Веселин Марешки: Гласувах за мобилизацията на българския народ срещу политическите брокери и измамнициГласувах за мобилизацията на българския народ срещу политическите брокери и измамници, за правото на същия този народ повече да не бъде лъган и ограбван и за правото му да живее достойно тук и сега. Това заяви днес след като упражни правото си на глас лидерът на ВОЛЯ Веселин Марешки

ЦИК: Машинното гласуване в Перник е преустановено, няма съществени нарушения в избирателните секции

7,23% е избирателната активност в област Велико Търново към 10 ч. Най-висока е в Златарица и Сухиндол, най-ниска – в Горна Оряховица

Валери Симеонов: Гласувах за това България да има в Европейския парламент дейни и смели хора

Волен Сидеров: Гласувах за повече пари за България, еднаква минимална пенсия и заплата за цяла Европа

Ангел Джамбазки: Гласувах за силна България в Европа на отечествата

Община Габрово ремонтира с 1,7 млн. лв. квартални улици До дни ще бъде обявена обществената поръчка

Избирателната активност за евроизборите до 9:00 часа е 3,9 %

Елена Йончева: Тази вечер България и Европа ще бъдат променени

„Джон Уик 3” нахлу в кината Киану Рийвс отново е добре облечен убиец

Сотир Цацаров: До момента има образувани 12 досъдебни производства за купуване на гласове

17 018 души учат в трите висши училища във Велико Търново Преподавателите във вузовете в областта през 2018/2019 учебна година са 1 087

66-годишен мъж е починал след сбиване на площад в Плевен

Корнелия Нинова: Гласувах за промяна и за справедливост

Изцяло без покрив остана автобусът, опитал се да мине под мост в Пловдив

Актьорът Михаил Мутафов пред „Труд“: Любовта на публиката е най-голямата награда След филма „Бартер“ рибарите ми казаха, че съм един от тях

Снимка: ДТ „Стоян Бъчваров“

Актьорът Михаил Мутафов получи наградата „Икар 2019“ за чест и достойнство в Световния ден на театъра. Това не беше изненада за неговите почитатели, които отдавна са го провъзгласили за Аристократа на българския театър. С него разговаряме за живота му, за морето, за ролите, за свободата на актьора. 

– Казвате, че морето е друга сила. Тя и театърът ли ви държат вече 44-45 години във Варна? 
– Във Варна мина по-голяма част от живота ми. Преди това бях три години в Димитровград в една много добра трупа. Дойдох във Варна по покана на моя преподавател от ВИТИЗ проф. Желчо Мандаджиев, а главен художествен ръководител беше Гриша Островски. Варна е особен град, стои някак настрани от останалите градове. Аз съм репетирал, играл и играя в София, но там е по-различно. В Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ има много добра атмосфера за работа, прекрасна трупа, а и с варненската публика се обикнахме. Разбира се, и заради морето съм тук. Дойдох във Варна, мислейки че ще бъде за малко, защото имах обещание да ме вземат в театъра в Пловдив, но останах. Морето винаги ме е привличало. През годините репетирахме и изнасяхме представления и това не беше работа за по 4 или 8 часа, а тя е непрекъснато в главата ти с всяка роля, която играеш. Всеки ден се разхождах до морето, от театъра до него се стига за 10 минути. Не можех да му се наситя. Разхождах се по един и същи маршрут – по Станчовата алея в Морската градина и слизах на брега. Връщах се на работа за рекордно бързо време и все едно съм нов човек. Но и друго се получи при мен, като станах на тези години- започна отново да ме влече към гората и планината, аз съм от Южна България. Взехме си една къща в село Изворник, община Вълчи дол, и се чувствам много добре. Защото морето колкото дава, толкова и взема, а планината дава много.

– За вас казват, че сте един от големите актьори на Явор Гърдев. Как се постига балансът, доколко е свободата на актьора и доколко е лимитирана тя от режисьора? 
– Аз съм бил и актьорът на Станчо Станчев, когато ръководеше Варненския театър, играех в много от пиесите му – „Полет над кукувиче гнездо“, „Архангелите не играят флипер“, „Ревизор“, „Последната лента на Крап“… Най-много съм играл при него, той ме изгради като актьор, след това Явор Гърдев, с когото продължавам да работя и сега. В София играя в неговите постановки- „Пухеният“, „Пиеса за бебето“ в Театър 199, също в „Чайка“ от Чехов на сцената на театър „Крикор Азарян“ в НДК, в „Драконът“ във Варна. Участвах във филма му „Дзифт“ в ролята на боксьора пандизчия Ванвурст Окото и за да вляза във форма, ходих на фитнес и отслабнах с 10 килограма. Беше уникално преживяване. В масовката на филма участваха бивши боксьори, шампиони на България, получи се много истинско. Колкото до баланса на сцената, режисьорът може да поставя нещата да се направят заедно и да приеме идеите на актьора. Режисьорът е най-подготвен, той е най-дълго в пиесата, а ние, актьорите влизаме в нея, когато получим ролята. Има режисьори, които държат на своите изисквания да се изпълняват точно, има и друг тип, които търсят диалога. Явор Гърдев е такъв режисьор и с него се разбираме от половин дума. Той знае какво да измъкне от мен, дори когато съм разпределен в неочаквана за мен роля. Хората, от които се учих, бяха такива. Първо Людмил Кирков в Студентския театър, след това проф. Желчо Мандаджиев във ВИТИЗ, Крикор Азарян като асистент. В Димитровград бяха Руси Карабалиев, Владко Борилков, Иван Добчев, във Варненския театър главно със Станчо Станчев работих през годините. След 10 ноември дойдоха много режисьори- Стоян Камбарев и с него направихме „Майката. Васа Железнова- 1910“, за която един немски критик написа, че тя е голямата изненада в българския театър и бяхме поканени на театралния фестивал в Дортмунд. Работих с Краси Спасов, Пламен Марков, Николай Ламбрев и други.

– Изиграли сте над 100 роли, имате участие в над 40 филма. Всички роли ли еднакво си обичате, или има по-любими и по-малко любими? 
– Аз не ги броя, не мога да кажа това, според мен има повече и по-малко станали роли, ако трябва да бъда честен. Но според мен актьорът, като вземе една роля, трябва да я заобича, независимо каква е драматургията- слаба или силна. Иначе няма да може да я изиграе. Преди време ми се е случвало да поддържам репертоар от десетина роли едновременно, освен другата работа в телевизията и киното. Сега в момента имам 4 роли. Има реплики, които се забравят, а и няма как да се помнят от 100 пиеси, но има роли, които здраво те държат с присъствието на образите, с духа си.

– Случват се и гафове на сцената, абсурдни ситуации, спомняте ли си за такива? 
– Когато говориш със самочувствието на героя, когато си влязал плътно в образа, и да се случи гаф, се преодолява. Имал съм такива случаи. Когато играхме „Пухеният“, беше премиерно представление в Москва, трябваше да гръмна героя с пистолета, но той засече, тогава отидох и го убих с дръжката на пистолета. Публиката не разбра гафа, зрителите усетиха, че пистолетът засече, но мислиха, че такъв е сценарият.

– Има ли роля, която не сте изиграли, а искате?
– Да, има една – на главния герой в „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от американския драматург Едуард Олби, в ролята неуспелия в кариерата си учен и преподавател в местния колеж Джордж.

– Направихте много силен образ в българския филм „Бартер“ с варненски адрес на режисьора Атанас Киряков? Какво си мислихте, бяхте ли удовлетворен, че играете в една истинска история 
– Какво значение има какво аз мисля. Един от рибарите от „Карантината“ ми каза: Гледах филма, ти си един от нас. От това по-голям комплимент можеш ли да получиш?! Документалният филм „Омагьосан от морето“, по който е направен игралният, е разтърсващ, страхотен. Аз наистина се моля се да не изгонят рибарите от техните места край морето. Лошото е, че ние унищожаваме не само поминъка им, а най-автентичните рибарски селища, които могат да станат хубава атракция, както го правят нашите съседни държави.

– Къде е по-голямата магия в киното или в театъра?
– Магията е в хубавия театър и в хубавото кино. Когато се прави добре, не можеш да ги делиш и противопоставиш. Театърът е по-друго нещо, играе се на един дъх, в киното се снима по-дълго на епизоди. И рискът е по-голям в театъра, докато в киното можеш да повториш изпълнението. Обичам риска, никога не съм се стремял определена роля да играя, но съм искал да ме изненадат при разпределението и да получа роля, която най-малко съм очаквал. Това ми действа като адреналин. В първия момент получавам стрес, мисля че съм друг, не съм за тази роля, а след това откривам черти, които пазя дълбоко в себе си. Пасват ми повече роли, които са далеч от мен, или поне си мисля, че са далеч от мен.

– В „Драконът“ изиграхте също много силна роля! Въпреки че според феновете ви, както ви наричат, вие сте Аристократ на духа, а не силният човек на властта. Как променя тя хората?
– Никога не съм заемал някакъв пост, но аз виждам, че властта променя човека, аз го виждам и в живота, в близки и познати. Драконът е държал в подчинение 400 години хората, които получават свобода, а с нея и нови човешки господари. Драконът ги е създал такива, както сам признава: „Аз оформих тези души. Такива няма никъде другаде- безръки души, безноги души, глухонеми души, души на верижка, кучешки души…“.

– А славата как променя човека? 
– Зависи кога я получаваш и зависи дали е истинска или е моментна. На тази възраст нищо не може да ми подейства, освен една увереност, че мога да поработя още. Аз, едно момче от Ивайловград, успях да се докосна до хора- мои учители, колеги, с които животът и работата ме срещнаха, а всичко можеше да се развие по друг начин. Три години учих за инженер, по една случайност ме приеха във ВИТИЗ.

– Значи България загуби един инженер, но спечели голям актьор?! 
– А, не, не, аз щях да бъда лош инженер, това е сигурно, не знам колко съм добър актьор. Винаги съм обичал да гледам кино, театър, като дете съм влизал в образ от някоя книга или филм, лягал съм с такива мисли, сънувал съм такива сънища. Но никога не съм мислил, че мога да стана актьор. Когато реших да опитам в трупата в Студентски дом, бях в задънена улица, защото това, което учих, не ми допадаше, исках да работя това, което ми харесва. Но нямах в себе си решителността, че мога да стана актьор. За първи път получих увереност от режисьора Людмил Кирков, че мога да опитам и кандидатствах във ВИТИЗ, ако не ме бяха приели, нямаше да пробвам втори път. На изпита се явих с монолога на Макбет на Шекспир и с изпълнението на Кочо от „Героите на Перущица“ и сега се чудя с кой акъл съм го направил.

– При социализма имаше цензура, сега какво има? 
– При социализма имаше цензура, но нямаше толкова много канали по телевизията, имаше театър и нямаше толкова много заведения, колкото сега има. Салоните ни бяха пълни тогава. Театърът беше едно от малките места, в които можеше човек да получи одухотворение, да се докосне до живата игра на сцената, да се зареди. Едно е да гледаш телевизия и да се храниш, друго е специално да влезеш в театъра, иска се настройка, а и малко подготовка. Както и едно е да гледаш кино на малкия екран, друго е на големия в киносалона. Гледах филма „Ага“ на голям екран и 100% гарантирам, че няма да е същото усещане, ако се гледа по телевизията.

– Одобрявате ли споразумението между просветното и културното министерство, според което учениците ще влизат безплатно в театралните салони? 
– Това е чудесно за младите хора. Човек е различен, когато чете или не чете книги, когато слуша или не слуша музика, гледа или не гледа театър. Това са различни хора. Сега също идват възпитаници на различни школи, децата гледат един и същ спектакъл по няколко пъти. Може всички да не станат актьори, но ще получат онази култура, която ще ги направи истински хора.

– Носител сте на много награди, изненада ли ви наградата „Икар“ за чест и достойнство, която получихте в Световния ден на театъра? 
– Наистина се изненадах. Непрекъснато ме спират познати и непознати, за никоя друга награда не са ме поздравявали толкова много хора, явно им звучи по друг начин. Любовта на публиката е най-голямата награда. Ние, актьорите сме суетни хора. Затова играем, за да се харесаме.

– А защо има такава награда на Съюза на българските артисти, тези качества – чест и достойнство са присъщи на хората в гилдията? Не трябва ли да се дава например на политиците? 
– Не знам кой ще я учреди, а и кой ще я получи…

– Кой е любимият ви актьор? 
– Марлон Брандо. Гледах го за първи път във филма „Преследване“ в София като студент, всъщност гледах го пет пъти, така ме омагьоса. Аз не можах да повярвам, че човек може да играе така, да играе себе си. Дори в началото се опитвах да го имитирах, но не се получи и разбрах, че трябва да намеря себе си. Така ми подейства и книгата „Хладнокръвно“ на Труман Капоти, която ме разтърси. Има книги, актьори, филми, които променят човека, за да вижда други насоки и посоки.

Нашият гост
Михаил Мутафов е роден на 4 юли 1947 година в Харманли, в семейството на фармацевти, бежанци от Беломорска Тракия. Детството му преминава в Ивайловград, където завършва гимназия. Следва 3 години в МЕИ, преди да се посвети на театъра. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Желчо Мандаджиев през 1972 г. В периода 1972-1975 играе в Димитровградския театър „Апостол Карамитев”, от 1975 г. е един от най-изявените актьори в състава на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”. Един от големите актьори на Явор Гърдев, играе във всичките му постановки във Варна и в някои извън Варна. Има над 100 роли в театъра и участие в над 40 филма. Наградите му са : Аскеер 2002 за поддържаща роля в „Хотел между тоя и оня свят”, реж. Н. Ламбрев; Аскеер 2003 за главна мъжка роля в „Марат/Сад”, реж. Явор Гърдев; Златна роза 2008 за ролята на Ванвурст Окото в „Дзифт”; награди за главна мъжка роля от Международния фестивал за късометражно кино в Брюксел 2014 и от Международния фестивал „Ла Гуаримба” в Италия за филма „Чест” и др. Има I награда за „Пухеният” и I награда за мъжа в „Песента за бебето” на Явор Гърдев от фестивала на камерните театри във Враца.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.