Бела Бенова измина 13 хиляди км с велосипед

Бела Бенова е инженер. Но е фотограф от дете. В последните 20 години е пишещ човек. А завинаги е пътешественик. Така се определя самата тя пред „Труд“.

Пътува с велосипед. Има безброй снимки от дестинации, на които е ходила с велосипеда. Най-хубавите е подредила в пътуваща изложба. С колелото вече е посетила 13 държави, изминала е 13 000 километра сам сама.

„Много е удобно с колелото, защото човек поддържа форма, а и разходите са по-малки. Не ходя по ресторанти, хапвам на крак, спя на палатка. Така човек може да си позволи да изкара месец на пътя с един бюджет, който иначе би му стигнал за седмица на курорт“, обяснява Бела.

Да снима - това е нейното хоби. Иначе работи в единствения бутик за шоколад в България и се занимава с дегустации на шоколад от повече от 10 години.

Шоколадът обаче не й се „лепи“ и тя е в перфектна форма. Казва, че това е най-вече заради тези 13 000 км с велосипеда, които е изминала. Заявява: „Спортът помага“.

Идеята да снима морските фарове се родила спонтанно, по време на един неин докторантски стаж, които продължил доста дълго във Франция. С много носталгия тя си спомняла за родния си град Варна и вече била нетърпелива да се прибира у дома. Мечтаела да се разходи по вълнолома, край любимото море. И тогава изведнъж се запитала - колко фара има в България? Така решила да започне пътешествията си, да записва историите на фаропазачите, да снима маяците. Една година по-късно започнала реализацията на начинанието й.

Българската обиколка, както я нарича фотографката, била уникална. Покрай нея се запалили по идеята много хора, нейни приятели и познати. И оттогава всяко лято те правят по едно пътешествие по крайбрежието на някоя държава.

„Последните години ревностните участници в тези пътешествия започнаха да отпадат, защото вече имат по едно - две малки деца, но пък сме решили като пораснат да ги включим в една юбилейна обиколка“, обяснява Бела Бенова.

Това лято тя се стяга да върти педалите към Дания и Албания.

Пътуващата фотоизложба на Бела Бенова, наречена „Дом на светлината“ бе представена и в Бургас, в зала „Георги Баев“ на Културен център „Морско казино“. В изложбата са включени снимки от посещения в Скандинавските страни, Великобритания, Ирландия, Египет, Латинска Америка, островите в Карибския басейн и други.

Фоторазказът „Дом на свелината“ се реализира тези дни с подкрепата на община Бургас, а входът бе свободен. Бургазлии се насладиха на фотосите на 59 маяци от цял свят, сред които разбира се, бе и фарът на Бургаското пристанище и този на остров „Света Анастасия“.

Най- красивият фар, според Бела, е този на Шабла. Според нея, усещането вътре в него е наистина уникално - „все едно си в катедрала.“

„Той е най-старият български фар. Той носи тежестта на вековете много красиво и много въздействащо“, смята авторката на изложбата. В България същинските фарове в момента са шест на брой.

Под „същински фарове“ Бела има предвид хубавите сгради с пазачи.

Има много пристанищни фарове, съоръжения, които вече са напълно автоматизирани и доста на брой навигационни светлини. Само в Бургаското пристанище те са седем. Сумарно на територията на България такива съоръжения има 40- 50“, разказва тя.

Понякога й се е налагало да снима, като се прехвърля през оградите.

„Налагало се е да нарушавам определени правила, само и само да се добера до целта и да снимам. Возила съм се на стоп. Така съм се озовавала и в затворническа камионетка, носеща пощата на лишени от свобода. Дори съм се качвала в автобус на монахини, прибиращи се към манастира си“, разказва фотографката.

Щом стане дума за фарове, не може да не се заговори и за фаропазачите. Мнозина смятат, че пазителите на фаровете са отшелници, живеещи далеч от суетата на света, пазещи десетки интересни истории и разбира се, отговорни за светлината, която спасява екипажите от крушения. Така е. Много често това е потомствена професия, която се предава от баща на син. Понякога дори цели семейства са живеели във фаровете, разказва Бела Бенова. Но тя не определя фаропазачите като отшелници, а като хора, които могат да понасят самотата.

И не само я понасят, но и я харесват, добавя тя. И се увлича в разказа си:

„Фаропазачите са оправни и сръчни хора, много от тях са самоуки, други са преминали съответното обучение, но се справят перфектно с трудностите на професията. Tрудно е да ги уплаши буря, спиране на тока или нещо друго. Грижат се за фаровете сякаш това е родният им дом.

Самите фарове са строги, те далеч не са луксозни обиталища. Има в тях една студенина, особено в буреносен мрачен ден. Но самите фаропазачи има някаква вътрешната светлина. Попадала съм на фарове, които изглеждат много уютно и отвътре са с мебелировка от XIX век. Конкретно се сещам за няколко такива в Германия. Има в тях уют, но далеч няма комфорт. Те са с едни малки дървени легълца, които изглеждат като детски. Такива са предимно поради ограниченото пространство във фара. А и там работят хора, които са нещо като военизирани, и те не искат да се чувстват като на хотел, те са по- скоро ангажирани да бдят неуморно на своя пост за успешната навигация на моряците“.

Вече има високи технологии, но фарът е незаменим. Капитаните и моряците от корабите споделят, че въпреки навигационната система, която ги води, те се радват да видят светлините на фара - той им носи мисли за сигурност, дом и спокойствие.