Веднага ще призная, че въпросът за бъдещето на левицата след разрива между БСП и АБВ ми изглежда фалшив и подчинен на моментните страсти. Защото първото, което ми идва на ум, когато се заговори за бурята в чаша вода, наречена „развод” между БСП и АБВ, е за каква левица става дума.

Какво й е лявото на АБВ?

Още при създаването на гражданското сдружение АБВ инициаторът му Георги Първанов обявява, че не е време за обяснения кой е ляв и кой десен. Тази линия продължи и при учредяването на партията АБВ. Нима някой е забравил колко пъти лидерът Георги Първанов обясняваше, че партията му не е нито лява, нито дясна, защото тези понятия са изчерпали смисъла си. Нищо ляво няма и в практиката на АБВ, чието най-ярко действие беше участието в едно откровено дясно правителство на ГЕРБ и Реформаторския блок, при това с подкрепата на десните националисти.

Някой може да каже - да, ама нали Първанов беше пет години лидер на БСП и десет години президент на същата БСП, а заместникът му Ивайло Калфин - последният кандидат за президент пак на БСП. Е, на тези, които смятат, че убежденията на политиците остават трайни, трябва да припомня, че по тази логика и Бойко Борисов би трябвало да е комунист, ама не е. Не само че не е комунист, а е голямата надежда на Европейската народна партия за трайно дясно управление в България, защото Реформаторският блок отдавна вече не е.

Че нищо ляво няма в АБВ не е тайна, но нима БСП е безспорно лява?

Да, вярно е, че в прехода тя традиционно заема лявото пространство и се опитва да изразява интересите на хората, които искаха да запазят социалния характер на държавата и се противопоставяха на хвърлянето на България в обятията на Запада. Но левите парламентарни банки невинаги са достатъчно сигурен признак за лява политика. Ако проследим програмните документи и политическата практика на БСП през последния четвърт век, ще видим траен път на тази партия надясно - от комунистическа към социалистическа, социалдемократическа и дори социаллиберална. Вярно е, че това беше направено под постоянния обществен и международен натиск, придружен с непрекъснатите и до ден днешен обвинения, че не се е разграничила достатъчно от комунизма, от неговите кадри и практики.

Но задачата беше изпълнена и в края на краищата, макар и с някои уговорки, БСП прие капитализма като безалтернативното бъдеще на България, Европа и човечеството, а през 2000 г. прегърна евроатлантизма, олицетворяван от НАТО (с неоценимата роля на тогавашния лидер Първанов), чрез новия си председател Станишев през 2005 г. оглави социално-либерално правителство, предложи плоския данък и т.н. Ако погледнем днешното ръководство на БСП, там също с невъоръжено око се виждат хора, изповядващи на теория и практика капитализма.

Ако все пак има разлика между БСП и АБВ, тя е в това, че в БСП все пак има ляво крило и голяма маса левомислещи хора, които не престават да се надяват, че десният курс на ръководството е наложен от обстоятелствата, а когато те се променят, тя ще се върне на левия път. Леви са и документите на БСП, но обикновено те се лансират, когато партията е в опозиция, и се прибират в чекмеджето, когато се върне във властта. Защото поне от 1996 г. това може да стане само в коалиция с по-десни партии.

Толкова по въпроса за левицата в България.

Актуалният въпрос обаче е защо се стигна до последния разрив между БСП и отцепилата се преди две години от нея партия АБВ?

Разривът наистина беше неочакван и толкова остър, че предизвика бурни реакции и продължава да се коментира.

Но какво всъщност стана? Да се говори за развод ми се вижда пресилено, тъй като истинският развод на АБВ с БСП се осъществи през 2014 г. И като повечето разводи беше мъчителен, с разправии, с тежки думи, с периоди на сближаване, докато не се стигна до окончателното отделяне на „хората на Първанов” в отделна партия, обявила, че ще разбие монопола в българската политика. Но ставаше дума за монопола в българската левица. И донякъде успя, тъй като в днешния парламент за втори път след Евролевицата през 1997 г. има две поне номинално леви партии.

Но както и Евролевицата на Александър Томов АБВ си остана малка партия, способна да увеличава своята тежест само като се присламчва към големите. По стечение на обстоятелствата, а и заради личното приятелство между лидерите, първата сила, към която се присъедини АБВ, беше ГЕРБ. Но тъй като „старата любов ръжда не хваща”, в полезрението на АБВ непрекъснато стоеше и БСП. Още повече че там бяха останали немалко привърженици на Първанов.

Звездният миг на АБВ дойде, когато на 8 май тази година 49-ият конгрес на БСП избра за нов лидер Корнелия Нинова, противничка както на левия завой на БСП, така и на безкомпромисното отношение на Михаил Миков към АБВ. И веднага след конгреса АБВ излезе от правителството, без дори да се погрижи за сериозен повод. Така отпадна и формалното препятствие пред сътрудничеството - АБВ да не участва в дясно правителство, което вече беше довело до отстраняването й от дейността на европейската левица.

Логично се стигна до сближение, преговори и в крайна сметка до общ кандидат за президентските избори. Може да се спори за това как се реализираха механизмите на сближението - допитване в БСП с немного прецизни въпроси, вътрешнопартийно номиниране, неочаквано лансиране на, меко казано, не най-популярния кандидат. Но окончателният резултат беше логичен - общ кандидат в лицето на ген. Румен Радев, предизвикал скрит ропот в БСП и нескрито задоволство в АБВ. Всичко вървеше по сценарий, който Първанов вече беше реализирал с проекта Нова левица от 1997 г. - динозавърът БСП да се облагороди с малки, но престижни партии, като БСП дава гласоподавателите, а малките партии - кадрите.

Но в един момент на 23 август всичко рухна. Новата диалогична председателка на БСП прекрати преговорите с АБВ, но продължи президентската кампания с ген. Румен Радев.

Изненадата беше толкова голяма, че АБВ дори не реагираха веднага. А когато го направиха, наводниха медиите, но пак не можаха да скрият изумлението и горчивината от станалото.

Корнелия Нинова се оказа играч, който постига целите си не само в БСП, но и с други партии. Май по-добър играч от Първанов. По неочакваните си ходове тя наподобява Борисов. Дали пък това не е новият дух в българската политика?

Само че въпросът за съдбата на левицата в България продължава да стои и не е свързан само с БСП и АБВ.