Една завърнала се българка - доволна от избора си

Веригата „Колежи на обединения свят“ е образовала 110 учени и успели българи, от които едва десетина живеят и работят тук

Колежите на обединения свят (UWC) са създадени през 1962 г. по идея на Курт Хан (син на богат немски индустриалец, завършил Оксфорд). През 1958 г. в конференция на НАТО той става свидетел на сътрудничеството между бивши противници през Втората световна война. Тогава му хрумва, че ако събере млади хора от цял свят, това може да предотврати бъдещи конфликти.

Британското кралско семейство застава зад идеята и основава първия колеж през 1967 г. в Южен Уелс. Първият президент е лорд Луис Маунтбатън, а след него - принц Чарлз.

Тези училища съчетават високото академично образование с възпитание в толерантност, добротворчество и социална ангажираност. За период от две години се обучават младежи между 16- и 18-годишна възраст. Възпитаниците са желани в престижните университети на света. Веригата колежи вече се разпростира в 15 страни. Слабо известен у нас е фактът, че за последните 30 години UWC са завършили 110 българи. Поради отличното представяне на нашите сънародници всяка година колежите отпускат по 4 стипендии за българчета. През изминалия ноември възпитаниците на UWC създадоха свой сайт, за да поддържат връзка помежду си и да напътстват новопостъпилите.

Боряна Левтерова е на 26 години и е сред малкото възпитаници на „Колежи на обединения свят“ ( UWC), които избират да живеят и работят в България. Такъв избор, уви, правят едва 1% от тях. Освен че се завръща, тя е сред създателите на сайта на общността. Пак тя развива и просветителска дейност сред учители, ученици и родители, за да привлича повече кандидати за колежите. „Това е доста по-ефикасен начин да се стигне до по-голям брой хора. Не може да се разчита само на медиите. Досега се свързвахме с ученици и учители. Една от грешките ни през годините беше, че родителите не бяха активно обгрижвани.. Този уикенд бях в Мадрид, за да наблюдавам тяхната селекция. На първи кръг бяха подали документи 400 ученици , до втори кръг стигнаха 55. Всички бяха с минимум двама родители, а други - още с баби, дядовци, роднини. За трети кръг се избират 25. И се почва ред сълзи, ред сополи, било от щастие или от нещастие.“

В Испания да постъпиш в колежите било престижно. Докато у нас интересът е спаднал до критичния минимум и миналата година за четирите стипендии са се явили срамно малко кандидати. Добре че все пак се намерили четирима читави. Боряна се учудва, че при толкова успешни участници в световни олимпиади способните младежи не се насочват към колежите.

Като важни предимства тя изтъква, че системата интернационален бакалореат (IB) е на много високо ниво. Човек автоматично получава признание, че академично се е доказал, щом е успял да завърши. Има и още два плюса: завършилият UWC може да получи кредити при кандидатстване в университет. Ако си завършил с отличен съответната дисциплина, ти се опрощават първите два курса в университета. За колежите се знае, че за да те приемат там, си минал през специална комисия. Сиреч веднъж си се доказал при приемането, втори път си се доказал, като си завършил.“

Важен според нея бил достъпът до стипендии. Имало благодетели, които специално финансират деца, завършили колежите. И разказва за донора Шойби Дейви, който бил особено щедър. Тя лично получавала 10 хил. долара годишно от него, но имало и стипендии по 40-50 хиляди... Но самото движение „Колежи на обединения свят“ оказвало съпротива на мисленето, че те са един вид трамплин към добрите университети.

„Човек трябва да отива там заради самата идеология и самото преживяване, а не за да избута 2 години и от трамплина да скочи нависоко“, убедена е активистката, която най-охотно разказва за общността на българите, завършили колежите от 1985 г. досега. „Интересното е, че хората, които са постъпили там в началото, вече са на по 45-50 години, а тези, които сега учат, са на 16-17 и могат да им бъдат деца. Намираме общ език и възрастта въобще не е фактор. Идеята да се съберем е за да помагаме при селекцията, да привличаме повече кандидати и тя да бъде по-добре организирана.

Сега имаме стипендии на фондация ВЕЛУКС за хора от социално слаби семейства, от малцинства, от детските селища. Предизвикателството е хем да намериш такива хора, хем да имат амбиция да продължат да учат в чужбина, хем да отговарят на високите академични стандарти. Съвсем не е лесна задача. Затова потърсихме връзка с други организации като „Заедно в час“, които се оказаха силен и полезен партньор. Един от нашите стипендианти е в такова училище в Копривщица.

През лятото колежаните се събират за един уикенд - целта е току-що приетите да се запознаят със завършилите и да разискват различни теми. Основна сред тях е как хората, които са извън България, да бъдат убеждавани, че тук има достатъчно възможности за развитие. Но дори и да не се върнат, да имат някакъв принос за страната. На тези сбирки си разказваме и спомени.

„ Когато аз учих, бяхме 180 души от 85 държави. - спомня си близкото минало Боряна. - И колкото да е дружелюбно, от време на време стават доста разгорещени разисквания. Примерно в една къща са момче от Палестина и момче от Израел. Колкото и приятелски да са настроени, в даден момент се стига до спорове. И все пак там човек се научава да е толерантен. В колежите много обичат да дебатират , често до 2-3 през нощта. В кухни и столови все някой обсъжда нещо разпалено за политика, международни отношения... А какви дебати се водеха между хората, които искаха да продължат да учат и да изграждат кариера, и другите, които казваха: „Трябва веднага да се отдадем на доброволческа дейност - това беше част от възпитанието в колежа. Та споровете се развиваха около това дали трябва веднага да почнеш да работиш за обществото. „Сега веднага трябва да замина за Индия, да ходя бос, да ям ориз и да помагам на бедните.“ Докато опонентите им казваха: „Ама чакайте сега. Аз заминавам да уча, ще почна добра работа, ще правя добри пари и всяка година ще давам за бедните...“ А другите отговарят: „Е, да, ама аз с мойте ръце, с мойта любов, с личния си принос... и т.н.“

Боряна Левтерова е живяла 8 години в чужбина - 2 в колежа, после завършва международни отношения в Чикагския университет и 2 години работи в Канада - във фирма за мениджмънт. Разказва, че в Северна Америка се ширило мнението, че в Европа работа няма, европейците умирали от глад и да намери човек тук реализация било абсурдно. Но след един престой в Италия установява, че за хората, които искат да се развиват, има достатъчно възможности.

Започнала да се оглежда, да проучва и попаднала на примамлива работа в България. „Следих интервюта и изказвания на изпълнителния директор на фирмата, допаднаха ми като начин на мислене. Реших да се пробвам и ме приеха. Не ми беше лесно да се реша, понеже бях свикнала на канадска заплата и начин на живот. Но като теглих чертата, и видях плюсове и минуси. По-късно убедих и приятеля ми да се върне, и той е българин. Семейството ми също е тук. Когато заминах, брат ми беше на 6 години, сега е на 14. Изпуснах голяма част от детството му. Затова много се радвам, че се върнах. Много съм доволна от избора си за момента. И целта ми е да привлека повече хора към този избор“ - с широка усмивка завършва момичето, с което се свързахме чрез съдействието на международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“.Благодарение на нейните усилия и постоянство България все още е представена в „Колежи на обединения свят“, и то по най-достойния начин.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Образование