Тя е на 23 години, наричат я нежния тайфун и новата кралица на турнира по борба „Дан Колов“. Врачанката Мими Христова безапелационно бе обявена за №1 на престижната надпревара, след като на финала срази и двукратната европейска шампионка Йохана Матсон (Швеция).

„Спомням си, когато за първи път срещнах Станка Златева, която на няколко пъти е ставала носителка на трофея, направо бях в космоса - разкрива тя. - А ето че дойде време, когато и аз взех купата за най-добра на „Дан Колов“.“

Мими е от малкото състезателки, които съчетават професията с хобито, и то успешно. Запалва се по спорта покрай майка си Петя, бивша състезателка по джудо. „Много ми харесваше да ходя с нея в залата, а след това да държа медалите й в ръце“, разкрива европейската шампионка за девойки от 2012-а.

Уникалното при нея, че когато започва с най-успешния български спорт, я готвят треньори в класическия стил, каквито има в родния й град. След няколко месеца на турнир във Враца печели титлата. „Опитвах се да се боря като свободняк, макар че не можех много добре да хващам съперничките си за краката, но.... явно се е получило“, споделя с усмивка тя.

Международният й дебют през 2009-а също се увенчава с успех - бронз от европейското в Сърбия. Но преди шампионата съдбата я среща с треньора на „Левски“ Петър Касабов, който сега е наставник на националния тим. Специалистът е впечатлен от слабичкото, но жилаво момиче и решава да я привлече в клуба си. След 3 години тя вече е европейска шампионка за девойки. После идват и двата бронза от първенствата на континента при жените. А успехите си постига, след като се е преборила с изключително тежка травма - изважда тазобедрена става, лекува се година и половина, а лекарите дори я отписват за големия спорт.

„В началото родителите ми бяха против да се занимавам с борба - разкрива шампионката, която има и две по-малки братчета - Велизар и Пламен. - Но те видяха, че това ми носи удоволствие, забавлявам се. И до днес получавам подкрепата им във всичко, което правя. Всъщност в нашето семейство само жените спортуваме.“

Националката признава, че няма ритуали, които спазва преди състезание. Но за късмет си носи две от старите трика. Привърженичка обаче е на татуировките. За да скрие от родителите си първата - йероглиф, я прави на гърба си. Вече свиквали с предизвикателствата на дъщеря си, Петя и Александър претръпват за втората - перо на ръката й, символизиращо свободата. Третата и за момента последна е сърчице на китката, олицетворяващо любовта. Въпреки че засега Мими не мисли за семейство, защото постоянно е в движение по лагери и състезания. Няма как да е тотално отдадена на друг човек.

Извън залата шампионката предпочита да е в компанията на приятелките си, които нямат нищо общо със спорта. Сред тях има и медицинска сестра, и бизнес дама, учителка, студентка... „Разговорите са на всякакви теми, само не и за борба - споделя Христова. - Стопирам тази тема, защото все пак човек трябва да се отърси от ежедневието.“

Момичетата обаче изцяло подкрепят дружката си и най-вече в тъжните моменти след неуспех. На олимпиадата Рио 2016 Мими губи рано. Очакванията към нея са големи, а с напрежението не успява да се справи. „За игрите в Токио 2020 искам да отида напълно освободена и да си взема своето - признава тя. - Но стъпка по стъпка. Сега ме чака европейско след две седмици. Тръгвам отново за медал, а защо не и за титла...“

Трудно сваля 200 грама, но взема олимпийска квота

На олимпийската квалификация в Сърбия отнася доста критики от треньора си Петър Касабов. Два часа преди кантара Мими Христова е с 200 грама отгоре. Гневът на наставника, че в този момент е подходила непрофесионално, само я мотивира. Момичето влиза в категорията, печели 3 срещи и става първа, а това й носи квота за игрите Рио 2016.

Най-ценното отличие посвещава на дядо си

Последният медал - бронз от Евро 2016, е най-ценен за Мими. Преди да замине за първенството в Рига, се отбива при дядо си Величко, който е тежко болен. Той я изпраща с пожелание за отличие. Но на самото състезание я застига тъжната вест, че той е починал. Момичето обаче успява да се пребори с мъката и да се качи на стълбичката, а успехът посвещава на дядо си.