Вангелия идва в съня ми и дава безценни съвети

- Г-жо Костадинова, тези дни излезе новата Ви книга за Ванга – кажете няколко думи за този проект.

- Новата ми книга „И остави Ванга следа” е продължение на това, което правя вече 20 години – изследвам образа на една боговдъхновена личност, белязана от кръста на прорицателството от библейски порядък, и се опитам да съхраня истината от и за нея. За Ванга много се изписа и каза, но ние още не я познаваме! Познаваме един повърхностен неин образ и гравитираме все около него: какво е предсказала за България, за света, предрекла ли е апокалипсис, как описва човека, който ще ни изведе от кризата и пр. Това са все въпроси от ежедневието, а Ванга е мистерия – Глас от високото, спуснат да ни буди и провокира да се опомним: кои сме, каква е истинската цел на живота ни тук, на земята, как по-малко да грешим... Отговор на тези въпроси и други, космогонични и онтологични, се опитвам да дам чрез последната си книга, в която съм събрала спомените-откровения на 33-ма души. Хора, които трудно убедих да разказват – понеже Ванга е изисквала от тях да мълчат. Каквото им е казала, е било адресирано само за тях. Но чувството им на дълг към историята и към тази велика личност им позволи да открехнат завесите на тези срещи след повече от 20-30 години...

- Вече две десетилетия откакто пишете за пророчицата от Петрич. Как започна всичко?

- През есента на 1996 г., месец след като Ванга почина, ме извика в кабинета си Никола Кицевски, по онова време управител на книгоиздателска къща „Труд”. Аз работех тогава в „Седмичен Труд” и той знаеше, че съм завършила философия и се интересувам от езотерика. Попита ме искам ли да напиша книга за Ванга. Казах, без да се замислям: „Да!” Макар че нито я бях виждала, нито знаех за нея повече от онова, което се носеше като колективна мълва. Заех се с тази работа буквално още на следващия ден – тръгнах в командировка за Рупите и Петрич, срещнах се с много хора и разговарях с тях за пророчицата. Така – чрез спомените и истините на другите - аз се докоснах до Ванга и написах книгите си. Имах възможност да прегледам и архив за Ванга: снимки, документи, видеа, аудио записи, които ми предоставиха от фондация „Ванга”.

- Много други писаха за Ванга. Какво мислите за „конкуренцията“?

- Ванга не е продукт, че да мисля за конкуренция. Всеки е свободен да пише за когото и както реши. Моят подход към тази сложна и неординерна личност е близък до научния: още с първата книга си поставих за цел да търся факти, истина, обективност. Затова в моите издания всички думи, прозрения, послания на Ванга са с цитиран източник – кога, пред кого какво е казала. С голяма радост разгръщах страниците на онези книги за Ванга, които се появиха през годините, написани лоялно, честно и отговорно. Те допълват образа на Ванга, а тя е историческа личност и всеки текст, който има стойността на документ, е ценен. Такива са книгите на проф. Димитър Филипов, на Бойка Цветкова, на Величко Добриянов... Уви, за нея се появиха и запечатани между страници пълни измислици и спекулации, които я окарикатуряват и опошляват, изкривяват истината и я принизяват. Но всеки е отговорен за това, което прави.

- Има ли откровени лъжи и спекулации, особено в жълтата преса? Дайте примери.

- Появиха се съновници, рецептурници с името на Ванга – пълни глупости! Видите ли „нейни” пророчества по години – до 5753 година, бъдете сигурни, че това е измислица. Тя изключително рядко предсказва събития с точност във времето (това е характерно за всички бележити пророци), въобще начинът, по който рисува бъдеща картина или явление, е лаконичен и често метафоричен. Затова мнозина прозират след време какво е искала да им каже, какво е видяла. Навярно защото не е дадено на човека да знае бъдещето – то е път, който всеки от нас прохожда и може да кривне надолу, нагоре... Свободата на избора е свещена, казва Ванга. Нейната мисия беше друга: да пази вярата на българите във времето на атеизма, да дава утеха и състрадание на хората в онези бездуховни тъмни години, да ги учи да се смиряват и бъдат почтени. Това е много по-съществено от готовите съвети, които е давала на хората в трудни и объркани за тях житейски моменти. Срещата с Ванга е скрит благослов.

-Имам усещането, че в Русия повече пишат и повече тачат Ванга отколкото у нас – вярно ли е?

- Формално погледнато е така. Аз давам всеки месец интервю за Ванга за някоя руска медия. Но руските журналисти като цяло са некоректни: казват, че подготвят документален филм за българската пророчица, а после се виждам компилирана в някакъв зрелищен формат със сензационен дух, внушаващ страх, апокалипсис... Руските журналисти не търсят истината за Ванга, а се възползват от популярността й за свои цели. Руснаците - обикновените хора и мнозина сред учените, хората на духа, имат съвсем друго отношение към Ванга – почитат я и уважават като светица. Впрочем, през последните години отношението на българските медии към Ванга се промени – стана по-отговорно и задълбочено. Видяха, че с жълтини и измислици дълго не могат да привличат вниманието на хората – защото те търсят истината, и дори да се подведат един-два пъти по спекулациите, в даден момент престават да се хранят с лъжи. „Рано или късно истината изплува”, казва Ванга.

- Откъде и как събирате материалите за книгите, как правите проучването?

- Имам над 150 срещи с хора, които съм разпитвала за Ванга, други ми писаха преди години – получила съм стотици писма на хора от цялата страна, разказали за срещите си с Ванга.

- Живите роднини на Ванга помагат ли Ви?

- В новата ми книга има няколко много ценни текста на нейни родственици – племенници по линия на мъжа й. Помагат ми изключително много представители на фондация „Ванга”, за което им благодаря. А за роднинството – както казва пророчицата - то е много повече в духа, отколкото в кръвта.

- А тя самата?

- Дали тя ми помага? Да, помага ми – сънувала съм я два-три пъти и ми е давала изключително ценни и точни съвети.

- При Ванга са идвали политици от всякакъв ранг – родни и световни. Няма начин да не е била следена от ДС – какви са вашите коментари по тази линия?

- Естествено, че е била следена и пазена – може ли такова национално богатство да не бъде използвано!? Не са й давали да пътува зад граница, имало е подслушвателни устройства в дома й, правили са й обиски два-три пъти, заплашвана е била с изселване... Част от кръста й е да се появи в тоталитарно време, когато обикновеният човек не можеше да надскочи сянката си, камо ли необикновеният. Тежало й е, но е търпяла. В името на мисията, заради която е дошла.

- Людмила Живкова, Светлин Русев, Нешка Робева – каква роля изиграха в митологията за пророчицата?

- Това са будни хора, дълбоки, които са си дали сметка, че Ванга е мистерия – не мит! И че името й трябва да бъде опазено. Колкото по-ярко и утвърждаващо е едно явление, толкова повече предизвиква своето отрицание – затова мнозина и до днес не разбират Ванга и я принизяват до гледащите на кафе квартални врачки. За такива хора Ванга е мит. Но защо им е на Людмила, Нешка или Светлин да митологизират един реален феномен, посветен, една велика личност, до която са се докоснали с респект, уважение и благодарност. Те могат само да се опитат да я опазят от мита! Което и правят.

- След като познавате така точно живота на Ванга, какво би казала тя днес на българите?

- Да не се мразим, да не си завиждаме, да не се съдим – Бог на всеки ще отсъди според делата му. И да бъдем единни, за да се съхраним като нация! Ванга много пъти е казвала, че България е древна, много е дала на света и предстои той на нея да даде.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА

Срещнах слепите,

но всевиждащи очи на Вечността

Беше през 70-те години на 20-и век. Аз, поетът Пламен Цонев и колегата ми Симеон Георев поехме с автомобила ми от София към Петрич в ранина и към обяд преминахме моста над р. Струма, в края на който имаше КПП. Милиционер с палка ни спря за проверка – дали имаме открити гранични листове. Аз нямах такъв. Милиционерът повъртя, повъртя шофьорската ми книжка и паспорта, погледна ме в очите и каза: „Айде, вървете, но ти ке се представиш у МеВеРе-то.” После, през годините, когато отново посещавах Ванга, аз никога нямах открит лист и дори веднъж бях забравил и паспорта си, но никога не ме връщаха – пускаха ме като по чудо.

В началото на една наклонена малка уличка до пазара на Петрич се мъдри портиерска будка, в която важно седи обръгнал на подкупи и сълзолейни молби портиер – сиреч пазвантин, с осанка и вид досущ като четник на войводата дядо Ильо Марков. Навътре към малка пристройка (там ставаше гледането) до двуетажната къща се бяха подредили по двама около 60-70 човека. Посърнали, прежълтели и угрижени хора, най-различни – и смешни, и печални, повечето възрастни. А отвън оградата – на законната опашка, имаше още толкова, че и повече, които цъкаха с налудничав блясък в очите си, с някаква отчаяна надежда да им гледа Ванга. Не бях виждал такава опашка, по такъв парадоксален повод. Всичко беше сериозно, напрегнато и егоистично. Всеки живееше там само за себе си, за болката, надеждите и съмненията си.

Стана 13 часа и гледането приключи. Да не забравя да кажа, че излизащите след гледането бяха усмихнати, с малко видиотен вид и отговаряха на питащите ги завистливци така: „Всичко ми позна!” А пък един едър македонец наби жена си още на уличката, защото Ванга я беше изобличила, че „шава”. (Ванга мразеше жените, които изневеряват от глупост и тъпота.)

Разбра се, че гледането е свършило. За миг Ванга се появи и аз я съзрях за първи път. Тя беше стройна, женствена и възниска. Облечена в черно. Лицето й бе бледо, изпито от напрежението. Знаех, че прорицателката е сляпа, обаче очудването ми беше голямо, когато следобед тя се появи на балкона на двуетажната си къща, в двор препълнен от цветя и дървета, седна на стол на балкончето си и започна да плете с куки. Веднага извадих скицника си и започнах мигновено да я рисувам – отдалече, през желязната ограда. Тогава тя внезапно спря да плете и обърна слепия си взор към мен.

Преживяното в този момент от мен е повече от лично. Мен ме погледнаха слепите, но и всевиждащи очи на Вечността: гледаше ме близката Елада, топлият климат, в който е живяла пророчицата Пития...

Най-добрата почивка за Ванга била в Мелник, до Болярската къща, в двора на една красива механа. Всички ние бяхме поканени от Ванга за среща там. В припадащата синкава нощ столовете около масата, където седна Ванга, се заеха както местата в спрял автобус. За мен не остана място. Обаче аз не се отчаях. Моята работа беше да я нарисувам! Облегнах се на два метра от нея на една смокиня, извадих скицниха си и започнах бързо да я рисувам.

Изведнъж Ванга попита: „Къде са художниците?” Колегата ми С. Георев, който се беше вредил да седне до нея, придърпа ръцете й и каза: „Тук сме, тука!” „Не ти, бе – скастри го Ванга. – Ето го! Тодор ме рисува... Иии зад него стои един висок и много красив старец с бяла коса и черна превръзка над окото си... Пази те! И той се казва Тодор. Това е прадядо ти, на когото си кръстен. Сляп е с едното си око... Ааа! Ето, от тревата тука излиза една лисица с длъжки, височки, красиви крачка... Тя те обича и те пази! Много капани са заложени по пътя ти, но тя, лисицата, ще те опази. Жив ке бидеш!... Ти на мене ке ми направиш една склуптурка на лисица от дърво и ке ми я подариш!”

(Направих такава скулптура от дърво и я занесох на Ванга като дар след може би година. Тя много я хареса и я постави на видно място в дома си. Оттогава започна да ме нарича Тодор Лисичока.)

Ванга пипна с ръка забрадката си, намести я и извика:

- Я! Ето ти и къщата! Бре, колко лавици с хораааа – направил си ги от печена глина. И какви са безобразни, идиоти... Ето, пълна ти е къщата и със статуи, от дърво издялани. Я, една висока мома си изрязал от дърво – от топола. Държи китка цвете и пее... И колко пепелници от кована мед и образи... Слушай! Да се обличаш в тъмно синьо, а лебо препечен да го ядеш!... Преди три години щеше да се удавиш у морето, но Бог и свети Никола те спасиха.”

Имаше такава ситуация. Плувах седем километра в морето и за малко щях да се удавя от студ.

Ванга не спираше да ми говори. Изненада ме с една препоръка, за която не бях психически подготвен. Каза ми:

-Не се развеждай! Оти ке стане като леб, навален от дъжд... Не се сърди и на майка си, дека те е изоставила. Тя ти е нещо като почва, като земя, тя те е родила.

Изведнъж Ванга се вторачи в нещо и рече:

-А кое е това русо, синеоко момче с ноти и цигулка в ръцете? От казармата ли излиза? Ооо, не! От гроб излиза!

(Ставаше дума за прероденото от втория брак на майка ми дете Любомирчо, талантлив цигулар, отличник на музикалните школи в София, който бе прегазен и убит от камион на 8 години. И тогава си помислих: „Абе, как така годините на мъртвия продължават и след смъртта??? Вървят като някакъв друг живот ли? Къде е тук границата със смъртта!?)

-Е, хайде да тръгнуваме – нареди Ванга на придружителите си в падналата вече черна нощ с ярките звезди на юга в Мелник. Не съм и очаквал, че тя ще ми гледа. А ми гледа и нарежда цели 35 минути, което според нейния пазач не е правила за никого.

Тук описвам малка част от това, което ми каза. Имам още много съществени спомени за нея...

Последната ни среща

Беше през юли 1991 г. на Рупите. Военната киностудия снимаше художествено-документален филм за мен и творчеството ми. Режисьорката Елена Гиндева имаше желание – творческо намерение – да включи във филма и Ванга. Всъщност това беше идея на сценаристката Мария Овчарова. Целият снимачен екип с камерите, прожекторите и прочее, натоварени в малък автобус, пристигнахме около 9 сутринта в Рупите, където беше къщичката на Ванга. Там, под сянката на една огромна топола, се беше скупчила също така огромна опашка от чакащи хора, които се надяваха да им гледа прорицателката. Пазачът, едър човек, се провикна: „Кой тука е Тодор Цонев, художнико? Ванга го вика.”

И ето аз съм пред нея. Духа топъл вятър и листата на тополата шумят. Седнах до Ванга, а тя майчински ми каза: „Тошко, сине, оти седиш отвънка като чужд? Ти винаги кога дойдеш, ке кажеш на пазачо кой си и он ке те пуска при мене... Тошко, ето го автобуса – пълен е с машини. Филм за тебе ке правят. Ке стане филма! И ке остане за поколенията като пример.”

Филмът обаче и до днес прашасва по хранилищата на Националната телевизия, без да е излъчен...

По едно време, докато си говорехме, тя каза – ни в клин, ни в ръкав: „Защо ке го съдят Тодор Живков? Нали ти го осъди?”

(Вероятно имаше предвид моите карикатурни образи на Първия.)

Изведнъж от слепите й очи за първи път видях, че потекоха сълзи и Ванга се провикна: „Тошко! Тошкооо, сине! Ние двамата с теб сме мъченици!... И кой ке го обича тоя народ като умреме!?... Он, тойьо народ, ке осиротее...”

Аз й целунах ръка с ясното съзнание, че я виждам за последен път. Но там, на юг, в средата на угасналия вулкан Кожух в Рупите все още блика на импулси – като от срязана вена гореща вода от дълбоките недра на земята. Тази гореща вода е духът на Ванга.