Даскалите подтичват след кервана, ръчкат камилите и току се появи някой нов идиот, който да обещае по „един таблет“ за всеки ученик

От уважение към читателите, академичната общност и „обществото“ като цяло ще започна с уточнението, че това не е нито критика, нито „похвално слово“, а просто равносметка на фактите. Неоспоримите такива. Ще кажете, че няма нужда от нова - аман от равносметки, оценки и анализи, дайте решения! Ами хайде де! Идат!

Проказата на самодоволното невежество, която гризе българското общество последните две + десетилетия, видимо навлезе в необратимата си фаза. Най-старият български университет – Софийският, падна до нивото да приема студенти по право с оценки „среден три“ на входящите изпити. Осведомени източници твърдят, че усилията на Алма матер да осигури заветната квота за държавни субсидии ще продължат - незапълнените бройки за бакалаври ще бъдат прехвърлени към магистърските програми, белким още някой се качи на клона. Трагедия! След още десет години да няма мрънкане защо са ви такива чиновниците, юристите и законотворците! Ако има на кого да мрънкате, де! Не че сегашните ни „нови“ са много стока - но със следващите сме се хванали. Бъдещите „експерти“, с които ще трябва да се примирявате/ме.

Аз лично няма - но самотният поход на този автор за едностранно просветляване на нацията - по един невежа на ден - продължава да доказва, че „краставата овца“ винаги ще е по-силна от птицата, „която пролет не прави“. И анонимните доносници и форумни писачи, разбира се - без тях каква съвременна държава, какво съвременно общество!? Мненията са като хемороидите, казват - всеки задник има своите. Ако конкретните хемороиди имаха обща насока, можеше и да се смятат за тласък към градивно мислене. Не и у нас. Но да не се захласваме в народопсихология.

Кучето е заровено другаде. Изгниването на българското образование - гордостта на нацията - е процес, който отдавна не трогва никого. Или поне не трогва получилите съответните документи. Образованието у нас винаги е било въпрос на публичен престиж. Не на умения или не дай си боже на ценз.

Юнашко племе, хей - в крайна сметка историята на българите е доказала, че искат ли - могат. Стига да са образовани. Къде поединично, къде отборно (на малки групи, разбира се), българинът умее да постига и налага мнението на съотечествениците си. Покръстване ли ще е преди събитията; световна война ли ще е от губещата страна... Опре ли ножа до кокала, винаги ще се намери бързо решение, с цел оцеляване. За последствията... досега не сме били такива хора да си губим времето с тях. Профанизирам, уважаеми, но позволете ми го за нуждата на повествованието. Защото вече е време да говорим за последствията.

„Можем да се насе*ем, но няма да се изложим“, казваше един приятел в казармата. Обадих се да му кажа колко е бил прав преди 20 години. И как няма кой друг да го разбере днес освен нас! Но навремето бяхме млади момчета, растящи в „зората на демокрацията“, избрали първо да минат през задължителното общуване с народа, преди да се опитат да го разберат. И така с голямото 90-тарско шубе след армията станахме кандидат-студенти - смееш ли да се изложиш?! Аз, примерно, до ден днешен се срамувам да призная, че на единия от двата изпита, с които щурмувах СУ, имам „среден“. Компенсирам с един „много добър“ по другия, но така или иначе тройката си беше срам. С остарелите ни представи за „организирано“ общество, в което на всекиму се полага заслуженото място, ниските оценки в края на 90-те все още си бяха дамга. Или поне в моите разбирания.

А ако помните, докато налучквахме посоките на света навремето, имаше за разбиране - когато не бяхме първосигнални твари, не избирахме управниците си по критерия колко са страшни за собствените си приятели и най-вече, господи, презирахме позьорите! Ние поне. Вие може би не! Тогава. Когато се търсеха умните - не красивите, за пред екрана.

Но да се върнем на „проказата“, спомената по-горе! И докъде точно е стигнала. И да започнем от това, че българското образование умря! Съвсем сериозно! Докато се джафкате 25 години кои и колко факти от учебниците по история ще променят разбирането на младите българи за страната им и света, в който живеят, същите, на сляпо, си шляпат по планетата с придобитото „образование“. Елитните ни научни и хуманитарни гимназии, които все още носят необяснимите златни медали или класират по успех цели випуски в западни университети, функционират предимно на базата на мецената. Съвсем сериозно. Държавни субсидии ли? Едва ли!

Противно на общоприетото мнение в републиката българска, родното образование успешно е ударило дъно от времето на килийните училища - частни даскали, частни школа - явни, скрити - винаги ги е имало, ще кажете. Едно време частните уроци даваха предимство пред другите продукти на държавната просвета и невинаги съгласуваните й изисквания. Сега те са „образованието“. На ишлеме, на парче, откъдето както. Преподаватели мохикани по градове и села все още тикат родната просвета в посока, в която ако не вече, то скоро няма да има народ, който да я следва. А даскалите подтичват след кервана, ръчкат камилите напред и току се появи някой нов идиот, който да обещае по „един таблет“ за всеки ученик, пък ако се излъжат родителите. Средното образование няма единни критерии - основното така или иначе се преподава на принципа „да могат да пишат и смятат“ - висшето, накъде да е!?

В заключение: в желанието си да сме различни от себе си разсипахме интелектуалния потенциал на две поколения българи. Ще кажете не от всяко дърво става свирка и не от всяка върба стават най-добрите. Докато се карате кой „кум“ и кой „сват“ на нацията, все повече от новите българи ще броят на пръсти.

Народът е оцелял с езика и културата на дедите си благодарение на тези, които винаги са били първо българи, а после всичко останало - Левски, Алеко, Стамболов. Суверенна държава, със свободен народ, част от света. Решенията за бъдещето на България от над 130 години започват с думата „единни“ - нищо общо с концепцията за „леви“ и „десни“, „американски щат“ или „руска/съветска република“ - суверенна държава, която гради съществуването си с поглед в бъдещето. Отвъд обесването на този или онзи деребей през следващото десетилетие.