Схващането, че половата принадлежност не е предимство, но не е и недостатък, тласкат световната политика към нормалността

Жените в политиката вече не се приемат като явление. Те се приемаха така, когато по изключение имаше изключителни жени. Сега няма новина, но мнозина остават с усещането, че има вълна, тенденция и трайно пречупване на традицията, че политиката е мъжка работа. В нашето неособено развито в демократичните традиции общество това изглежда толкова екзотично, колкото гей парада в центъра на София. Ще ви припомня само последната реакция на премиера Борисов за политическа ръкавица, която бе хвърлена към него: „Ако жена ми постави ултиматум, тя вече не е в живота ми. Тя каква е да ми дава ултиматуми?“ Тук е реалистично да предположим, че ако не Корнелия Нинова, а някой мъж му постави ултиматум, положението ще е друго. Например да играеш тенис „на вързано“ за тава кебапчета. На такива облози не се отказва. Към това можем да добавим емблематичната му реплика „женски пари - змийски кости“, която дава пълна яснота за основната мисъл на героя, че жените са двулични по рождение. Не бе далеч от това мислене и Кирил Добрев от БСП, който после търсеше начин да се извинява. Но истината е, че това е пример само за онези, които са по-откровени, а мачистки настроените балканджии, които се гордеят безсмислено с пола си, са много повече. Те го имат за вродено преимущество, а предимствата на жените се изчерпват с репродуктивната им способност.

Светът преживя тази промяна твърде отдавна и добре е запомнил личности като дръзката кралица на Франция - Мария-Антоанета, срещу която Френската революция насочва острието си. При Екатерина Велика Русия най-сетне е призната като една от великите сили в Европа. Точно тя вкарва духа на Просвещението в тази изостанала страна.

Индира Ганди е тази, която се превръща в символ на страната си не само защото е жена и е приемана за майката на Индия, а защото става министър-председател в ключов за историята на страната момент.

Беназир Бхуто и до днес остава символ за един от най-модерните политици в Азия и даде на страната си светския привкус на модернизацията, какъвто тя не бе преживявала. В символ на демокрацията за Филипините се превърна именно жена като Корасон Акино, която превърна времето си в знак за края на авторитаризма. За Изабел Перон и Голда Меир вече се направиха филми, защото се превърнаха в легенди с всичките си плюсове и минуси и най-скромното определение за тях е, че са исторически личности.

Маргарет Тачър се превърна в епоха за британската политика. Нещо, което бе типично само за отделни династии в Британската империя. Този път го направи една жена, която излезе от бакалницата на баща си, но имаше смелостта да изпрати флота към Фолклендските острови. С други думи, историята на света отдавна даде достатъчно индивидуални примери, за да може днес да стигне до разбирането, че е нужна цялостна промяна и прецедентите да се превърнат в тенденция.

В наше време сме свикнали с Ангела Меркел, дори с карикатурите за нея. Но е фундаментално събитие, че има възможност начело на една от световните свръхсили като Съединените щати да застане Хилъри Клинтън. Дори фактът, че има номинация от Демократическата партия, вече е сериозен маркер за това, че става дума за тенденция, а не за инцидент, тъй като преди нея имаше хора като Кондолиза Райс.

Процесът обикаля целия свят и много държави, над 60, се обединиха в желанието си начело на Организацията на обединените нации да застане жена. Нещо, което не се е случвало в цялата история на ООН. В това отношение България постъпи умно и има сериозни преимущества с кандидатирането на Ирина Бокова.

Светът започна да преживява джендър аргументи за квотно присъствие на жени в отделни политически органи на управление. И все повече обръща глава към естествените способности на личността в рамките на естествена конкуренция. Схващането, че половата принадлежност не е предимство, но не е и недостатък, тласкат световната политика към нормалността.

Формално погледнато, и у нас не сме толкова далеч от световните тенденции. Като изключим династичното явление Людмила Живкова, в рамките на демократичното ни развитие имахме и жена министър-председател като Ренета Инджова, и председател на Народното събрание като Цецка Цачева, и външен министър като Надежда Нейнски, и еврокомисар. На фундаментално политическо ниво стартираха и партии с жени лидери като Мария Капон, Татяна Дончева и Меглена Кунева, а пък за първи път жена стана председател в 125-годишната история на червената партия.

Рискът да пропусна някого е голям, но по-важно е да отбележим, че в политиката на България стигнаха до властта само тези, които имаха силен мъж зад гърба си или предварително създадена голяма партия, която ги изстрелва. Такава роля са играли и Иван Костов, и Симеон Сакскобургготски, и Бойко Борисов. Това е признак, че обществените комплекси още не са надмогнати и доверието, което се оказва, е по-скоро на фасадно ниво. В днешно време жените са онзи ключ в политиката, който отваря вратата на властта, за да могат гражданите ненатрапчиво да погледнат отвътре. Те са именно това лекарство, което доближава обичайното разделение между управлявани и управляващи. Традиционното оплакване на политическите анализатори за отчуждението на елита от гражданите е лечимо с женско присъствие. Може би именно заради това „инцидентните“ дамски присъствия се превръщат в модерна тенденция, която носи грижовност, твърдост и работоспособност, каквато публиката отдавна не е виждала. Разбира се, неприятно е, че тук външният вид има малко по-голямо значение отколкото при мъжете. Но видимо и този проблем е преодолим на фона на хуманната власт, която представляват жените по върховете.

Войните в България са доказали, че в кризисни, критични за страната моменти, когато мъжкото население е изпратено на фронта и част от него не се завръща, а други се прибират осакатени, именно жените са тези, които са успявали да съхранят не само семействата и не само личното стопанство, но и са заставали в основата на икономическото възстановяване в страната. Компенсирали са всичко със собствените си сили и в областта на земеделието, животновъдството, шивашката промишленост и т.н. След войните именно те са тези, които са събуждали България за живот. Историците ни рядко отбелязват тези факти или поне не им се отдава достатъчно значение. Но силата на жените е голяма именно в критични моменти.

Днес светът очевидно преживява промяна, която някои наричат криза, други - многополюсен свят, трети твърдят, че се извършва технологична революция, а четвърти просто са отчаяни от посоката, в която вървим. Затова може би ненапразно отделните нации и международната общност търсят жените и настойчиво им разчистват пътя към властта, за да може и този преход да мине гладко. Предпочитат преходът да е в ръцете на някой, който умее да дава живот, а не на други, които в краен случай умеят само да вземат живот. Така че както казват французите: „Cherchez la femme!“.

*Авторът е експерт по политически маркетинг и ПР.