Облагаемата печалба и данъчните задължения на банките ще бъдат увеличени

САЩ и ЕС са с нисък растеж заради прекомерните регулации и високите данъци

Министерството на финансите публикува на страницата за обществено обсъждане предложения за промени в данъчните закони. Поради големия им обем се запознах по-подробно с отнасящите се до Закона за корпоративното подоходно облагане и ще коментирам някои от тях в настоящата статия.

По-висока данъчна ставка

Първото предложение се отнася до въвеждането на глобално минимално равнище на данъчно облагане на многонационалните групи от предприятия и големите национални групи. Според него минималната ефективна ставка трябва да стане 15% и да се отнася за предприятия с приходи над 750 млн. евро (приблизително 1,47 млрд. лв.). Тази промяна произтича от транспонирането на Директива 2022/2523 на Съвета от 14 декември 2022 г.

Основната цел на тази промяна е “да се ограничи конкуренцията между ставките на корпоративния подоходен данък чрез установяването на минимално равнище на данъчно облагане в световен мащаб”. Така големите компании ще се лишат от възможността да си избират къде да бъдат облагани, за да плащат по-ниски данъци от 15%, което е възможно понастоящем в юрисдикциите с ниско (минимално) облагане. Така те ерозират данъчната основа в държавите с високо облагане и намаляват бюджетните им приходи, които са необходими, за да финансират твърде раздутите социални системи.

Всъщност данъчната конкуренция дава възможност на по-слабо развитите икономики да се опитат да наваксат изоставането си спрямо по-развитите като привличат инвестиции и предприятия, които плащат по-ниските ставки при тях. Пример за подобна юрисдикция е Ирландия, където данъчната ставка по корпоративното облагане е 12,5% и това (заедно с други фактори от средата за бизнес като защитата на правото на собственост, предвидимостта при регулирането, наличието на достатъчно квалифицирана работна сила и т. н.) привлича най-големите технологични компании от целия свят да плащат данъци именно там.

Тяхната фактическа дейност е по целия свят, но те са си избрали място, където данъчната ставка не е висока. Това обаче не се харесва на конкурентите на Ирландия, които искат и облагат печалбите със значително по-високи пределни ставки. Вместо да направят своята среда за бизнес по-благоприятна, те се опитват силово да наложат на конкурентите си по-високи ставки. Същевременно и Съединените щати, и ЕС като цяло се характеризират с относително нисък растеж през последните години, като една от важните причини за това са прекомерните регулации и високите данъчни ставки.

Целта и пред европейската директива, и пред промяната в националното ни законодателство е решаването на погрешно поставен проблем. Проблемът не са ниските данъци в няколко юрисдикции, а преобладаващо високите данъчни ставки в почти всички развити икономики, които спъват развитието им. Повишаването на данъчното облагане по целия свят няма да подобри ситуацията в държавите в високо данъчно облагане, а дори е възможно да я влоши. Външното търсене от страна на юрисдикциите, където фактически ще се повиши данъчната ставка, ще бъде по-малко отколкото би било иначе (без тази промяна), което на свой ред ще допринесе и за по-ниски приходи в държавите с високи данъчни ставки.

Един от ефектите от въвеждането на подобна мярка засяга т. нар. хоризонтална справедливост при данъчното облагане - еднаквата данъчна основа трябва да бъде обложена по един и същи начин. Критерият за размера на прилаганата данъчна ставка обаче не е размерът на облагаемата печалба, а на приходите на предприятието. Ако приходите са над 750 млн. евро, се прилага ставката от 15% (или се налага допълнителен данък от 5% спрямо редовната ставка от 10%). Ако приходите са под този праг, се прилага ставката от 10%. По този начин ако имаме две предприятия с еднаква печалба от 100 млн. евро, но първото е с приходи 1 млрд. евро, докато второто е с приходи 500 млн. евро, първото ще плати 15 млн. евро данък, а второто - 10 млн. евро. Такава ситуация не би следвало да се допуска, защото очевидно означава, че двете предприятия не се третират еднакво при облагането с корпоративен данък.

Тази мярка има за цел да повлияе негативно на развиващите се страни, особено тези, които разчитат повече на ниските данъчни ставки, като България. Стимулите за инвестиции при тях ще бъдат ограничени, и от това ще се забави процесът на създаване на работни места и на добавена стойност.

Ефективността на тази мярка обаче е под въпрос, тъй като въпросните икономики могат да се опитат да заместят ниските ставки с държавни помощи, субсидии и други инструменти, които да компенсират недостатъците им при други компоненти от средата за бизнес.

„Различно третиране“

Целта на глобалното минимално равнище на данъчно облагане е да се ограничи конкуренцията между ставките на корпоративния данък.

Второто предложение за промяна на ЗКПО се отнася до “изравняване” на третирането на приходите и разходите от последващи оценки (преоценки и обезценки) на финансови активи и пасиви за финансовите институции и нефинансовите предприятия. Всъщност това на практика означава, че разходите за обезценка (провизиите), които банките и другите финансови посредници начисляват, няма да бъдат признати за данъчни цели и по този начин облагаемата печалба и данъчните задължения на тези институции ще бъдат увеличени за периода, когато тези разходи са направени.

Изглежда не се отчита характерът на дейността на финансовите посредници и по-конкретно на кредитните институции. Основна част от тази дейност са инвестициите, които са свързани с различни рискове. Един от най-важните от тях е рискът от неплатежоспособност на длъжниците. Именно по тази причина управлението на рисковете е най-важният елемент от дейността на банките. Неразривна част от този процес е обезценката на активите. Тя се извършва според обективни критерии и е предмет на регулации от страна на централната банка. Банките по принцип нямат големи стимули да начисляват провизии, но го правят, когато очакват загуби от своите инвестиции. Тогава съвсем логично е тези присъщи за дейността им разходи да бъдат отчетени при формирането на облагаемата печалба. Всъщност при тях двете дейности - набиране на депозити и привличане на капитал и инвестирането му след това са ключови за образуването на печалбата.

Не трябва да се пропуска фактът, че ако рискът от неплатежоспособност не се материализира - например кредитът е напълно погасен, но за него са били начислени провизии, те се реинтегрират. Т. е. те увеличават облагаемата печалба за периода, когато са реинтегрирани и всъщност в резултат от начисляването държавният бюджет не губи приходи. Те обаче се случват в различен (по-късен) период.

Ситуацията е по-различна при нефинансовите предприятия - тяхната основна дейност не са финансовите инвестиции и това не е присъщо за тях. Именно по тази причина може да има различно третиране на разходите за обезценки. Друг вариант за еднакво третиране е за тези предприятия също споменатите разходи да бъдат признати за данъчни цели, но практиката показва, че това не е необходимо.

В мотивите към тази промяна липсва обосновка, няма и разпоредба от законодателството на ЕС, която да изисква подобна мярка. Вероятно въвеждането є се обосновава с реализирането на по-високи приходи в държавния бюджет през следващата година, за да се финансира рязкото увеличаване на разходната му част напоследък.

Начисляването на по-малко провизии от страна на кредитните институции обаче може да увеличи системния риск и да застраши нормалното протичане на финансовите потоци в българската икономика. Повишаването на лихвените проценти, което протича понастоящем, със сигурност ще се отрази на възможностите на получателите на кредити да ги обслужват, което би могло да допринесе за влошаване на балансите на банките. Те от своя страна би следвало да реагират като увеличат провизиите си, което би намалило печалбите им. Само че МФ желае да получи по-високи приходи и въздействието върху финансовата система остава на заден план.

Липсата на достатъчно провизии (обезценки) при реализирането на рисковете би означавало декапитализиране на кредитните институции и би създало системни проблеми, които биха могли да не се случат, ако разглежданата промяна не се приеме.

От МФ обаче изглежда не си дават сметка за евентуалните последствия, защото в изготвената от тях частична оценка на въздействието, те твърдят, че по този начин не се засягат регулаторни режими. Всъщност това се отнася до дейността на Българската народна банка като орган, надзираващ банковата система и по-конкретно изпълнението на регулациите относно качеството на активите на банките и капиталовата им адекватност. (Именно по тази причина законодателството относно банковата система е прерогатив на БНБ, макар че институцията няма законодателна инициатива).

Чрез предложените мерки по настоящия и по други закони от МФ се опитват да повишат данъчните приходи. Въвеждането на още една ставка по данъка върху печалбата за предприятия с приходи над 750 млн. евро и промяната на облагането на банките и останалите финансови институции обаче вероятно няма да доведе до съществено нарастване на приходите, но лишава българската държава от едно от малкото є преимущества в съперничеството за привличане на инвестиции - по-ниската данъчна ставка, важаща за всички. Освен това тези мерки ще допринесат за влошаване на рисковия профил на инвестициите на банките, за които обезценките ще станат по-скъпи и затова ще се прилагат в по-малка степен.

Идеята на признаването за данъчни цели е, че те се случват в по-голям мащаб преди и по време на неблагоприятно развитие на икономиката и тогава е логично печалбата и данъкът върху нея да се понижават, за да могат банките да се подготвят по-добре. Така въздействието на евентуална криза се смекчава, което е положително както за икономиката като цяло, така и за правителството, тъй като банковата и финансовата система е основен инвеститор в държавни ценни книжа. От друга страна може да се търси и обратната логика, че правителството се стреми да стимулира именно инвестициите в ДЦК, което би било за сметка на кредитите за нефинансови предприятия и домакинства (ефект на изтласкване).