Модерни номади

Защо не България?

През 90-те години на 20-и век те бягаха от България „немили-недраги“ и малцина от тях погледнаха назад. 15 години по-късно терминал 2 не е единствено изход. За наследниците на „немили-недраги“ пътят обратно е възможен и осъзнат. Въпросът вече не е „Защо България?“, а „Защо не България?“. През очите на модерните номади животът тук е различен - предизвикателен и пълен с възможности, видими отвън, но не и отвътре. Успехът им е възможен, защото мислят глобално, но действат локално - със стартъп компании, работа по арт или иновативни проекти, като учители или доброволци. В тази поредица ще ви срещнем с българските граждани на света, които преоткриват възможностите, които страната ни има, за да постигнат световен пробив с логото Made in 
Всяка събота в социалните пекарни „Надежко” се организират общностни месения, чува се българска, английска, бразилска реч и бебешко гукане.

Д-р Надежда Савова-Григорова е културен антрополог с докторат от университета „Принстън“, САЩ. Тя е основател и председател на неправителствената организация “Международен съвет на самодейните средища” и нейната най-популярна програма, "Мрежа хлебни къщи", както и създателна социалите предприятия-пекарни "Надежко".

През 2012 г. е обявена за пътешественик с мисия на годината 2012 на „Нешънъл Джиографик”.

Надя е висока и усмихната жена, в чиито очи и усмивка се чете радостта от живота. Гражданин на света, тя е посетила над 70 държави. Между САЩ, Бразилия и България е избрала да се прибере в родината си, защото тук опекла своя най-вкусен хляб: „баланс между лично и професионално щастие, защото в чужбина, особено в Америка, много от моите познати бяха вече в напреднала възраст, без семейства“.

Говорим с Надя в хлебната й къща в София, между уханната фурна и група деца и възрастни, които творят фигури от квасено тесто. Всяка събота там се организират общностни месения, чува се българска, английска, бразилска реч, дори и бебешко гукане. Вероятно именно заради идеята за тази топла и вкусна мешавица от живот д-р Надежда Григорова е загърбила перспективите за академична кариера в САЩ, работата за ЮНЕСКО и вместо за Бразилия, стегнала куфарите си обратно за България.

Покрай работата по доктората си по културна и социална антропология в Принстън открива възможностите за успех тук. Развива организацията „Международен съвет на самодейните средища“, която става популярна с инициативата за мрежа от хлебни къщи. През 2012 г. печели грант от американска фондация, за да развие неправителствената си организация и осигурява първоначалното финансиране. „Аз се върнах с идеята, че ще е трудно. Била съм в над 70 страни, навсякъде съм се чувствала добре, но винаги тук съм била най-спокойна. Аз обичам България като взаимоотношения, като спокойствие и директност на хората, дори и граничеща с грубиянщина, но дори това е ок. Това е по-приятно, отколкото лицемерност, в която трябва да си мериш всяка дума“.

Планът „Б“ на Надя бил САЩ или Бразилия, отново с идеята да развива НПО. Но междувременно среща съпруга си и двамата залагат на България, защото „има хиляди ниши за нови бизнеси, социални каузи“. Младото семейство поема риска и се сблъсква с куп предизвикателства в работата си, особено когато се отнася до промяна на национални, социални, културни и екологични политики, което двамата са мечтаели да променят към по-добре. „Честно казано, толкова е трудно, че е направо невъзможно и престанах да се боря на институционално ниво.“ Двамата залагат на директната работа с хората. Събеседничката ми пътува в малки и големи градове, села, обучава. „Виждах такава промяна при директния ми контакт с хората, че нямах време, сили и желание дори да се боря на политическо ниво, има, надявам се, и кой друг да се бори“, завършва тя.

В ролята на антрополог и пътешественик Надя ми обяснява как се постига успех в САЩ и в Западна Европа. „В Америка можеш да направиш много, само ако работиш. Видят ли инициатива, хората веднага ти помагат. Със сигурност го няма това аристократично, дори горделиво мислене като в Западна Европа. В Европа е по-различно, гледа се по-негативно на българите, но то си има обяснение - има огромна емиграция. Но, честно казано, ако си добронамерен и те ще бъдат позитивни към теб“.

Надя се определя като патриот, но не като националист, защото осъзнава какво й е дала родината.Тя вярва в страната си, защото вижда много млади семейства с деца. Цени традициите и връзката с баба и дядо, със на селата, която в западните общества почти не съществува, както и възможността да общуваш с природата само на половин час разстояние. Познава винаги еднаквия вкус на българския общностен хляб в САЩ, Унгария, Южна Африка – на споделено щастие и любов, но най-вкусни са й хлябовете на нейните майка и баба, особено по Рождество.

Събеседничката ми е и една от първите съмишленици на организацията на българи, учили и работили в чужбина „Тук-там“. Питам я как е мотивирала своите сънародници в Принстън да се върнат у дома. Тя им е казвала само, че в България е щастлива - открила е възможност за баланс на лично и професионално развитие, с много по-малко пари, но с повече спокойствие, с приятели. “Най-ценното при младите хора е, че са видели, или поне са чували от родителите си за комунизма, но от „демокрацията“ не са видели толкова лошо. Когато отидат в чужбина и се сблъскват с това колко е трудно да си имигрант, България винаги изплува повече с плюсове. Борят се, борят се и не намират удовлетворение. Проблемът с националния характер по-скоро е завистта. Това вечно сравняване с другите по света също ни дърпа назад. Незнам от къде идва това“, казва тя.

Събеседничката ми възприема света с … надежда. Обяснява, че тъй като името й е трудно за произнасяне от чужденците, често го превеждали и я кръщавали на родния си език. „В Етиопия ме наричаха „Тесфанеш“, в Израел, макар и да и е било смешно, я наричали “Тиква” (“надежда”). Липсва й интернационалността на света извън България - да чуваш чужда реч, да общуваш активно с различни хора, макар че в София вече се заражда такава атмосфера. Скоро ще става майка и планира много пътешествия, за да възпитава детето си в уважение към другите хора и култури, ще я стимулира да е любопитна и любознателна. „Аз не смятам, че задължително ученето в чужбина ти помага, освен ако наистина не го искаш дълбоко. Трябва да й дам ценности, това е важното“, казва тя.

Надя е оформила своето село, за да отгледа детето си - от „млади и инициативни хора, които имат идеи да правят нещо ново, не с първоначалната мисъл, дали ще спечелят пари от това. Те, парите просто си идват, когато наистина го правиш с желание“, завършва Надежда от България.