Придържайки се към принципа “Пускай на твоя противник достатъчно дълго въже, и той сам ще се обеси”, американците ще се радват, ако руснаците затъват постепенно в блатото на Леванта

Стотици демонстранти подкрепиха пред сирийското посолство в Москва въздушните удари на руските ВВС по цели на опозицията и „Ислямска държава” в родината им.
Снимка АФП

Когато избухнаха протестите в Сирия през март 2011-а, Русия зае ясна позиция на страната на Асад - неин последен съюзник в района. Президентът Путин смяташе сирийските протести срещу Асад за западен заговор. Интересното е, че той мислеше същото за протестите в Москва срещу самия него. И през последните 5 г. руснаците не криеха подкрепата си за сирийския режим, изпращайки му оръжие и военни съветници. Освен това Москва 4 пъти използва вето в Съвета за сигурност срещу резолюции за решаване на кризата в Сирия и осъждането на престъпленията, извършени от режима в Дамаск. Затова може да се твърди, че Асад е все още на власт благодарение на руската подкрепа. И съдбата му сега е в ръцете на Путин.

Но какъв е реално руският интерес в Сирия?

Още от Царска Русия руснаците са се стремели към постоянно военно присъствие в топлите води на Средиземно море. Тази мечта бе осъществена когато Асад-баща даде на Русия военноморска база в сирийския морски град Тартус. А днес Асад-син, който има нужда от руската подкрепа като удавник от сламка, даде на Москва военното летище в морския град Латакия и я призова за по-широко военно присъствие в страната. Затова, защитвайки фамилия Асад, руснаците защитават собствените си интереси в Сирия.
В началото на протестите европейците посъветваха сирийската опозиция да се срещне с руснаците и да им гарантира техните интереси в Сирия в замяна на оттеглянето на подкрепата им за Асад. Но Москва отхвърли подобна възможност поради липсата на доверие към прозападната сирийска опозиция и като се надяваше Асад да успее да реши военно кризата. И след като разкритикува западното искане за оттеглянето на Асад, смятайко го за намеса във вътрешните работи на Сирия, реши да се намеси директно.

Защо точно сега?

Въпреки руската подкрепа и тази на Иран и Хизбула, силите на Башар Асад търпят големи военни поражения. Те са демотивирани и на ръба на рухване. Хиляди алевитски младежи, привърженици на режима, плащат рушвети на гранична полиция и бягат извън страната, за да не бъдат задържани и изпратени на фронта. А самата алевитска деноминация, към която принадлежи Асад, е отчаяна и възмутена от продължителността на кризата и празните обещания на Башар Асад да изтласка опозицията от пограничните алевитски райони. Приближаването на опозицията до руската военноморкса база в Тартус допълнително накара Москва да се прехвърли от План А за недиректна намеса към

План Б - военната намеса

През последните 4 години авиацията на сирийския режим върна голяма част от страната в каменната ера. В гр. Идлеб, Северна Сирия, срещнах десетки семейства, които живеят в подземни пещери от византийската ера, след като домовете им са били разрушени в резултат на въздушни бомбардировки. И поради липса на боеприпаси от две години авиацията на Асад използва нови и евтини бомби, наречени “варели”. Те се хвърлят хаотично от хеликоптерите и представляват обикновени варели, пълни с взривни вещества. Въпреки това военните постижения срещу опозицията са нищожни. Тогава с какво ще са различни руските въздушни удари, освен да допринесат единствено и само за повече разрушения и жертви? Те няма да пожънат желания успех, ако не бъдат съпроводени от сухопътна операция. Но Москва не планира такава, за да не я асоциира руският народ със съветското нахлуване в Афганистан, нито пък Русия има логистични възможности или обща сухопътна граница със Сирия, за да транспортира голям брой войници и техника.

Със сигурност в близките седмици, руснаците ще предприемат локални сухопътни операции срещу сирийската опозиция, а не срещу ИДИЛ. В тях може да участват малки групи от руските елитни части, намиращи се вече в Сирия. Но руското командване ще разчита главно на елитни части от иранската армия, ливанската групировка Хизбула и силите на Асад. Този път военните операции ще бъдат водени от руски, а не от ирански офицери както досега, а сирийските офицери са инструктирани за пълно подчинение към полевото руско командване. Не е изключено и руснаците да вкарат наемници от Крим и Източна Украйна.

Едновременно с въздушните удари Русия лансира политически преговори, и затова в неин интерес е да поддържа Асад силен, докато се стигне до евентуална сделка по Сирия с останалите държави, които имат ключови роли в кризата. Слабият или рухнал Асад не е коз, чрез който Путин може да се спазари. Руснаците казват, че не искат да бъдат измамени от Запада и в Сирия, както това се случи в Либия. Те искат да диктуват решенията по начин, който гарантира техните интереси преди, а не след оттеглянето на Асад. Москва ще настоява алтернативата на Асад да е проруски сирийски генерал, и не е изключено тя да настоява той да е алевит, за да успокои страховете на алевитската деноминация от бъдещ реваншизъм.

Как Москва вижда политическото решение?

То според нея се състои от създаването на съвместно преходно правителство от опозицията и режима, водено от премиер опозиционер, но с настояване Асад да продължава да контролира армията и службите. Преходното управление на Асад може да продължи от 1 до 3 години, след което той да се оттегли с избран от него антураж, без да бъде съден, последвано от провеждане на президентски избори с международни наблюдатели. И тъй като Русия е единствената, която има влияние върху Асад и алевитите, тя се надява усилията й за намиране на изход от кризата в Сирия да бъдат възнаградени с вдигането на западните санкции срещу нея. Но засега САЩ и ЕС отказват да сложат всички кризи с Русия в един кюп. Сирийската опозиция е разединена, военното й крило отказва да приеме план с временното оставане на Асад и оттеглянето му без съд.
При провал на политическите преговори, руснаците ще работят с Башар Асад за разделяне на страната на 3 кантона - единият ще се намира по крайбрежието, настанено с алевитите и управлявано от самия Асад. В този кантон ще се намират руските военноморска база и летище и така Русия ще гарантира своите интереси. Доказателство за това е, че въздушните удари засега се концентрират в Западна и Средна Сирия и целят да смачкат опозицията и да я изтласкат далече от бъдещата алевитска държава. Същевременно Иран работи системно за демографски промени в района, като прогонва сунитите от крайбрежието. Неслучайно 95% от сирийските бежанци са сунити, а около 4% са християни.

Проектът за алевитска държава не е нов. Той бе предложен от прадядото на Башар Асад на френските власти по време на мандата им в Сирия в началото на ХХ век. Разделянето на Сирия като един-единствен възможен вариант за решаването на кризата става все по-приемлив в Европа, докато регионалните сили като Турция го отхвърлят и гледат на него като заплаха за националната си сигурност.

Руската намеса ще усложни сирийския въпрос

Последиците от кризата ще се усетят не само на регионално, но и на глобално ниво. Все повече хора ще бягат от Сирия към Европа. Руските нарушения на турското въздушно пространство ще продължават. Москва знае добре, че НАТО няма да се намеси и ще се ограничи до вербална солидарност с Анкара. Но руската игра до турската граница злепоставя президента Ердоган и може да излезе извън контрол независимо колко добре са пресметнати правилата.

Русия рискува да се превърне във враг на мнозинството от арабите и мюсюлманите. А Сирия ще се превърне в магнит за радикалните групировки, които ще прииждат за джихад срещу новия-стар руски “агресор”. Не е изключено Русия да стане арена на атентати. В редиците на ИДИЛ има около 2500 руски граждани. Руската патриаршия обяви, че намесата на Русия е свещена война. А това допълнително придава религиозен характер на тази намеса и от това се възползва самата ИДИЛ, която ще лансира руската намеса като нов кръстоносен поход срещу мюсюлманите и ще призовава все повече младежи да се присъединят към нея. Овен това мнозинството от сирийците са сунити, и намесата на шиитски Иран, координиращ се с Русия, ще подклажда сектантския огън в района.

Големите сунитски държави като Турция и Саудитска Арабия няма да позволят на Иран да победи в Сирия. Те със сигурност няма да изпратят армия, но техният отговор ще се състои в това да снабдят сирийската опозиция с качествено оръжие и в частност с преносими ракетни системи земя-въздух. Досега САЩ забраняваше доставките на такива системи от страх те да не попаднат в ръцете на радикални групировки. Но не е изключено сега да си затворят очите, ако Саудитска Арабия реши да снабди опозицията с такива системи. И придържайки се към принципа “Пускай на твоя противник достатъчно дълго въже, и той сам ще се обеси”, американците ще се радват, ако руснаците затъват постепенно в сирийското блато.