Асенка – тази с ампутираните крака, роди деветото си дете и избяга от болницата

Тя е едно мишле. Седи си в малкото легълце в отделението по “Неонатология” на многопрофилната болница „Д-р Стамен Илиев“ в Монтана. Тепърва отваря очи за света, а светът вече й е начертал няколко безнадеждни пътеки. Най-реалната е и най-отчайваща – към дома.

Около нея са още дузина бебета – точно като нея. Малки, недоносени или с поднормено тегло. Сестрите от болницата ги държат обърнати надясно, за да не притискат сърчицата си. Щом влезе външен, го следват, без да мигат. Махат там нещо с ръчички, цвърчат. Всички са прекрасни.

„Тя се казва Лора.“ Така казва д-р Антоанета Блажева – шеф на отделението. После ще разбера, че това дете има още много имена. Баща й – Пламен, се затруднява да се сети как точно го е кръстила „оная, моята“ и ще сбърка. Ще попита майка си Пенка, докато копае поредната жица край пътя между селата Върбово и Чупрене. Пенка ще каже „Хеленора“, а той „'Ленора“. Най-вероятно от Елеонора, но всъщност майка й я нарича Люси.
Животът на Лора започва с няколко статистически данни: „Бебе №180. Родено в 3.30 ч. на 14 април, тегло 2260 г, дължина 48 сантиметра. Майка: Асенка Любчова. Как ще продължи никой не знае, защото вече е изоставена. Майка й избяга няколко часа след като я роди.

Това е деветото й дете. Едно от малките й е починало преди години, останалите са на различна възраст - живи и здрави. Най-голямото вече е институционализирано в Трудово-възпитателно училище. „Краде и прави много бели“, казват съседите от Върбово. Момчето е във ваканция, остават му още два месеца от присъдата. Сега копае заедно с баща си и се кълне, че повече няма да краде.

Асенка пристига в болницата по спешност на 14 април сутринта. Мъжът й Пламен се връща на обяд за да й честити и да се разходят. Качва Асенка в инвалидна количка, но след това връща количката празна. Жената е в инвалидна количка, защото не може да ходи сама. Няма крака. Когато е на 18 години, се разболява тежко. Тя няма и представа от какво. „Само знам, че ми се запушваха кръвоносните съдове и все проблеми. Трябваше да ги режат, за да не умра“, разказва ми тя по-късно.

Когато става на 28, става ясно, че е пропуснато много време. Краката й са с гангрена. Отровата пълзи нагоре. По дясната ръка също е тръгнала. Лекарите са категорични и безцеремонни. Режат краката й над колената, пръстите на ръката – също. Могло е и да бъде още по-тежко. Когато видиш чуканчетата, те свива стомахът. Кърпени са с едър бод. Грозна гледка. На Пламен не му пречи – прави дете след дете.

„Много трудно се свиква без крака. Много е тежко. В началото много боли. Все ги търсиш, но ги няма. Като мине време, като помислиш малко и се примиряваш“, казва тя. Въпреки всичко в очите й има много живот. Няма време да се отчайва, макар че има защо. Мъжът й Пламен не я оставя. Като пийне малко се прави на сексбог. Тя ражда дете след дете. Чак като Пламен види новото, се сеща, че и това гърло трябва да се храни, и бачка като изоглавен. Но след това се напива с бяло вино от по левче литърът, купено от съседното село Чупрене, и пак налита на Асенка и тя пак в болницата ляга.

„Малко е странно да го кажеш, но тази с отрязаните крака избяга“, казва медицинска сестра. Въпросът е единствено какво ще стане с мъничето. Всички в отделението му се радват, но не са оптимисти.

„Това не е наш избор и не задаваме въпроси. Нас ни интересува детето, защото то е най-важно. То и неговата съдба“, казва доктор Блажева. В България хиляди семейства имат проблеми с репродуктивността. Обикалят болници, ин витро клиники. Всички са здрави, прави, без проблеми на пръв поглед и едно дете не смогват да създадат. При Асенка и Пламен няма такъв проблем.

„Колкото по-примитивни са, толкова по-знаят какво да правят. Знаят как да захранят детето, как да го държат. Ни мастит, ни чудо при ромите“, обяснява шефката на отделението. Докато българките четат, стряскат се и все не се получава.
Лора може да бъде осиновена, да има някакъв шанс. Като се замисля, тя може да бъде всичко – ако примерно бъде журналист, като мен, през 2063 година може да напише същия репортаж за друго дете. Чак тогава ще бъде на 48. Тя може да доживее до двадесет и втори век. Никой от нас няма представа какво ще се случи със света през следващите пет години, а пък съдбата на Лора е още по-неясна.

Съдбата на Лора зависи от едни примитивни страсти – български, цигански. Тя може никога да не стане не само журналист, но и нищо друго освен проекция на съдбата на майка си.

„Намерихме много подходящо семейство за детето“, информира ме по телефона Светлин Георгиев, директор на регионалната агенция за защита на детето. Най-вероятно ще бъде в Белоградчик. Но не е ясно докога, защото Асенка е избягала, но не се е отказала от детето. Ако агенцията докаже, че семейството не може да се грижи за Лора, могат и да не го върнат у дома му. Но как ще докажеш, че някой не може да гледа деца, след като вече е отгледал осем?

Пътят към тяхното село – Върбово, е приказен. Пролетта набира мощ, снеговете по върховете Миджур и Ком в Стара планина още не са се стопили. Малко след Чупрене бригада от три момчета вадят кабел. Тартор е Румен.

„Всеки си знае кабела – ние сме по дебелите, Пламен го търсете към Върбово, при тънките“, казва той. Цял ден бачкане и храната за следващия ден е осигурена. И ето го Пламен на два километра. Половината от децата му са там и копаят заедно с баща му и майка му Пенка. Те, както стана ясно, нямат представа как се казва деветата им рожба.
Къщата на Асенка и Пламен е жалка картинка – провиснал покрив, изчегъртани от времето стени показват, че е градена от плет и кал. Отвън има огнище, където горят кабела за да изкарат оловото и медта. В съседство е изкаран дюшек, който съхне на слънце, след като цяла зима е събирал аромати. Вътре е още по-зле. Мизерия. Стара печка, затрупана от мръсни съдове, две стаички, върху които е надвесен застрашително неремонтираният покрив.

Цяла сюрия деца се весели на чалгата. Асенка гледа тъжно през прозореца. Спряла лекарствата, защото няма пари да ги купува. Смята, че повече деца няма да има, защото „моят си е взел науката“. Науката обаче тук няма нищо общо.

„Казва се Люси. Няма да я оставя, но сега няма как да се грижа за нея“, казва майката и продължава „И по тях не мога да тичам – сочи другите, – но като съм тук, е различно. Ще ги присвия при себе си и ще слушат.“

Бебе №180 от 14 април 2015 г., регистрирано в болницата в Монтана, и което ще се казва или Лора, Люси, но с по-малка вероятност 'Ленора, е очаквана в родния си дом. Какъв дом, за бога? Редно ли е да се връща тук? Със сигурност в приемното семейство ще има повече условия. Но ако една жена така топло използва думата „присвивам“, кой има право да я лиши от майчинското?