През 1995 г. Конституционният съд приема че е „съмнително доколко упражняването на властта от лица с чуждо гражданство гарантира нейната независимост“

Тази връзка с друга държава предпоставя права и задължения, които могат да се окажат в конфликт със задълженията към българската държава

Допускането на лица, които имат и друго гражданство няма да се запази само за депутати, министри или за държавен глава

Понятието „гражданин“ е сложно и може да бъде разглеждано в поне два основни смисъла. От една страна, всеки човек, който е роден и/или живее в град, наричаме гражданин. Думата „град“ (в църковнославянския език – „градъ“) буквално означава „оградено, защитено място“. В този културологичен смисъл на думата е познатата ни дихотомия, въз основа на това, че някой е жител или обитател на голямото населено място, наричано град, е „град – село“. От Античността разбирането за гръцкия полис и за римската република „политизира“ понятието за град, а от там и за гражданин. Така, от друга страна, всички поданици на монарха в една държава също започват да бъдат наричани граждани на съответната държава, на която те са първоначално само данъкоплатци, а по-късно и електорат (избиратели).

Полисът е град, но също и съобщност от граждани (те са такива само в полиса), която предшества съвременното понятие за държава и гражданство. Гражданството в Рим е привилегирован политически и юридически статут, даван на свободните индивиди. Свободните римски граждани (cives Romani) са имали правото да запазят гражданството си (civitas) при преместване в полис (римска колония) със сравним статут (пълни права colonia civium Romanorum). Принципът, че човек може да стане гражданин, ако не е такъв по рождение, произтича още от римската митология. Когато Ромул побеждава сабиняните, той обещава на военнопленниците в града Рим, че ще станат негови граждани (придобиване на гражданство по натурализация).

Още от римско време познаваме различни способи за придобиване на (римско) гражданство. Такива са:

- по рождение (при раждане в семейството на римски гражданин), 

- при брак (римските легионери не са можели да сключват брак и поради това на техните деца не е давано гражданство, освен ако и докато легионерът не се ожени за тяхната майка, след като е освободен от служба),

- при присъединяване на територии (хората от латинските провинции първоначално, по-късно Рим постепенно започва да дава гражданство на цели провинции),

- при придобиване на правосубектност (освободените роби, а през 3 век от н. е. се дава гражданство на всички свободни хора живеещи в империята), 

- за заслуги (на някой е давано римското гражданство като награда за изключителната му служба в полза на Римската република, по-късно империя),

- при служба в полза на Рим (участници в помощните войски са възнаграждавани с римско гражданство след като срокът на службата им приключи, техните деца също стават граждани и могат да се включат в Римските легиони).

- при условията на инвестиции (римското гражданство е можело да бъде купено, но на много висока цена).

Гражданството през 20 в. започва да бъде разбирано като трайна политическа и правна връзка на съпринадлежност между физическото лице и държавата, от която възникват права и задължения за двете страни. То е определящо за правния статус на индивида, свързано е с неговата индивидуализация и поради това подлежи на сравнително сложен и изискващ време процес най-вече за промяната му или за неговото придобиване чрез способи извън придобиването по рождение (мотиви към Решение № 16 от 2021 г. по к. д. 18 /2021 г.). И  днес  е приложимо класическото правило, че само лицата, трайно свързани с държавата чрез своето гражданство могат да заемат висши държавни длъжности.

В Решение № 15 от 1995 г. по к. д. 21/1995 г. Конституционният съд приема, че „упражняването на властта във всяка държава е елемент от държавния суверенитет“, и че е „съмнително доколко упражняването на властта от лица с чуждо гражданство гарантира нейната независимост“. Защото наличието на чуждо гражданство означава публичноправна връзка между лицето и друга държава, наред с връзката на гражданство с българската национална държава. Тази връзка с друга държава  предпоставя права и задължения, които могат да се окажат в конфликт със задълженията към българската държава. 

Подобна хипотеза при упражняването на изпълнителната власт за вземането и изпълняването на управленски решения крие риск за националните интереси и сигурност. Поради това във власт единствено на българската държава остава решението за това кой и при какви условия е годен да упражнява властнически правомощия и да осигури осъществяването на управленски функции от персонален състав, способен  във всичките си актове и действия да се ръководи от публичния интерес за общите дела в държавата и да съдейства за постигане на общото благо, както се посочва в Решение № 7 от 2019 г. по к. д. 7/2019 г.

В приетия на първо гласуване на 8 декември проект на Закон за изменение и допълнение на Конституцията има два параграфа, които предвиждат отпадане на изискването за притежаване само на българско гражданство за народните представители (§ 3 относно чл. 65, ал. 1 от Конституцията) и за министрите (§ 7 относно чл. 110 от Конституцията). В случай, че тези предложения станат действащо право ще има както конституционни (това ще се отрази и на избираните за президент и вицепрезидент на републиката), така и политически последици. Допускането на лица, които имат и друго гражданство, освен българско, няма да се запази само за депутати, министри или за държавен глава. При условията на равенство това условие за притежаване само за българско гражданство ще се постави като отмяна и за магистрати (условие в Закона за съдебната власт), за служители в държавната администрация (военнослужещи, служители в системите за сигурност /служби за сигурност/ и обществена безопасност /МВР/, дипломатически и консулски представители на държавата /МВнР/).

В свое Решение № 2 от 1995 г. по к. д. 1/95 г. Конституционният съд приема, че изискванията за народните представители, посочени в чл. 65, ал. 1 [към него реферират чл. 93, ал. 2 – за президента и чл. 110 – за министрите] от Основния закон,  „имат абсолютен характер“ „поради публичноправния характер на института на гражданството“.

Действащото българско законодателство, особено Законът за българското гражданство, не допуска възможността държавната администрация (и по-конкретно „ЕСГРАОН“) да проверява статуса на своите граждани в трети страни, ако те притежават двойно гражданство и този факт може да остане напълно скрит за българските органи. Но това не означава, че трябва да отпадне конституционното изискване за притежаване само на българско гражданство за заемане на висши държавни длъжности.

Гражданството не е въпрос само на частните дела на един човек, а е чувствителен въпрос, тъй като е израз на националния суверенитет и на конституционната идентичност на една държава. Нека да не смесваме „гражданинът“ в културологичния смисъл на думата като човек образован, живеещ в градска общност, спазващ правилата на тази общност, носител на градска култура (за разлика от селската култура) и с гражданска позиция, с „гражданинът“ като правно-политическа категория. Идентичността на съвременния човек в постмодерния свят преодолява всякакви географски и политически граници, но неговите права, свободи, задължения или отговорности остават в националните граници на държавата, защото „управниците са смъртни, държавата е вечна“ (Principes mortales, respublica aeterna).