Двама души са ранени при верижна катастрофа на магистрала „Тракия“

Ремонтират надлез на изхода на Бургас

Запазват паветата в Стара Варна

Меси: Турнирът за Аржентина сега започва

Министър Петкова: Пожарът в ТЕЦ „Марица-изток 2“ няма да се отрази на сигурността на енергийната система

Северна Македония е изпълнила критериите за старт на преговорите с ЕС, заяви Ципрас

Данъчните и полицията още не са готови с проверките на къщите за гости

Англичанка почина на борда на самолет на връщане от Слънчев бряг

Стадион „Сан Сиро“ ще бъде сринат

Серийният убиец от Кипър се призна за виновен

Камерун пада, плюе и обвинява в расизъм

Гешев: Гранични полицаи са участвали в престъпната група за трафик на мигранти

Задълбочаване на партньорството между ГЕРБ и румънската НЛП обсъдиха Борисов и Людовик Орбан

Горящият комин на ТЕЦ „Марица Изток 2“ се е срутил

Евакуираха британския парламент заради противопожарна тревога

Ангел Шейтанов: Духът на отрицание у българина

image description

С пасквил срещу народния поет

Червени депутати зачеркнаха Вазов

В творческия колектив са майстори на отровния език като Георги Димитров, Христо Кабакчиев и Ламби Кандев

Пословичното ни отрицание е най-грозно, когато се политизира. Такъв е случаят с парламентарната група на БКП и Иван Вазов. Червени депутати се нахвърлиха върху него и го зачеркнаха в българската литература. Ето историята…

На 22 юни 1920 г. в парламента е внесено проекторешение във връзка с двойния юбилей на Вазов. Навършва 70 години и закръгля половин столетие книжовна дейност. Да бъде провъзгласен за “народен поет” плюс дарение от сто хиляди лева и освобождаване на имуществото му от данъци, пише в документа.

“Моля ви да гласувате това предложение единодушно и без всякакви дебати на едно четене”, призовава залата министърът на просвещението Стоян Омарчевски. Както всеки нормален българин, той е убеден, че заслугите на Иван Вазов към Отечеството не се нуждаят от разисквания, доказани са от самата история.

Комунистите обаче са особена порода индивиди. Една седмица преди въпросното заседание червени депутати бъркат черен катран, за да оцапат поета. В творческия колектив са майстори на отровния език като Георги Димитров, Христо Кабакчиев и Ламби Кандев. Резултатът е злостен пасквил срещу юбиляра. За четец е определен Митьо Станев от старозагорското село Карабурун, сега Знаменосец.

Митьо се изправя на трибуната и загребва шепа чернило. Един час хвърля по снагата на поета. За да е по-убедителен, от време на време плюе гнусливо встрани. Иван Вазов е обявен за “генералисимусът на българския национализъм в областта на поезията”.

Тази парламентарна гавра не е изолиран случай. Десетилетия марксистите трупат “Грамада” от проклятия, както е в едноименното произведение на народния поет. През 1931 г. по случай 10-годишнината от неговата смърт те декларират:
“Българският работнически литературен фронт изгражда, тухла по тухла, фронт срещу поезията на Вазова и неговите наследници. Нашият фронт расте непрекъснато заедно с растежа на решителните класови борби, които се развиват в страната и в света, а заедно с това, със стесняването социалната база на буржоазията, непрекъснато се стеснява базата и фронта на националистическата поезия у нас. И иде денят, когато песните на Вазова вече не ще се четат.”

Това е положението!

 

Нашият чиновник се мисли за представител на нещо голямо и недостъпно, а посетителят се смята за мравка или за дойна крава

Политическата психика на българина се проявява най-вече през време на избори. Тоя период се схваща от народа ни като повсеместен поход на лъжата

Както е имало и има у нас официален и неофициален фолклор, тъй е съществувал и съществува “дух на утвърждение” и “дух на отрицание”. Няма нужда да се казва, че такова отрицателство не е нещо изключително българско, че то гнезди в манталитета и на други славянски народи: на руси, поляци, чехи; на неславянските – ирландци, испанци, португалци; дори в известни случаи се забелязва и у главните носители на европейската култура – англичани, френци, немци, без да говорим за азиатските и други народности. Трябва обаче да се каже, че тоя дух на отрицание е нещо твърде много българско и най-простото доказателство за това представя известният израз “Българска работа!”, гдето се иска да се характеризува сбито отрицателното в нашия живот.

Психиката на нашето отрицание – прилична в нещо на съответната психика на другите народи – е отразена във фолклора ни, ала може да се наблюдава и в съвременното българско всекидневие. Тя обикновено върви като мрачен двойник на положителната психика. Детето напр. се означава в една народна песен като “живи железа на ръце”, т. е. като окови за майката. В друга песен, твърде популярна и сега, се пожелава “днес да го” – детето – “люлеят, утре да жалеят”. Казва се “син като клин”, т. е. нещо вредително, а за дъщерята – че расте за чужда къща или че е вид на овощно дърво, плодът на което яде друг.

Момата и момъкът през периода на любенето се “лъжат”, т. е. надхитрят. А сватбата се представя като нещастие през “сляпата неделя”, когато младоженецът бърка в торба със змии, т. е. с жени и, “ако има късмет”, изважда обикновена змия, а не усойница. Затова: “посгоди се, пороби се”, “ожени се, погреби се”. Съпругът и съпругата се представят като антиподи на живота: той е куче, тя е котка, той внася, тя изнася. Семейният живот се движи обикновено в атмосфера на караница. Знае се приказката как жената винаги казва “стригано”, а мъжът – “бръснато”. Затуй твърде често съпругът изрежда националния речник на псувните, а съпругата изкарва фолклорната гама на клетвите. Масло в огъня на недоразуменията влива свекървата с вечните си разправии със снахата – нещо, което нерядко свършва с отрова или с коварно убийство.

Прелюбодеянието не се осъжда в тая песен: “Вдовица жена срам няма, бекярин човек грях няма.” В роднините се вижда понякога само оспорвали на имоти: “Брат – брадва главата му!” Братята се разделят обикновено от жените. Според една песен между две братски къщи е израсъл висок плет от тръни, а в него пъплят люти змии. Жените, върху които се стоварва вината за злото в живота – библейски отглас, вероятно – се представят най-често като клюкарки: “Гущери бълва”.

В сдружение за обща работа малко се вярва: “Орташка кобила и кучета я не ядат”, “Много баби – хилаво дете”. Напротив, хвали се индивидуалната стръв за благо и успех: “На вълка вратът е дебел, защото си върши сам работата”, “Света не мож оправи, ами гледай да го оправиш за себе си”. Доброто се смята за нещо слабо, беззащитно, а на хубавото се приписва жалък жребий: “Най-хубавата ябълка свинята я изяда.” И в религията се влага безутешност: отричат се духовниците – “щур се попи, луд се калугери”; подценява се безкористното благочестие “кандило без зейтин не гори”. Храни се съмнение дори към върховната справедливост – “богат ли си – в рая, сиромах ли – накрая”.

Селото се схваща едва ли не като самостойна държава. Затуй се водят същински войни с другите села за пасища и гори. Селото изобщо мрази града. Той е за селянина център на богатство и на хубави жени: “В град да идеш, жена и къща да намразиш.” Гражданинът се схваща отрицателно: “Гражданин – кръстен дявол”. “Той седи под сянка – не работи.” За труд се признава само полската работа. Мрази се и градската култура – като нещо чуждо на селото, ала се схваща повърхностно, повечето като форма. Шопът разхожда кожуха си всред София напук на европейщината. Но забелязва се как европейската култура завладява главата на селянина – като каскет – и краката на селянката – като тънки чорапи и обуща.

Гражданинът от своя страна мрази селянина, който е за него “чичо”, “цървул”, “гащник”, “козяк”, “Пижо”, “Тренчо”, а в старобългарско време – “смерд”. Градът е в народните понятия още “чаршия на базиргяни”, т. е. на търговци, повечето от чужд произход. Миналият, както и днешният живот на града, съдържа доста елементи на отрицание, взето само по себе, към селото и пр., ала маскирано с дух на положителност. Разкрива се булото, метнато над отделната личност, над семейство, занаятчии и търговци, банкери и др. само между четири очи, ала и в събрания, в печата, а най-вече в углавните и граждански отделения на съдилищата. Студенина в отношенията, непоздравяване между познати, липса на доверие и чувство на дълг, отсъствие на доблест, достойнство, предпочитане на морално падналите, хвалби за престъпнишки подвизи, култ на гумогръбначие, неподбиране на средства, убийства, разврат и пр. – всичко това дава бледа представа за отрицанието в днешния ни град.

Отрицателство вдъхновява писанията и делата и на доста наши люде на идейната култура. Привидният критицизъм е тук най-често гнездо на отрицанието. С тая цел най-често се оспорва чуждият успех, не се признава чуждото обаяние, подкопава се чуждият авторитет. Като че правилото е: щом не съм аз, да не бъде никой! Изгаряй юргана заради бълхата! Градът е за нашия народ така също седалище на бирници-данъкът не се схваща като лепта за общото, а като робско даждие – и главно център на власт, която се отъждествява обикновено с насилие, произвол, в чисто азиатски смисъл. Властта, особно административната, е най-висше и най-могъще понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя – се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота.

Оттам извънредно силното политизуване на широките ни народни маси – нещо, което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, жертви. Те обаче се дават охотно, защото чрез партията се чака десеторно удовлетворение на лични интереси. С оглед към тая цел по-изгодно е да си от главните и затова партийният живот се изразява повечето в борба за лично надмощие и на цепене.

Политическата психика на българина се проявява, естествено, най-вече през време на избори. Тоя период се схваща от народа ни като повсеместен поход на лъжата. Ако запитате селяни, които отиват на предизборно събрание: “Къде така?”, те ще ви отговорят обикновено: “Ще лъже един там, отиваме да го чуем.” Чрез партия обаче селянинът може да зареже цървулите, т. е. селото, и да се пресели в града. Такъв селянин почти изведнаж става отрицател на селото – и то често най-голям. Затуй се казва, че “помакът е по-правоверен турчин от същинския османлия”.

Знаят се и подигравките с новоизпечения гражданин: “Пази, Боже, сляпо да прогледа!”, “Чакай бе, чичо, по гащите ти има още половин кош плява!”, “Че ти кога стана ковач, кога ти почерня задникът?” Като че нашият селянин държи за своето само от инат, че не може да стане друг. Една селянка ми казваше: “Който от село е избягал, се човек е станал!” В града селянинът става обикновено дребен служащ или чиновник, ала нерядко се издига и до върха на административната стълба. Нашият чиновник, бил селянин или гражданин, си е в известен смисъл почти отрицател на държавата. Твърде често той слага държавната пара вместо в касата в собствения си джоб. Та нали трябват “бели пари за черни дни”, т. е. за опозиция – “седемте гладни години”, когато наистина всичко бяло става черно и сламката у противника се прави на греда! Нашият чиновник се мисли за представител на нещо голямо и недостъпно, а посетителят се смята за мравка или за дойна крава.

И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политики, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички и пр.
Тая отрицателна психика не е равномерно разпределена по цялата земя на българското племе – ако за отвлечености може да се говори така конкретно. Има различия според географските особености на местата.

Сп. “Философски преглед”, 1933, кн. 2.

(Със съкращения)

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.