Действащият ГПК е променян над 20 пъти за по-малко от 10 години

Гражданският процесуален кодекс на Република България (ГПК) е един от най-важните нормативни актове в правната система на страната ни. Той урежда правилата за воденето на съдебния процес по частноправни спорове (граждански, търговски, трудови, семейни и т.н.), а също така и на изпълнителния процес. В наши дни е немислимо въобще да се започне дело пред съда, без да има ясни и устойчиви правила, по които то да се развие и приключи. За съжаление действащият ГПК е в сила от по-малко от десет години, а до момента е претърпял повече от двадесет изменения и допълнения, част от които оставят съществени отражения върху цялата съдебна практика, при това не винаги положителни.

През последните няколко месеца в Народното събрание бяха обсъдени четири нови законопроекта за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс. Те бяха обединени в един общ законопроект поради факта, че касаят една и съща материя, като скоро се очаква той да бъде разгледан и гласуван на второ четене в Народното събрание. Обществените очаквания към него са големи, тъй като някои от предвижданите промени са в отговор на необходимостта от по-добра защита на правата на длъжника, който често пъти бива представян като „жертва, попаднала в капана на съдебната система”.

Едно от предложенията касае задължителното посочване на номера на банковата сметка на ищеца по делото, респ. на заявителя/кредитора по заповедното производство. Доста съмнително е, че подобна промяна би снела „товара от плещите” на длъжника, но пък за сметка на това с голяма степен на сигурност можем да предположим, че тя ще доведе до нови затруднения и поставянето на допълнителни въпроси, с които ще трябва да се справя както съдебната ни практика, така и всеки, дръзнал да потърси съдействие от държавното правосъдие.

В общия законопроект за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс се предлагат четири редакции в посочената по-горе насока: 1/ в исковата молба, с която се започва съдебното дело задължително да се посочва и номер на банкова сметка на ищеца; 2/ в съдържанието на съдебното решение да се включва и номерът на банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми; 3/ в заявлението за издаване на заповед за изпълнение да се изписва и номер на банкова сметка ако заявителят има такава; 4/ в заповедта за изпълнение също да фигурира въпросният номер. Така описаните предложения са житейски необосновани и същевременно правно неиздържани.

На първо място, кредиторът се обръща към съда с молба за съдействие, като завежда граждански съдебен процес, защото търси защита на своето нарушено право – да получи дължимото му плащане от длъжника. Обикновено това се случва след като той е направил неуспешен опит да си събере парите, било защото неговият длъжник не признава претенцията, или пък защото няма възможност, а понякога и желание, да я плати. Житейските ситуации са най-разнородни, но без оглед на причината, която ги е предизвикала, в повечето случаи те се отнасят до отказ от страна на длъжника да заплати задължението си. Този отказ няма да бъде променен от факта, че кредиторът, когато сезира съда, ще посочи номера на банковата си сметка, най-малкото защото вероятно до делото се е стигнало след като преди това вземането е било потърсено извънсъдебно, но не е било заплатено.

Действително е възможно длъжникът да не знае за съществуването на своето задължение, но след като бъде уведомен за заведеното срещу него съдебно производство, без големи усилия и при добро желание би могъл да установи контакт с лицето, което има претенция към него. Няма пречка да се стигне до уреждане на отношенията, включително и до плащане на дължимото. Тук следва да се има предвид, че гражданският процес не се води самоцелно – заради самия процес, а заради необходимостта да се противодейства на неправомерното поведение на длъжника, за да бъде принуден да изпълни своето задължение. При това положение е спекулативно да се твърди, че подобна законодателна промяна ще защити правата му. Единственият ефект за длъжника би бил, че той евентуално ще бъде улеснен да не търси номера на банковата сметка на своя кредитор. Често пъти, обаче, той или я знае от предходните си контакти с кредитора, или пък лесно би могъл да се снабди с нея. Безкрайно много са и примерите, при които разплащането въобще не е необходимо да става по банков път (предимно при ниски по размер суми). Възможно е също разплащането да бъде направено на каса - при доставчиците на комунални услуги например.

Един от аргументите в подкрепа на изискването за посочване на номер на банкова сметка е, че по този начин длъжникът, който заема позицията на ответник по заведеното срещу него дело, няма да бъде натоварен с по-големи разноски във връзка със съдебното производство. Това твърдение не може да бъде споделено, защото знанието на номера на банковата сметка на ищеца/кредитора по никакъв начин няма отношение към желанието и възможността на длъжника да заплати своя дълг, а също така и не води до намаляване на разноските в процеса, най-малкото защото липсва подобно правило.

На следващо място, предлаганата законодателна промяна не е издържана от правна гледна точка и би довела до повече затруднения, отколкото улеснения. Според § 6. от общия Законопроект за изменение и допълнение на ГПК в чл. 127, ал. 1 се създава т. 5 а, с текст: „5а. номер на банкова сметка на ищеца;". Чл. 127, ал. 1 от ГПК посочва какво е императивното съдържание на исковата молба. Това е общ текст и се отнася за множество разнородни искове до съда, включително и за такива, които изобщо не касаят парични вземания, като например искове за развод, за поставяне под запрещение, за установяване на произход и др. Добавянето на т. 5а с това нейно съдържание ще превърне номера на банковата сметка в задължителен реквизит на исковата молба по всички дела, дори когато те по никакъв начин не се отнасят за претенция за плащане. За да не настъпи хаос в съдебната система ще се наложи много бързо се направи изменение на предвижданото изменение, или пък ще е необходимо тълкуването му от страна на съда. В противен случай може да се стигне до абсурдната ситуация, при която лице, което не разполага с банкова сметка, ще бъде препятствано да защитава правата си по пътя на съдебното производство, ако не си открие смекта.

Второто предложение според § 7 от проекта засяга чл. 236, ал. 1 от ГПК, който определя задължителното съдържание на всяко съдебно решение. Предвидено е към него да се добави следният текст: „номера на банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми". Тук отново остава неясно как следва да процедира съдът, когато делото не се отнася за парична претенция, или пък не предполага присъждането на каквито и да било суми. Още по-трудно може да се прецени какво следва да бъде поведението на страните, които след постановяването на съдебното решение са постигнали съгласие да погасят задължението по друг начин (например чрез прихващане), при положение, че то ги обвързва със задължителна сила. С оглед на диспозитивното начало на процеса, държавният правораздавателен орган няма правомощие да ограничава страните по делото да уреждат отношенията си както намерят за добре, напротив. Съдът ги насърчава да се споразумеят и не е редно да им вменява в задължение да използват конкретна банкова сметка, защото те могат да се договорят друго.

Третият засегнат от промяната текст е този на чл. 410, ал. 2 от ГПК. Съгласно § 15 от Законопроекта в него се добавя второ изречение със следното съдържание „В заявлението се посочва и номер на банкова сметка ако заявителят има такава.". Промяната е насочена към може би най-критикуваното производство по ГПК – заповедното, което и без това страда от множество затруднения. Буди недоумение защо тук посочването на номера на сметката е поставено под условие, че лицето разполага с подобна сметка, а при исковото производство не е. Заповедното производство започва с подаването до съда на заявление по образец. Няма пречка и сега в него заявителят да посочи и банковата си сметка. Практиката показва, че той почти никога не го прави, първо - защото не му е необходимо и второ - за него самия не е целесъобразно. Същевременно, видно от предлагания законов текст, дали заявителят ще го направи или не отново зависи от неговото желание, защото съставът на съда, който разглежда заявлението, няма да проверява за наличието на подобна сметка.

Последното изменение се отнася до чл. 412 от ГПК, в който е посочено съдържанието на издаваната от съда по заповедното производство заповед за изпълнение. То е аналогично на предложената промяна в съдържанието на съдебното решение, поради което и аргументите против него са идентични. И в двата случая липсва каквато и да било логика кредиторът, който търси съдействието на съда, било по пътя на исковия процес, било в рамките на заповедното производство, да бъде принуждаван да си открива и да поддържа определена банкова сметка докато трае делото, а и след това. Окончателното изплащане на дължимите суми може да отнеме години или никога да не се случи. Няма житейски разум, който да задължи страната по делото да поддържа подобна сметка за дълъг период от време и при неясен краен резултат.

Изложеното по-горе води до заключение, че подготвяното изменение не е добре обмислено и не бива да бъде приемано, поне не в този му вид, защото вредите от него ще надхвърлят многократно евентуалните му ползи, ако въобще има такива.