Ким Чен-ун разкритикува здравеопазването в Северна Корея

Промени в движението в София заради реконструкцията на ул. „Източна тангента“

Двама души са задържани за стрелбата срещу посолството на САЩ в Анкара

Гърция посреща августовското пълнолуние с концерти и отворени музеи

Магнити бури ни мъчат днес и утре Пикът им ще е до обяд, сочат прогнозите

Трима са ранени след стрелба пред метростанция в Лондон

Тайван скъса отношенията с Ел Салвадор

Тръмп: Никакви отстъпки за Турция

Времето ще е слънчево с превалявания на отделни места

На 21 август 2018 да почерпят

Валери Божинов разцепи Враца

Русия показа „изтребител на дронове“ Деривация-ПВО ще може да сваля както дронове, така и ракети

“Левски“ избира между естонец и наш национал

Инженерът, проектирал моста „Моранди“, сам предупредил за агресивна корозия

„Олимпик“ пали застрахователна война с Кипър Няма яснота кой ще изплати парите в България

Ако законът е религия, българинът е атеист

Марио Савчев

Висшият съдебен съвет избра

Най-добро есе на тема „Европа и съдебната власт“

 

Марио Савчев от 10-и „ж“ клас на 91-ва немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“ грабна в понеделник голямата награда в конкурса на Висшия съдебен съвет (ВСС) за ученическо есе на тема „Европа и съдебната власт в България“. В традиционния ден на отворените врати съдебните кадровици отличиха и неговите подгласници – съученика му от 10-и „д“ клас Николай Бошнаков и Александър Добрев от 10-и „ж“ клас на 9-а френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“. Първенците получиха грамоти, един лаптоп и две енциклопедии от представляващия ВСС Димитър Узунов. Главният редактор Петьо Блъсков, който в същия ден прие от името на „Труд“ годишната награда на ВСС за обективност при отразяване на провосъдните новини, обеща да публикува трите най-добри есета на гимназистите. Днес предлагаме на вниманието на читателите съчинението на Марио, който сподели, че мечтае да стане съдия.

 

Израснах в бедно семейство, в опасен квартал. Все още заспивах на светната лампа, когато за пръв път ме заплашиха с нож. Скоро осъзнах, че някои хора остават ненаказани. Те стоят над човешките закони и под животинските инстинкти – нито лъвовете, нито дори бесните кучета захапват свой брат. И до днес често се разминавам по улицата с моя нападател – вече брадясал, но със същите невъзмутими очи, които дори не помнят страха на малкото момче от квартала. Усмихвам му се. Нали Бог ще го накаже…

Но за да пребъде едно общество, в лоното на неговия морален и правен кодекс трябва да залегне безпристрастна система, която да е независима от Рая и Ада, а законът да бъде религия. В това отношение българинът е атеист. Свикнали сме с горчивия апломб на неговото недоволство: „Това е България, не е като в Европа – няма закони! Всичко е корупция! Търпи!“ Този клиширан императив се е превърнал едновременно в оправдание на злосторник и във вопъл на удавник. Конституция и съдебна власт у нас има, но в държава на овчедушие и потисничество законите са окови за слабите и онеправданите. Така вярата в правосъдието се превръща в екстремизъм, а самото правосъдие в мираж. Европеизацията на българската съдебна система и управление остава фиксидея за почтените юристи. За повечето останали граждани Европа е или Ноев ковчег, или утопия.

Порицаването на българското общество може да е стереотипна практика, но тя не е безпочвена. Когато разсъждавам над неговата структура с оглед на актуалните събития, забелязвам тясна връзка с представата на Томас Хобс за природата на човека. „Война на всеки срещу всеки“. Социумът е разкъсан и единственото, което го обединява, е цинизмът и соченето с пръст. Всеки мери колко къса клечка е изтеглил и бидейки недоволен от резултата, решава да мами и хитрува, защото „всички сме равни“ и той заслужава не по-малко. Ето как негодувания от типа „Няма закони!“ стават способ за пречистване на съвестта и зелена светлина на безчинствата. Така разсъждава и съседът ми по чин в училище: „Всички преписват! Защо аз да се тормозя с учене?“ Комшията ми краде ток, защото: „В Туркменистан тези услуги са безплатни и това ми се полага!“ Закони има, но масовото неподчинение изкривява представата ни за справедливост и се превръща в норма.

А тези „дребни шарани“ дори не са най-опасните в океана своеволие…

Да улови някой истински шаран искала баба Йорданка от Златарица, за да нахрани болния си син. Тръгнала с въдицата на починалия си съпруг, а се върнала с „най-тлъстата“ глоба, за която е могла да бъде уловена. Баба Славка пък била арестувана, защото до лехата с рози и невен виреел канабис, екзотично и непознато за нея растение. Все престъпления, подстрекавани от най-коварния дявол – гладът. Тези и безброй други незнайни воини, борещи се с немотията, са светци в сравнение с мафиотските босове, безсъвестните убийци, наркопласьорите, трафикантите на хора и органи, изнасилвачите, измамниците и всички други престъпници, останали без белезници за Коледа. В крайна сметка „всички в живота са равни. Но някои са по-равни“.

А колко престъпления са били извършени и никога не се е стигнало поне до несправедлив процес? Без нужната експертиза как да се определи причината за смъртта на делфините по Българското Черноморие („виновни“ отново са рибари), как да бъде посочен виновник за мелето в дискотека „Индиго“? А лекарските грешки, породени от безотговорност? Жертвите на изнудване, които не познават закона и мислят, че са сами и беззащитни? Насилието в училище и вандализмът. „Недосегаемите“ нападатели на малки деца, които сякаш се подиграват в лицето на съвестния гражданин: „И този път ми се размина!“

Тази една страница вълнение е обобщено доказателство, че България (като модерна държава) повече от всякога се нуждае от независима съдебна власт, на която може неизменно да се разчита в намирането на справедливост. Прецизно и до болка категорично – като оръжието на убиец. Нека си представим цялата съдебна система като картина на Салвадор Дали. Съдът ще се намира на връх Олимп. Законите ще са скалпели и пинцети, с които магистратите изваждат наяве всичко гнило, криещо се под кожата на обществото и пречещо му да функционира като здрав организъм. Тези „метафорични лекари“ (също като истинските) решават човешки съдби с обширните си познания по морал и право, с остър ум и нюх да предусещат „болното място“ на своя престъпен пациент. И най-малката грешка може да се окаже фатална за справедливостта. Тогава дори най-опитният лекар, психолог, призован свидетел или съдебен заседател не може да спаси умиращото сърце на правдата от адвоката на дявола.

Тази огромна отговорност, която тежи на съдебната власт, е и причина за някои от големите й неуспехи. Доверието на обществеността е изключително ниско – както в правната система и в отделните елементи на законодателството, така и в правните институции и процеси, включително правораздаването. Много често резон за тази липса на вяра е проникването на корупцията в рамките на съдебната власт. Поквареността на длъжностни лица е неизлечим вирус. Предава се от ръка на ръка, от куфарче в джоб, от банкова сметка в друга такава. Разбира се, някои хора са имунизирани с висок морал и не са застрашени. Когато си мисля за тези невъзпяти герои, си представям лоялни на своите принципи прокурори, следователи и съдии. Те биха били много богати, но предпочитат да спят спокойно. В крайна сметка, всичко отново опира до достойнството и интересите на всеки от нас, защото „…когато един дълъг низ от злоупотреби и грабителства говорят, че този народ е застрашен от властта на един абсолютен деспотизъм, то негово право и задължение е да отхвърли подобно управление и да избере нови пазители на своята бъдеща сигурност“.

И тук още веднъж се сблъскваме с познатото обезверение: „Тук е България, не е Европа! Няма кой да ни промени!“ Както обикновено, отговорът се крие във въпроса. Ако си представим правата на гражданина като сапунен мехур, то западният човек е много „по-хигиеничен“ в правно отношение и знае докъде може да раздува своя балон, така че да не се спука и да застраши околните. Европа може да ни даде много като опит и взаимопомощ при разследване (особено когато е намесен трафик на хора). В останалите държави от Европейския съюз децата се възпитават още в „крехка“ възраст да бъдат непримирими с престъпността. По този начин се изгражда силна и с първостепенно значение ценностна система, при която самоосъждането е далеч по-сурово наказание от присъдата. Именно оттук трябва да започне промяната към справедливост в България. Законите и съдебната власт са стена, която е предназначена да ни пази, а не да ни ограничава. Вярно е, че повечето табели сочат на запад, но за важните промени (тук и сега) се изискват големи жертви и малки крачки. Всички сме в калта, но някои от нас предпочитат да гледат към звездите, вместо да калят другите, за да изглеждат по-чисти.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.