Александър Балабанов: Какво става в Малката България?

Каквато и да е реч на министър-председател – трябва да завърши с ръкопляскания

Като наблюдавам "борбите" на разните политически наши партии, изпадам в тежко отчаяние от човека

 

Разпънат между сериозното и смешното

Той е уникален чешит сред професорите

Сандо, както му викат, завършва с държавна стипендия класическа филология в Германия

Александър Балабанов (1879–1955) е уникум в професорското братство. Очилатият авторитет по правило е сериозен и поучава народа от високата академична катедра. Балабанов няма нищо общо с този портрет. Чешит в класическия смисъл на думата!

Родом от Щип, още като ученик превежда части от "Илиада". Заедно с това съставя "Ръководство по преписване" за двойкаджиите. Полезното помагало има феноменален успех, абонират се от всички краища на отечеството.

Сандо, както му викат, завършва с държавна стипендия класическа филология в Германия. Връща се и става учител, но не преследва преписвачите. За кратко е драматург на Народния театър, после доцент и професор в Софийския университет.

Проф. Балабанов редактира първия литературен вестник у нас. "Развигор" е трибуна на Стоян Михайловски, Антон Страшимиров, Елин Пелин, Гео Милев и други майстори на перото.

Професорът обаче проявява интерес и към така наречената "шантава периодика". Веднъж попада на вестник "К'во да е", който излиза "кога да е" и струва "колко да е". Балабанов е изумен от съдържанието на уж несериозния лист. "Отсега нататък искам да чета "К'во да е" напук на сериозните серсеми", декларира той.

Александър Балабанов е познавач на класическата литература, но и ценител на куриоза. През 1939 г. излиза драмата "Проклет да бъда, гдето не застраховах добитъка и посевите си!" Автор е платеният от застрахователите графоман Михаил Енев. Моят дядо имаше книжарница на улиците "Искър" и "Веслец".

"Като литературен куриоз – разказваше той, – "Проклет и прочие" се продаде до бройка. Помня, пръв я купи Александър Балабанов. Нямаше пари, остави шапката си и рече: "Ако не дойда до два дни, имаш една професорска шапка от мене."

Дошъл чак след месец, защото бил пословично разсеян. Веднъж го попитали защо носи в джобовете си три чифта очила. "Първите са за четене, вторите за резерв, а с третите търся другите", отвърнал Александър Балабанов.

Преди шест-седем години в нашата опера гостуваше един сигурно осмостепен чуждестранен тенор. Дадоха му се големи, официални, шумни банкети. Самият тенор бе добър човек, дори и скромен.

И понеже високо зачитам артистите и всички хора на изкуството, както и въобще всички рицари на духа, което доказах вече и с приказката си за щуреца, и аз се реших да отида да го чуя в операта "Аида".

Човекът пя нормално, дори, ако щете, на някои места доста интересно. Но пък далеч, много далеч не отговаряше на шумните почести, които му се отдадоха.

Току след второто действие завесата не падна, сцената остана отворена. Остана на нея и самият певец. И скоро се изпълни с официални лица и артисти.

И заслужил за операта наш деец разгъна един пергамент и зачете един адрес до тенора от името на Министерството на просвещението и от името на дирекцията на Операта.

"Уважаеми господине…!

С трепет поднася Малката България под Вашите крака своя неописуем възторг…" (следваха много големи и празни думи).

А после пак:

"Малката България се чувства горда и щастлива, че Вие я удостоихте с Вашето гостуване…"

"Малката България завинаги ще остане…"

Театърът не беше препълнен, но все имаше толкова публика, колкото да се платят двайсеттех хиляди лева, както бе ангажиран на вечер тоя осмостепен тенор от Малката България.

Седях на четвъртия ред.

Току извиках:

– Кой измисли тоя позор за тая Малка България!?

Настана смущение. Прекъсна се четенето на адреса. Станах да си вървя. Натрупаха се около мене детективи, познати и непознати, учители и други. Отначало всички бяха учудени. Но като им обясних защо си отивам – и от тях мнозина си отидоха с мене.

И чухме и на вратите: "Малката България…"

И още тогава реших да разказвам на света какво става в тая Малка България.

И, както виждате, почвам.

***

1912 година е. България е на върха на своята сила и слава. Прусия на Балканите. Япония на Балканите. Пиемонт на Балканите.

Туркiя ке падне…

Избухва бомбата във Виница. Оная бомба, която даде сигнал да се подпали целият свят.

Загиват двесте души най-добри българи македонци.

В Парламента министър-председателят Иван Гешов чете печалната телеграма, с която се съобщава на българското правителство и на българския Парламент, че са загинали двесте българи.

Щом прочете министър-председателят телеграмата, гръмки ръкопляскания избухнаха…

Мен ме слиса тая залисаност на тогавашната камара… Българи двесте души загиват, при съобщението на тая трагедия, разбира се, аз очаквах да станат на крака мълчаливи всички депутати и да наведат глави в траур. А те изръкопляскаха. Знам аз, вярвам, не може да бъде другояче, и тия депутати, както и винаги са били в дъното на душата си покъртени и искрено наскърбени. Но – кой знае как – струва ми се, от залис и от навик, по навик, че говори министър-председател и че винаги, каквато и да е реч на министър-председател – трябва да завърши с ръкопляскания…

***

Един поет на селски сърца и души е министър на просвещението ни. Ние с него винаги сме били близки приятели и бяхме добри другари. Дори, струва ми се, той не мислеше лошо за мен. И аз обичах някои от неговите хубави песни.

Когато станал министър, бях в далечна чужбина. Него не бях виждал и иначе отдавна. Помолен от негов друг, но много по-близък до него приятел от чужбината, гдето бях, да му предам нещо, влизам в кабинета му в министерството.

Щом ме видя да влизам, стана, щом стана, пак седна, щом се приближих до него, пак стана, подаде ми ръка, но си я взе назад и пак седна, щом влезна разсилният Марин, не ме и поглеждаше вече.

Аз се чудех какво да правя с ръката си, така насочена, като по хитлеровски. Да имаше тогава Мусолини и Хитлер, нищо, ядваше се, но сега?...

И го погледнах слисан. А той ме разбра и каза:

– Абе, Балабане, моля ти се, много ти се моля, ти ходиш по света и си ми приятел и не си злобен да ми се смееш, а аз не смея други да запитам, ще ми се смеят, страх ме е, моля ти се, кажи ми – какво да правя? Сега, ти като идеш при мен, а аз съм министър, трябва ли да ти стана и да ти подам ръка, да седнеш ли, да стоиш ли??? Просто ме е срам, че не знам тия прости работи. От разсилния ме е страх, да не ми падне авторитета пред него…

– Слушай, драги – казах му аз съвсем естествено, без каквото и да е учудване, както човешки схванах работата и човешки я уредих. – Слушай – казах. – Ти си министър, ама аз съм ти приятел, отдавна. Аз ида за пръв път при теб и отдавна не сме се видели. И аз не съм ти чиновник. Не само, че ще станеш и не само, че ще ми подадеш ръка, ами и ще станеш от мястото си, ще седнем заедно на онова канапе до прозореца и ще ми заръчаш кафе. Това е истински господарско нещо и достойно. А другото е робско.

– Ами ако види разсилният?

– Кой, Марин ли?

– О, Марин разбира от тия работи, той ще каже: ето човек асъл министър…

***

Като наблюдавам "борбите" на разните политически наши партии, изпадам в тежко отчаяние от човека. Шефове, лидери, влиятелни партизани, прости партизани, но "силни", провинциални партизани, тия наивни бабаити, младежки партизани, жени партизани, момичета партизани…

Не се бойте, няма да разправям за партизанските семейни и забавителни вечеринки, няма, няма, няма, няма… Ни за декламациите, ни за пеенията, ни за речите на някой шеф, ни за урато, ни за значките, ни за буйните "видни" младежи партизани, които само току цепят въздуха с пръсти, ни за окачените по стените портрети на заслужилите, ни за самодоволното снизхождение на "големците", когато приказват с партизани, нито за жалкото суетене на разни партийни членове за преуспяването на партията, нито за демонстративното държане на партийните вестникари…

Не, аз няма да излагам надълго това, нито пък накратко. Особено за партийния марш, за него дори съвсем и не ми се говори. Но аз припомних тия окаяни образи, само за да изтъкна идеите, духа на нашите политически партии. А всъщност искам да кажа съвсем друго нещо, няма по-загнило и все пак по-закоравяло нещо между човешките формации и организации от нашите политически партии. Светът се поклати от корена си, милиони измряха. Насъсквани цели народи, един подир други от амбициите на няколко души в света. Оплетеният с толкова измами морал на обществата и на държавите падна разкапан, изгнил, с крак да го ритнеш. Нещо страшно, нещо ново, нещо буйно изненадно кърти и руши във времето, ние сме вече завзети от това нещо… А нашите политически партии не се засягат от нищо, партийното ура им е заглушило всички други звукове…

Спасител на човечеството ще бъде оня, който реформира и преобрази тия партии, който въдвори истинския демократизъм – просветената свобода.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи