Синодалните старци още умуват има ли място на небето

Ония, които ръсят светена вода от лъскави лимузини, се подиграват с Апостола на свободата

Синодалните старци отново доказаха днешното разминаване между народ и Църква. За всеки нормален човек Васил Левски е светец, защото е осветил с подвига си българската земя. Расоносците обаче, чието мислене е в обръча на килимявката, го намират грешен. Умуват на небето или в пъкъла е неговото място.

През август 1872 г. Левски се промъква в дома на ловешкия чорбаджия Денчо Халача, за да го накаже. На онзи му искали помощ за диарбекирските заточеници, а той напсувал комитетските хора.

Със свой другар Апостола се спотайва и чака да дойде Халача. За беда към 3 часа подир пладне пристига слугата му. Момъкът почва да вика за помощ. Тогава Левски скача и го мушка с камата. „Не умря извeднъж, захвана да вика повече, което не можеше да се укрие вече, ръгнах го още веднъж, за да се не мъчи, и да не може да каже какви са били“, разказва той.

Жертвата е 24-годишният Стойчо Гиргинов. „Жално за невинното момче, но ако не беше така, инак беше оцапано на много страни“, споделя Левски с Любен Каравелов и добавя: „Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста.“

Това убийство е причината Синодът да отказва канонизация. Има обаче цяла кохорта от светци воини, които размахват меч или копие. На свети Димитър Солунски дори се приписва тежкият грях, че е убил цар Калоян. Попове и миряни се кръстят пред иконата му без да знаят, че в копитата на коня умира български владетел.

Според догматиците Васил Левски не може да бъде светец, защото е отнел човешки живот. Княз Борис-Михаил обаче може, защото е заповядал масово клане в името на вярата. През IX век покръстителят на българското племе нарежда да бъдат обезглавени 52 боляри, дръзнали да се опълчат срещу християнизацията. Заедно с тях на ешафода отиват жените и децата им. За добавка Борис ослепява сина си Владимир.

Христо Ботев зачерква „двойния стандарт“ в догматиката. Без да носи архиерейски одежди поетът канонизира Апостола на българската свобода. На негов стенен календар за 1875 г. срещу 9 март е записано: „40 мъченици и Васил Левски мъченик".

Калугерите не обичат Ботев, защото уж е атеист, а се меси в духовните им дела. „Моята молитва“ боде очите на Църквата, макар че в това конфликтно стихотворение авторът не отрича съществуването на Бога. Той само го приближава към себе си: „Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, Боже – мен в сърцето и в душата...“

Поетът приема по своему Христовата вяра. Познава историята и грамотно определя 9 март за канонична дата на Васил Левски. Това е денят на Свети 40 мъченици, загинали по времето на римския император Ликиний. „Тия мъченици бяха от различни места набрани войници и за вярата си в Христа бидоха хвърлени у едно езеро при Севастия и Кападокия в 320 г., та така се сподобиха с мъченически венци“, обяснява друг възрожденски календар.

Девети март най-много приляга за Левски, защото е еманация на християнското мъченичество.

Канонизацията е невалидна, защото е неофициална, възразяват чернокапците. Подобен обаче е случаят с Иван Рилски и Патриарх Евтимий. И за двамата не се знае кога и при какви обстоятелства са влезли в лоното на светците.

Рилският чудотворец умира на 18 август 946 г., но каноничният му празник е на 19 октомври. Предполага се, че Църквата се е отнасяла подозрително към пустиножителя Иван. Неговият култ узрява в недрата на народа, което не е по вкуса на висшия клир. Последователите на Иван Рилски го обявяват за светец без да се съобразяват с архиереите. Официалната канонизация е станала по-късно при цар Борис II (969–972), сочи проф. Иван Дуйчев. Тогава пренасят мощите на светеца в Средец.

Патриарх Евтимий вероятно склапя очи в Бачковския манастир. Тайна е кога е канонизиран и дали изобщо е извършен подобен акт в тъмните векове на робството. По тази причина светецът е „пришит“ към неговия съименник Евтимий Велики. В Ботевия календар срещу 20 януари е отбелязано: „Евтимий Велики и Евтимий последни патриарх Търновски“.

Заедно с Васил Левски във възрожденския лист са вградени Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Ангел Кънчев, Константин и Димитър Миладинови. Датата 17 февруари е посветена на умрелите в Диарбекир, а 8 август на Цвятко Павлов и Никола Войводов. През 1867 г. двамата правят опит да организират чета, убити са на парахода „Германия“.

В календара има имена, които отдавна са загадка дори за специалистите. Такива са мъчениците Стоян от Етрополе, Нешо от Троян, Павле от Видин. В центъра е изографисан Хаджи Димитър, а отдолу е поместено едноименното Ботево стихотворение.

Българската православна църква е най-консервативната на планетата. Служителите в расо са далеч от хората, които се нуждаят от земна утеха и небесна сила. Животрептящите проблеми на деня отсъстват в проповедите на свещениците. Богослуженията се четат на църковнославянски език, миряните тук-таме разбират нещо.

За половин столетие Синодът е извършил само две канонизации. През 1964 г. на Софроний Врачански и през 2011 г. на мъчениците от Батак и Ново село, загинали в Априлското въстание.

На този фон, скован от средновековна схоластика, католиците са революционери като Ботев. Те ревниво се грижат за паметта на своите духовни предци. През 2012 г. папа Бенедикт XVI обяви седем нови светци. Между тях е индианката Катер Текаквита, по-известна с езическото име Лилията на Мохау.

Папа Франциск пък постави рекорд. Той канонизира италианеца Антонио Прималдо и над 800 негови сподвижници, които отказали да приемат исляма и били обезглавени. Една колумбийка и една мексиканка също получиха божествен ореол.

У нас ония, които ръсят светена вода от лъскави лимузини, се подиграват с Апостола на свободата. През 1852 г. Васил става послушник на вуйчо си. Момъкът изкарва свещенически курс в Стара Загора, замонашва се в сопотския манастир „Св. Спас“, ръкоположен е в йеродяконски чин под името Игнатий. През 1861 г. у него настъпва прелом. Съблича расото, но до края на дните си живее с мисълта, че е духовно лице.

Когато пред бесилката приема последно причастие, Васил Левски казва на изповедника поп Тодор: „Споменавай ме в молитвите си, отче попе, с името йеродякон Игнатий“. Захари Стоянов, който черпи сведения от отчето, пише:

„Бил хладен, но малко заплакал (очите му се напълнили със сълзи). Признал, че е убил в Ловеч момчето“.