За мен е важно да правя това, което обичам

Да, аз не съм идвал в България години наред, но не защото не съм искал

И миналата година виртуозни мексикански оператори, режисьори и актьори спечелиха „Оскари“ и всички не само развяха мексиканското знаме на сцената, но крещяха „Вива Мехико!“

„Дали съм носител на „Оскар”?” – смее се Димитър и търпеливо обяснява всичко в едно изключително емоционално и ексклузивно интервю, специално и с благодарност дадено за в. „Труд”. В него за пръв път той споделя цялата емоция около знаменателното връчване на „Оскар” за „Най-добър филм” на „Зелена книга” на сцената на „Долби тиътър” в Холивуд.

- Митко, от екипа на „Труд“ и от всички българи - честито за твоя триумф на „Оскар“! И за това, че стопли сърцата ни.

- Покорно благодаря.

- Да ти припомня, че „Труд“ още преди година първи писа как продуцентът на „Зелена книга“ Стивън Спилбърг те е избрал за ролята.

- Аз искам не само да ви благодаря, но и специално да отбележа, че „Труд“ беше първата българска медия, която прояви интерес към мен. В Съединените щати съм в тази индустрия почти 9 години и много българи знаят какво правя, но през това време никой от медиите не прояви интерес. Да, не съм дошъл в Америка, за да ставам известен в България. За мен е важно да правя това, което обичам. Но е факт, че „Труд“ прояви не само интерес, но по най-човешки начин, в твое лице, поиска да представи моята история не толкова, за да си вдигне тиража с мен. Ти беше тази, която се интересуваше от Димитър Маринов не заради скандала, а като човек, който осъществява мечтите си по свой начин, без да се надува, да се хвали и да търси признание. За което аз покорно благодаря на „Труд“ и на теб.

- Какво почувства, какво си мислеше, когато получи червената покана за участие в церемонията на „Оскарите“?

- Честно да ти кажа, малко съм изненадан от коментарите в България за българското флагче в джоба ми. Всеки има право на собствено мнение. Но когато получих тази покана, си казах, че това е короната на моя труд, на моя живот, на моите желания и мечти. Уверявам те, в този момент мислех единствено за България! Това флагче на сцената беше в памет най-вече на Невена Коканова, която ме открий и не можа да ме види там, където стигнах; на Мария Карел, която ме подготви за ВИТИЗ; на Георги Попов, който ме научи на занаята във Видинския театър; на Тодор Колев и Крикор Азарян, които също не можаха да ме видят, а вярваха и знаеха, че ще стигна до тук; и най-вече на проф. Елена Баева, която също беше мой асистент във ВИТИЗ. Това беше и за моя професор Влади Симеонов от филхармония „Пионер“, който вярваше и знаеше още когато бях на 16 години, че може да не стана най-известният цигулар в света, но със сигурност ще бъда име сред актьорите.

- Защо беше скрил флагчето във вътрешния джоб на сакото си?

- Когато излязох на сцената, нямах намерение да го развявам. Нали предварително бях казал, че „Пепеляшка“ е поканена на „бал“, но няма да отиде сама, а заедно с България“. Но когато, вече на сцената, видях цялата тази аудитория, сред която се вееха 4 мексикански знамена, бях горд, че те бяха в публиката, а нашето – на сцената. На коментиращите с жлъч българи искам да кажа: и тази, и миналата година виртуозни мексикански оператори, режисьори и актьори спечелиха „Оскари“ и всички не само развяха мексиканското знаме на сцената, но крещяха „Вива Мехико!“. Аз не крещях „Да живее България!“. Аз не развявах българския флаг, защото за мен България е много по-голяма от Мексико.

- А аз ти бях подготвила въпрос „Защо бе, Митко, ти, на когото при комунизма потрошиха фините цигуларски пръсти по арестите, репресираха те и те преследваха от тоталитарната власт заради буржоазния си произход... правиш всичко това за България?“.

- Това ми е в сърцето и душата. Да, аз не съм идвал в България години наред, но не защото не съм искал. И преди съм ти казвал, че бях ограбен в България от роднини и нямах дом, в който да се върна. Тук имам кариера, дом, семейство. В България нямам баба, дядо, вуйчо или леля, при които да заведа децата си. Моето семейство живее в Берлин още от 1989-та – родната ми майка с втория ми баща и брат ми. Аз не съм обиден на България и не я мразя, както много хора се опитват да внушат. Аз си я обичам и винаги ще бъде моята родина. Не се правя на американец с акцент. В един български сайт пишеше: „Димитър Маринов не е този, който взема „Оскар“. Това е „Оскарът“ на някой продуцент“... Държах статуетката по време на церемонията, защото лично Джим Бърк, главният продуцент на филма, който стоеше до Джулия Робъртс, й каза: „Let Dirmitar hold it“ („Нека да я държи Димитър“).

- Какво ти каза Джулия Робъртс на сцената?

- Тя ми даде статуетката с широка усмивка, връчи ми и плика, в който пишеше, че сме победители, леко ме прегърна и каза: „Напълно заслужено“. И когато застанах до Махершала Али и заех мястото си до Линда Карделини, Виго Мортенсен и Махершала казаха: „Ние също сме горди, че ти ще подържиш този „Оскар“, защото това е твоята вечер, в която мечтата се сбъдва. А Джулия Робъртс, като я видях на живо, не можех да повярвам колко красиво изглежда тази жена! И толкова лъчезарна...

- На сцената си говореше и с Виго Мортенсен. Какво ти каза той?

- Сигурно си видяла как той сочи знаменцето и „Оскара“. Каза ми в очите: „Дано един ден мога да направя Дания горда с личен „Оскар“. Още на самата сцена, когато режисьорът Питър Фарели свърши с речта си, подадох „Оскара“ на Джим Бърк, той ме прегърна и попита: „Как се чувстваш?“). Викам: „Доживот ще съм ви благодарен за тази възможност“, а той: „Не, Димитър, аз съм благодарен за това, че си част от нашия проект“.

- Какво означава за теб наградата „групов носител на „Оскар“?

- Ние всичките петима актьори от „основния каст“ получаваме сертификати за групови носители на „Оскар“. А аз съм петият в този каст и затова бях и на сцената след Себастиян Манискалко. Оттук нататък моите агенти и моят мениджър ще ме представят така. На другия ден след цереманията трябваше електронно да подпиша сертификата и от този момент аз вървя с надписа „Димитър Маринов, Oscar Winner as a principal cast member of Green Book for Best Picture („носител на „Оскар“ като член на основния каст в „Зелена книга“ за „Най-добър филм“). Моля те, напиши го така, подробно, заради хора, които излязоха с един жлъчен, евтин и ненужен коментар, че, видиш ли, аз няма да имам статуетка вкъщи.

- Този сертификат ще бъде ли включен в официалната ти биография?

- Да, оттук нататък навсякъде – в биографията ми и в медиите под моето име ще се появява този надпис. А статуетката е за продуцента Джим Бърк.

- Не защото беше нашият човек на сцената, но изглеждаше особено елегантен. Кой те облече?

- Ако си спомняш, през 1973 г. излезе филмът „Papillon“ („Пеперудата“), със Стив МакКуин и Дъстин Хофман. Тогава на церемонията Стив МакКуин беше облечен в черно кадифе и с уникална папионка, също черна, с лека сребърна бродерия. Този човек се отличаваше от всички останали мъже в смокинги и даже изглеждаше малко старомодно. Бил съм дете тогава, но го запомних. И когато дойде поканата за церемонията на „Оскарите“, казах на жена ми Джени: „Не знам защо, но в съзнанието ми е останала тази картинка с МакКуин. Много искам да се облека в кадифе“. А тя се засмя: „Няма ли да изглеждаш много старомоден?“. Викам, няма значение, аз искам да се чувствам добре, да ми е кеф.

- А брошката, която носеше?

- Тя е от моята покойна осиновителка, подари ми я преди абитуриентския бал. Наследство й е от нейната майка и е на повече от 100 години.

- За хората, които не знаят, ти се раждаш с животозастрашаваща бронхопневмония и богатата леля на майка ти те осиновява проформа, за да те спаси. Била е съпруга на големия фабрикант Димитър Маринов, шеф на Камарата на индустриалците в България по времето на цар Борис III. Братя Маринови са прототипи на Димитър Димов за романа му „Тютюн“.

- Да, братя Маринови са били крупни тютюневи фабриканти. Построили са фабриката за тютюн в Кричим, после така наречената фабрика за фини тютюни „Егея“ в София и фабриката за кожи.

- С тази брошка ти си занесъл на сцената на „Оскарите“ цялата си необикновена семейна история... Тази твоя осиновителка е била и придворна дама, нали?

-Да, била е придворна дама на царица Йоана и е носила на ръце малкия цар Симеон II. Тя ми подари брошката с идеята да си я закача на ревера на абитуриентския си костюм. Но в последния момент с родната ми майка решихме да съм в костюм в екрю, беше много модерен цвят тогава, през 1982-ра. Тази брошка никога не беше закачена, докато не дойде този велик момент. Бях си намерил много хубава папионка, почти същата като на МакКуин, но жена ми предложи да сложа брошката. И тя буквално си залепна на мястото.