Спомням си, че в кръга на шегата един макроикономист беше казал, че истинската реформа на финансовите пазари ще приключи, когато централните банки направят навсякъде всички лихви нулеви и основните валути американски долар, швейцарски франк и евро се котират по следния начин: 1 франк  = 1 долар = 1 евро. Както каза той, развивайки теорията си: „Така всички ще се успокоят, а пък и по-лесно ще смятаме.“ Горното разбира се, че е невъзможно, но от друга страна, убеден съм, че всички централни банкери мечтаят точно за това.

Банката за международен сетълмент (разплащания) в Базел публикува поредния си тримесечен доклад, в който се открояват няколко интересни тези. Според една от тях централните банки прекомерно се фокусират върху нивата на глобалната инфлация. Повечето от тях таргетират годишна инфлация от 2%. Все повече финансисти обаче определят политиката на нулевите лихви като провал по отношение на опитите в посока стимулиране на инфлацията. Инфлацията е следствие на икономическия растеж, а не обратното. Разбира се, че поддържайки ниски лихви целта на централните банки е активното кредитиране, което да доведе до икономически растеж, но нещата някак си не се получават. Нещо повече, след глобалната финансова криза от 2008-2009 година имаме рязко  увеличаване на корпоративната задлъжнялост, което според Банката за международен сетълмент е изпреварващ сигнал за предстоящи сътресения. Точно в тази посока институцията предупреждава най-вече Китай. Според доклада размерът на общия дълг, включително държавният, възлиза на 27,2 трилиона долара. Размерът само на корпоративния дълг и този на домакинствата е  22,3 трилиона долара, което представлява 209% от брутния продукт на страната. Общият дълг на Китай към БВП е в размер на 255%. Трябва да се отбележи обаче, че това съотношение е по-ниско от това на държавите, спадащи към еврозоната, където средната задлъжнялост е в размер на 271% спрямо БВП.

Интересно е да се посочи също, че в глобален мащаб общата задлъжнялост продължава да расте. Според различни източници в края на миналата година дълговете в света се изчисляват на над 230 трилиона долара, което представлява 313 процента от брутния вътрешен продукт на всички държави.

Тези данни са важни, защото показват нещо много обезпокоително като тенденция – лавинообразно нарастване на задлъжнялостта и изключително мудно икономическо възстановяване.  Може да бъде направен изводът, че икономическите системи работят с почти пълен капацитет по отношение на заемане на нови дългове. Само като куриоз бих споменал факта, че най-задлъжнялата страна спрямо БВП е Люксембург, чийто общ дълг е в размер на 405%. Разбира се, че това си има своето обяснение, което е в малкия размер на икономиката на страната и в броя на търговските банки.

Обезпокоителното при Китай са темповете, с които нараства задлъжнялостта на корпоративния сектор и домакинствата. През 2010 година съотношението общ дълг към БВП е било под 150%. Наистина най-важният въпрос е какво ще стане с тази чудовищна задлъжнялост, когато се обърне  лихвеният цикъл в посока повишаване. Ами с правителствата?

Точно поради тази причина имам чувството, че  повечето централни банкери още в началото на традиционните пресконференции бързат да „изстрелят“ сакралните слова, че лихвите ще останат ниски за неопределено дълъг период от време. Разбира се, че изключвам Федералния резерв на САЩ от тази група, който ще повиши основната лихва в страната най-малко един път до края на годината.

Да, светът става опасно пристрастен към ниските лихви. Имам някакво вътрешно чувство, че Китай ще бъде първата държава, която ще се огъне под тежестта на дълговото бреме, което може да прерасне в истинска финансова криза.

Интересно е да се види къде се намират САЩ в тази класация. Колкото и да ви е странно, съотношението обща задлъжнялост към БВП е  150%, а само на домакинствата - 120%, което поставя страната в относително добра позиция. Иначе публичният дълг на страната се изчислява на 72 процента от БВП.

Проблемните зони на глобалното стопанство от гледна точка на дългово бреме са еврозоната и Китай. Нали разбирате защо шефът на Европейската централна банка Марио Драги толкова патетично защитава политиката си на нулеви лихви. Не, не става въпрос само за икономически растеж, а за способност на европейските икономики да обслужват толкова тежко дългово бреме.  Няма никакво съмнение, че в цикъл на покачване на лихвите ще станем свидетели на верижни фалити, което означава повече безработни. Нямам идея дали Европа може да си го позволи в момента, имайки предвид, че от години безработицата в Европа е  около 10%, и то при нулеви лихви.

Истината е, че вече самите централни банки попаднаха в капана на нулевите лихви,  акумулирайки в портфейлите си  трилиони евро дългови книжа. Когато лихвите се повишават, цената на дълговите книжа пада. Представяте ли си каква каша ще настане, когато централните банки трябва да повишат лихвите, осъзнавайки, че те самите ще загубят от това милиарди.

В момента политиката на нулеви лихви твърде много наподобява опасна болест, която засяга най-вече двигателния апарат както на финансовите пазари, така и на корпоративния сектор. Бизнесът не може да се развива нормално без финансовата подкрепа на централните банки. Това е колосален риск. Традиционните принципи на правене на класическа парична политика са вече в миналото. Нулевите лихви доведоха до такава задлъжнялост, че без пускане на кръв просто няма как да се разминем. Да, това предстои.

Централните банки трябва да престанат да гледат само до върха на носа си. Стига с тази инфлация. Дали е 0%, 2% или 3% - просто няма никакво значение. Политиката по количествени облекчения е финансово инженерство,  по-точно е да се каже финансов мутант на класическото правене на парична политика. Бизнесът няма нужда от евтини кредити, а от дерегулации и спокойна бизнес среда.

Една от причините за бавното икономическо възстановяване в Европа е свръхрегулирането на финансовия сектор. След невижданата финансова криза от 2008-2009 г. надзорните органи са надпреварваха да налагат капиталови изисквания най-вече на банковия сектор. Както всяка прекомерна мярка, и тази в края на краищата се прояви с обратен знак.

Същото се случи и в САЩ. Прословутият „Дот Франк акт“ от 2010 г. за капиталовите регулации на американските банки се разпростира на внушителните 22 200 страници, както шеговито се прави сравнение, тези банкови наредби се равняват на 15 тома на „Война и мир“ на Лев Толстой, чийто правнук тези дни стана скандално известен у нас. .

Определено европейските банки се презапасиха с капитал, но категорично това стана за сметка на кредитирането. Знаем кой плаща сметката накрая!