Практиката за разсиновяване е недопустима и жестока

Ролята на прокурора трябва да възвърне своята значимост в семейното право

Промените в Семейния кодекс, предложени от Министерството на правосъдието и Министерството на труда и социалната политика, са изготвени с амбиция и цел да се защитят максимално правата на децата при наличието на една или друга неблагоприятна за тях житейска ситуация.

Очевидната цел на законопроекта е приоритетното съобразяване с интереса на детето. Записаните в проекта мерки са за ускоряването на процедурата за осиновяване и поставяне на законови пречки пред разсиновяването. Това законодателно предложение въплъщава идеята, че децата не са стока и когато някой поеме отговорност за отглеждането на едно дете, то това трябва да бъде не за задоволяване единствено на своя нужда или интерес, а и за извършване на осъзнат, разумен избор да бъдеш родител с всички произтичащи от това отговорности. Нужно бе законодателят да заяви, че осиновяването е връзка за цял живот.

Нормална семейна среда, уют, любов и топлина, добро здраве и адекватни родителски грижи - от това се нуждае всяко дете, за да се развива пълноценно, с правилна ценностна ориентация, като добър гражданин на България. Според мен практиката за разсиновяване е недопустима и жестока. През последните три години е имало 21 случая, в които осиновители връщат детето си на държавата. Има и редица парадоксални случаи, един от които е свързан с дете от Търговище, което сега е на 11 години. То е местено 15 пъти по институциите - приемни семейства, центрове за настаняване от семеен тип, осиновено, разсиновено при упоритото и категорично настояване на майката да отглежда детето си. Къде е моралът, дългът, отговорността на държавата и институциите и защо се позволява тази гавра с психическото здраве и живот на децата? Кой ще поеме отговорност за това? Статистиката към средата на 2016 г. е твърде тъжна и обезпокоителна. Над 2400 деца чакат да бъдат осиновени и приблизително 1500 семейства очакват да намерят своето дете. По данни на социалното министерство през този период са предотвратени изоставянията на повече от 10 500 деца в риск.

В резултат на промените в Семейния кодекс се надявам, че ще се изработи ясна административна процедура, по която осиновените деца ще могат за получат конкретна информация за произхода си. Според новите законодателни промени това ще се случва на два етапа. Първо осиновените ще могат да научат датата и мястото на раждане, както и причината за това да бъдат дадени за осиновяване. Вторият етап в случай на заявено желание и постигнато съгласие осиновените лица ще могат да получават информация за самоличността на биологичните им родители.

Европейският опит в това отношение е разнопосочен. Например в Германия според закона не може да бъде разкрита никаква информация, че детето е осиновено, без разрешение на осиновителите и осиновения. В акта за раждане фигурират само имената на осиновителите като родители. Но същевременно Конституционният съд на Германия регламентира конституционното право на всеки да знае кои са биологичните му родители. Всеки, който е навършил 16 г., може да получи достъп до информация за произхода си. В Италия след промените в закона от 2001 г. осиновеното лице след навършване на 25 г. може да получи достъп до профила си. В случаите, когато осиновеното лице е с физически или психически проблеми, то това може да стане и след навършване на 18-годишна възраст.

Гаранция за правилното извършване на процеса определено може да бъде създаването на Националния съвет по осиновяване, в който да работят професионалисти, отговорни и морални личности, с което да бъде сложен край на корупционните практики и шуробаджанашките завери.

Недостатък на законопроекта е, че вносителят му отново предвижда водеща роля на социалните служби и техните служители. Това не е в курса на все по-налагащата се в света и Европа практика за подкрепа, а не на защита посредством цялостно администриране. Според мен законът трябва да предвиди, че съдът следва да изгражда сам преценката си за родителския капацитет на родители, осиновители и роднини, претендиращи да отглеждат деца. Тази преценка следва да бъде формирана на основата на експертиза от вещи лица - детски, клинични или социални психолози, а не на основата на доклади и становища от социални служби или работници. Последното доказа своята непригодност и порочност, поради което не следва да се допуска.

Категорична съм и за това, че въвеждането на по-строга процедура за попечителство (напр. връщането на старата, която е по-строга) ще избегне появата на много възможности за престъпни действия и посегателства спрямо децата. На практика често тази процедура се използва за заобикаляне на осиновяването. Например когато чрез посредник кандидат-осиновителите намират бременна жена, която иска да изостави рожбата си, мъжът от семейната двойка се представя за негов баща и получава попечителство след раждането на детето и другата жена го осиновява.

Споделям позицията на министъра на правосъдието Екатерина Захариева, според която „въвеждането на максимална разлика във възрастта между осиновяваното дете и кандидат-осиновителя не е дискриминация.

Този срок е оптимален, целта е да се осигурят дълготрайни грижи за тези деца”.

От европейската практика виждаме, че в повечето държави има регулация на възрастта на кандидат-осиновителите, като обичайно тя е 45 г., а само в Португалия и Гърция е 50. Това принципно изискване не е дискриминативно, тъй като има както разумно, така и обективно обосновано обяснения и преследва една по-висша цел - висшия интерес на детето да расте в условия на възможно най-дълго съвместно съжителство с хора, които физически и психологично са в състояние да откликват и задоволяват динамично развиващите се потребности на подрастващия човешки индивид.

Според мен правилата за осиновяване се нуждаят от спешни и адекватни промени, но те да бъдат също така прецизирани и индивидуални и най-вече в интерес на децата. Прекомерното и безконтролно овластяване на органи и длъжностни лица доведе до изкривяване на идеята и за деинституциализацията, и на приемната грижа, и на осиновяването, доведе до нанасяне на непоправими щети върху съдбите на стотици български деца и семейства. Ето защо моето убеждение е, че подобно на по-стария Семеен кодекс, в чл. 63, ал. 1 на който е заявено, че: „когато поведението на родителя представлява опасност за личността, възпитанието, здравето или имуществото на детето, районният съд служебно или по искане на прокурора или на другия родител взема съответни мерки в интерес на детето, като при нужда го настанява в подходящо място“, а в ал. 3 - „при особено тежки случаи по алинея 1 районният съд в открито заседание с участие на съдебни заседатели и след изслушване на прокурора може да лиши родителя от родителски права“, защото ролята на прокурора трябва да възвърне своята значимост в семейното право.

Друго, което не виждам, а искам да има в българския Семеен кодекс, е онази неизвестно защо пренебрегната дефиниция на целта на закона, фигуриращ в по-стария Семеен кодекс, но не и в сега действащия.

Ето защо, ако се преформулира по подходящ начин, целта на кодекса би могла да изглежда например така: „Целта на настоящия кодекс е да се уредят отношенията в семейството, между родители и деца, между роднини и деца, както и между осиновители, по начин, който да гарантира: укрепване на семейните отношения, на привързаността и уважението между всички членове на семейството; подкрепа на родителите, осиновителите и техните деца; насърчаване на отговорното родителство; възпитание в семейни, културни и национални ценности и традиции на децата в семейството и извън него.“

*Авторът е народен представител от групата на Патриотичния фронт в 43-тото народно събрание, председател на Националната женска организация на ВМРО, член на постоянните парламентарни комисии по здравеопазване и по земеделие и гори.