Борбите за власт в старопрестолна Плиска

Голямата базилика в Плиска

Когато сред руините е кипял живот, в българската столица са се случвали драми, достойни за перото на Шекспир

Сблъсъци за власт е имало още в „Старата Велика България“

Трима владетели са убити (Телец, Паган и Токт), а Сабин и Телериг намират убежище във Византия. Неизвестна е съдбата на Умор, царувал едва 40 дни...

Когато посещаваме Плиска, сме впечатлени от мащабите на нейната крепостна и дворцова архитектура, от особеното очарование на най-старата ни столица. Градът, изграден според преданието от „Испор цар” (Аспарух), излъчва сила и спокойствие. И все пак, когато сред руините е кипял живот, в българската престолнина са се случвали драми, достойни за перото на Шекспир. Вътрешните борби, заговори и преврати са имали място дори и в най-безметежните наглед периоди от нашата история. За добро или зло, борбата за власт е нещо естествено за всеки народ, държава, град, селище... Сблъсъкът на възгледи, интереси, социални групи и личности е част от природата и на средновековното българско общество.

Борба за власт е имало още в „Старата Велика България”. Според някои украински и руски учени хазарските успехи са улеснени от съперничеството между синовете на кан Кубрат, въпреки неговия завет за единство. След преместването на държавния център на Балканите нямаме данни за вътрешни борби при Аспарух (680-700), Тервел (700-721) и преките им приемници. В „Именника на българските канове” четем за Кормисош, който около 737 г. „изменил рода Дуло”, с което първата българска династия слиза от власт. Причините са неизвестни, а в средата на столетието Плиска е арена на поредица заговори и преврати. Главната роля е на династичните родове Вокил /Укил и Угаин. Трима владетели са убити (Телец в 763, Паган в 765 и Токт отново през 765 г.), а Сабин (763 г.) и Телериг (777 г.) намират политическо убежище във византийската столица. Съдбата на царувалия едва 40 дни Умор през особено драматичната 765 г. надали е била по-различна от онази на другите свалени и убити владетели.

Кризата, в която изпада българска държава в средата на VIII век, е едно от загадъчните явления от нашето Средновековие. Предлагани са различни версии за природата на събитията: борба между „прабългарска” и „славянска” партии в управляващата върхушка (проф. Васил Златарски) или пък сблъсък между „национална” и „провизантийска” групировки (проф. Петър Мутафчиев). Учените, търсейки решение на този тъмен въпрос, предлагат и други варианти: борба между самите (пра)български родове, слабости в политиката на отделни владетели, предизвикали вътрешна опозиция, и т.н. Агресивната политика на Византия на свой ред е донякъде неочаквана за българския елит, тъй като от времето на Тервел двете страни поддържат добросъседски отношения. Засилената намеса на Византия в българските вътрешни работи се дължи и на изгодния за империята мир с Арабския халифат (756 г.), развързал ръцете на ромеите за активност с големи въоръжени сили на север. Не бива да забравяме и личността на император Константин V Копроним (741/743-780), чиято целеустременост и стратегическо мислене не се срещат толкова често.

Естествено, военните неуспехи разпалват борбата за власт в Плиска. Не е изключено кризата да е свързана и с идването на нови български групи от прародината в черноморските степи. Вярно е, че така броят на населението нараства и това е положително демографско явление, но заселването на ново население на юг от Дунав е създавало и вътрешно напрежение. Самите Аспарухови българи са били с нееднороден състав, който все още не е достигнал нужната хомогенност. В рамките на българската общност ираноезичното, скито-сарматско по произход мнозинство е съжителствало с алтайски и други елементи. Разбира се, трябва да прибавим и „склавините” (славянските племена) и завареното антично население, най-вече от тракийски произход, които надали са оставали безучастни към вътрешните проблеми на държавата. Във всеки случай схематичните решения на въпроса за кризата в средата на VIII век не са достатъчно убедителни.

При Кардам (777 - след 796 г.) и Крум (около 802-814) данни за заговори отсъстват. Надали е случайно обаче настояването на Крум към Византия за взаимно връщане на политическите бегълци. Възможно е между Кардам и Крум да е имало още един владетел, избягал във Византия - знаем приетото от този „кириос” (”господар”) християнско име Теодор. Дори за виден държавник като Омуртаг (815-831) към 826 г. е вървял слух, че е убит от свой велможа. Близо две десетилетия държавата е ръководена от бележития държавник кавхан Исбул, регент на малолетните Маламир и Пресиан. Вероятно екзекуцията на Енравота Боян (най-големия Омуртагов син) се е дължала не само на омразата на брат му кан Маламир (831-836) към християнството. В случая, познат ни по легендарни данни, отново надделява „партията” на Исбул. Каквито и да са били ходовете на могъщия кавхан, те водят към укрепването на централната власт, териториалното разширение и грандиозните успехи във времето на Пресиан I (836-852) и Борис-Михаил (852-889, починал на 2 май 907 г.).

През 865 г. срещу Борис избухва бунт, предизвикан от въведения от него „лош закон...” – християнството, възприемано като „религията на ромеите”... Знаем, че князът разгромява метежниците, а петдесет и два боилски рода са подложени на поголовно изтребление. Много е писаното за кървавата разправа на Покръстителя с опозиционните сили. Стига се дори до абсурдното твърдение, че той е изтребил (пра)българската аристокрация, което отворило пътя на славяните към държавния елит. Напълно възможно е ударът да е паднал върху някои от старите родове, макар самите те вече са били сродени със славянската знат. Можем да дадем пример с един от най-верните хора на Борис – багатур (висшият военачалник) Сондоке, в чиито родови корени не можем да се съмняваме. Сондоке е имал седем деца с имената Михаил, Велегнев, Богомила, Каля, Марта, Елена и Мария, а втората му съпруга се е казвала Собеслава. Така или иначе, възможно е истината да е точно обратната – славянски първенци да са участвали в метежа против Борис. Факт е, че бунтът е имал широк размах най-вече в деветте провинции (комитати) на държавата, в които са живеели славянски племена. Още нещо, онези, които подкрепят владетеля през 865 г., не са „славянски първенци”, а видни боили, принадлежащи към традиционния елит с неговата „синя кръв”. Такива са кавхан Петър (вторият човек в държава, своего-рода „съвладетел”), ичиргу-боилът (пръв „министър” и управител на столичната „вътрешна област”) Стазис, багатур Сондоке, сампсисите (секретари на владетеля) Алексий Хунол и Персиан, великият жупан Сивин (вероятно началник на жупаните във „вътрешната област”?), олг-тарканът (”великият таркан” и висш военен) Теодор, комитите (областните управители) Таридин, Домета и др. В следващите десетилетия неизменно срещаме водещи личности от този елит – кавхан Теодор Сигрица, ичиргу-боила Мостич, магот Крон (командир на конницата), комитите или тарканите (началниците на големите военни окръзи?) Салан, Глад, Лоборчи, Менморут и т.н. Така е и в епохата на цар Самуил (997-1014) и до гибелта на царството през 1018 г.

Достатъчно е да посочим имената на прочутия Кракра, Ивац, Елемаг, Глад, Нестонг, Охтум и други видни боляри. Ако се върнем към 865 г., пресилено е да се твърди, че Борис избива българската върхушка, подкрепян от ... най-видните български родове! Очевидно в бунта от 865 г. се открояват противоречията между засилващата се централна власт, възприела принципите на римо-византийското самодържавие, и провинциалните племенни структури. Именно те са най-засегнати от намесата на върховната власт не само в армията, правото (още с т.нар. Крумови закони), но даже и в религията.

През 893 г. оттеглилият се от престола Борис и третият му син, монахът Симеон (бъдещият цар Симеон Велики), свалят и наказват с ослепяване Владимир Расате (889-893). Вероятно Владимир е симпатизирал на средите, в които „посланията” на старата вяра (и старите разбирания за политическата система!) все още са имали почва.

На пръв поглед материален израз на казаното дотук са откритите от нашите археолози тайни подземни ходници, с които са били „оборудвани” плисковските дворци. Според доц. Тодор Чобанов те имат своите паралели в крепостното строителство на иранския „свят” и в Кавказ и едва ли отразяват конкретните страхове на всеки нов български кан. Наистина, пресилено би било да твърдим, че първата работа на поредния владетел е била да гради тунели... И все пак, тяхното съществуване загатва за „рисковете на професията” на държавния глава в иначе величавата епоха на старопрестолна Плиска.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи