата на Свободния свят. А не примитивни междуличностни боричкания, гарнирани тук-таме с раболепна обсесия към евразийските автокрации. И все пак, трябва да е ясно едно - ще спечели този, който поеме отговорността да изведе България от безвремието на „промяната“. Затова на ход са системните партии, които носят идеологиите на Свободния свят.