Разговаряме с председателя на Комисията по култура и медии в Народното събрание Вежди Рашидов, след като беше отличен със специален сертификат от посланика на Армения Н. Пр. Армен Саргсян. Повод за признанието е едно дарение от Рашидов, направено преди 30 години. Тогава, след опустошителното земетресение в Армения скулпторът и негов колега художник спонтанно решават да дадат на изстрадалите арменци всички приходи от своя изложба – т.е. 60 000 долара. Дарението е повод да попитаме Рашидов за особеностите на българската благотворителност...

- Господин Рашидов, защо 30 години след помощта Ви за пострадалите от катастрофалното земетресение в град Спитак, посланикът на Армения Н.Пр. Армен Саргсян Ви връчи признание? Как решихте да дарите 60 хил. долара за пострадалите от стихията?

- На 7 декември 1988 г. двамата с моя приятел - художникът Георги Трифонов пътувахме за откриване на наша изложба в Академията Лалит Кала в Индия през Москва и на летището в руската столица чухме страшната новина за трагедията, взела толкова много жертви в Спитак и други градове, сринала цяло училище с двеста деца вътре и потопила в скръб цяла Армения. Спонтанно решихме, че всички пари от продажбите на творбите ще дарим за Армения. Предстоеше ни още една изложба в Париж, а след това външното министерство в Москва ни покани за друга изложба и откупи наши творби. И така се събраха 60 хиляди долара, които дарихме. Месец и половина след трагедията бяхме в най-пострадалия град - Спитак. Никога няма да забравя две неща от този ден – масовите гробове на хилядите жертви и децата, останали сираци, които ни наобиколиха и ни прегръщаха. Инстинктивно бръкнах в джоба си да им дам пари, но тези деца не искаха пари – те искаха човешка нежност. Никога няма да забравя този момент.

- Вие избягвате да говорите за даренията, които сте направил. Истина ли е, че преди две седмици сте организирали животоспасяваща акция за Павел Васев?

- Да, колкото да не ми се иска да говоря за това няма как да остане скрито. Бившият заместник- министър на културата и дългогодишен шеф на филмовите дейци, бивш директор на Народния театър и сегашен директор на Българския културен институт в Москва Павел Васев – прекрасен мой приятел и много способен човек, е в много тежко здравословно състояние в болница в Москва. Реакцията трябваше да бъде мигновена, тъй като се налагаха животоспасяващи действия, които струват скъпо. Наложи се да съберем спешно средства в рамките на 10 хиляди евро, с което се заех аз. И тук трябва да благодаря поименно на хората, които винаги са били готови да помогнат в подобни ситуации и които отново помогнаха за събирането на парите. Ще използвам възможността да им благодаря поименно – това са Стефан Данаилов, Анжел Вагенщайн, Георги Гергов, Иво Хаджимишев, Борислав Дионисиев, Ангел Симеонов и парламентарната група на ГЕРБ в лицето на Цветан Цветанов, както и скромната моя персона.

- Един от най-тежките моменти за Вас е през 1986-а година, когато губите брат си Ружди. Тогава дарявате очите му за трансплантация на обгорял с олово работник в Оловно-цинковия комбинат, загубил своите. Кой се обърна към Вас с тази молба и трудно ли беше решението?

- Връщате ме към старите ми спомени. Вечерта, когато почина моят брат, бях намерен в града по повод инцидент, случил се в ОЦК в Кърджали. С вертолет беше пристигнала спешно от София д-р Баналиева – една прекрасна лекарка, и трябваше да се вземе спешно решение да бъде спасено зрението на един работник. Беше необходим пресен донор. А единственият такъв беше моят брат. Това беше изключително тежко решение за мен, тъй като трябваше да го взема аз - без съгласието на най-близките му – съпругата му и децата му. Направих го с уговорката това да се запази в тайна с ясното съзнание, че очите на моя брат ще спасят един човек, който днес продължава да се радва на живота и на семейството си. Тази история беше много подробно проследена от една много добра българска журналистка.

- Като дете живеете известно време в сиропиталището в Студен кладенец край Крумовград, разкажете ни за даренията, които продължавате да правите към дома за деца.

- Да, така се случи в моя живот, че обстоятелствата след смъртта на моята майка ме изпратиха там. Времето, което прекарах в този „университет”, остави в мен трайна диря. И винаги, когато съм имал възможност, съм отделял средства да правя определени жестове, тъй като и до днес помня колко щастливи бяхме, когато получавахме подаръци - от шорти до китайски гуменки.

- Редица са примерите, в които отпускате стипендии за деца. Кой ви срещна със Сейди Юруков от училището за деца с нарушено зрение „Луи Брайл” и Захари от дома в село Разлив, разкажете повече за тях.

- Случаите са интересни сами по себе си, тъй като докосването до тези прекрасни деца идваше винаги от едни случайни срещи. Това са деца, които изключително силно са ме впечатлявали със своя манталитет и отношение към живота. Химията между мен и малкия Сейди от училище „Луи Брайл” настъпи когато една група деца дойдоха в министерството на културата да им дадем салона на седмия етаж и да им помогнем за развитие на артистичния талант у тях и за репетициите. Тогава разбрах, че пред желанието за изява и пред таланта на тези деца техните недъзи отстъпваха. Единственото, от което имаха нужда, е шанс да бъдат подпомогнати, за да завършат своето образование и да поемат живота си в ръце. Захари беше моята изненада, когато една вечер гледах по БНТ предаването „Под дъгата” и едно дете разказваше пред камерата за своя живот. Как е изоставило своето училище, за да помогне на болния си баща и на двете си братчета и сестричката си. От екрана говореше едно крехко момче с мислите на зрял човек, минал цялата стърга на живота. Заинтересувах се и го намерих в сиропиталището в село Разлив. Оттогава поех опекунство над него. И се радвам, че той бе осиновен от едно прекрасно семейство от Бургас и днес е вече студент в НАТФИЗ. Няма как да не се чувствам щастлив. Тук ще кажа, че част от моята заплата като министър отиваше за такива дела.

- За 60-ия си рожден ден Вие отказахте да приемате подаръци и събрахте 21 000 лева, които дарихте за три деца. Защо взехте това решение?

- Защото винаги съм смятал, че силата на един човек да бъде част от една общност, е в способността да се лишава от част от онова, което му се полага, в името на душевното си спокойствие и онова, което го кара да се чувстваа по-добър. Именно затова тези 21 хиляди лева бяха разпределени поравно на три нуждаещи се талантливи деца от училищата по изкуствата. Винаги съм гледал на хората, особено на талантливите, като необходимост, като сърце на времето, в което живеем. И днес си спомням за прегръдката и благодарните очи на прекрасния Велко Кънев, няма да забравя целувката, която получих от Пеци Гюзелев на една тролейна спирка, радостните слова на Ева от „Тоника” за средствата за лечението на Гого, последните думи на Коко Азарян от една болница, радостните очи на шефа на клиниката по детска онкология в ИСУЛ, благодарността на Маргарита Петкова, както и още куп човешки благодарности, които винаги ми дават смисъл на живота, който живея. Какво да се прави – сигурно така съм устроен и моят живот има нужда от такъв катализатор. Но всичко това е дълбоко мой личен избор.

- Като че ли пропуснахте Рангел Вълчанов.

- Светла му памет, Рангел е човек, когото винаги съм обичал и харесвал и продължавам да имам същите чувства, независимо, че вече го няма. Но понякога хора като него не избират част от своите близки. Неблагодарността също е човешко качество.

- Подкрепя ли Ви вашата съпруга Снежа, която е лекар, в благотворителните акции?

- Не само че ме подкрепя, а като лекар с близо 30-годишна практика в „Пирогов” тя самата участва в добрините, които нашето семейство прави. Лично тя е спасявала, обгрижвала и помагала на стотици мои колеги и приятели. Тя е щастлива жена, защото е безкрайно обичана и уважавана от хората, с които ние общуваме и живеем. А лично аз след благодарността, която мога да изкажа, публично ще призная, че безкрайно много я обичам.

- Защо в България на благотворителността не се гледа с добри очи?

- Защото българите години наред сме подчинили духа ни да бъде обитаван от завист и злоба, а не да се обърнем към себе си и да открием добродетелите в нас. Като всяко общество и нашето не се ражда нито добро, нито лошо. То се моделира. Ако то е било в ръцете на лош майстор, то ние няма какво да очакваме освен лошо направеното общество, стигащо понякога до проклетия. Но ако полагаме поне малко усилия то да бъде моделирано по един талантлив начин, тогава от поколение в поколение ще шества доброто начало. Не съм виждал друга държава да има такава поговорка: „Няма ненаказано добро”. Не бих скрил, че това съм го изпитвал и на собствен гръб. Неглижирането на доброто, на благотворителността, на смирението пред човека води до израждане на цели поколения и до изграждането на безпардонния егоист, на „моралните стожери”, на които единственият смисъл в живота е да раздават „правда” и „мъдрости” , без да полагат усилия и участие в създаването на доброто, на полезното, на истински стойностното в живота. Защото онези хора, които никога нищо не дават, опростачват дарителството, като го обвиняват в комерс. И отдавна в нашето съзнание не съществува традицията на дарителите и ктиторите от Възраждането, чиито имена помним и до днес. Ние създадохме време, в което започнахме да налагаме обезличаването на добрия човек и превръщането му в анонимен мушморок. Смятам, че дарителят трябва да излезе от пещерата на забвението и гласът му все по-високо да се чува, защото това е единственият начин да се даде пример за доброто.

Нашият гост

Вежди Рашидов е български скулптор, министър на културата в първите две правителства с премиер Бойко Борисов. В 44-ото Народно събрание е председател на Комисията по културата и медиите. Член-кореспондент на БАН от 2004 г. Има десетки изложби.