В многострадалната история на Отечеството

Разделението става с преврат

С готови замастилени пера депутатите тичат да скрепят с подписа си Режима на пълномощията

Първият преврат в новата ни история ни раздели на русофили и русофоби. На 27 април 1881 г. с помощта на войската и консерваторите княз Александър Батенберг сваля либералното правителство на Петко Каравелов. Назначено е ново, начело с ген. Казимир Ернрот.

Страната е разделена на пет области с чрезвичайни (извънредни) комисари. "На комисарите – пише Симеон Радев – бяха дадени права, каквито може да има само един сатрап в някоя азиатска провинция; всичко им бе подчинено: войска, администрация, полиция. Една месечна сума от 1000 лева бе предоставена за всекиго от тях за безотчетни разходи."

Свободното слово е задушено с цензура, недоволните са изправяни пред военни съдилища. Насрочени са избори за Велико народно събрание в Свищов. Високият форум трябва да гласува на княза извънредни пълномощия за седем години напред.

Равносметката е смазваща победа за роялистите срещу едва четирима конституционалисти. Народното доверие получават Драган Цанков, Петко Каравелов, Петко Славейков и Михаил Сарафов.

"Още с пристигането в Свищов пролича, че те не ще могат да влязат в Народното събрание. Из улиците се разхождаха сопаджии с внушителни сопи в ръцете, украсени с надпис Конституция", разказва съпругата на Каравелов. Като виждат тоягите, четиримата се разбягват.

На 1 юли 1881 г. се разиграва циркът на цирковете в парламентарната история на отечеството. Дори по времето на социализма не се е случвал такъв резил. В 10 часа сутринта Александър Батенберг пристига на кон. През гърдите му са препасани белите ленти на древноруския витяз Александър Невски.

С готови замастилени пера депутатите тичат да скрепят с подписа си Режима на пълномощията. Цялата тупурдия трае около час. Без проверка на изборите, без бюро и председател, без клетва и дневен ред, без дебати и стенографски протоколи. "Всичко мина гладко като продукция на някой акт от "Норма" или "Аида", хроникира Константин Иречек.

Русите ни учредиха администрацията, създадоха войската ни, дадоха ни пушки, топове, учредиха Народната банка

Нашият народ, макар и млад като политическа единица, знаеше и днес знае какво значи чуждо вмешателство

След парламентарната опера тези, които са с княза, влизат в историята като русофили. Враговете на короната са дамгосани като русофоби.

Известно е, че русофилските чувства на народа ни са по-стари от Освобождението, по стари дори и от Възраждането ни. Еднаквостта на вярата, близостта на езика, обичаите и нравите бяха силни причини, за да обърнат поробените българи очите си към Русия още при първите искри на народното ни подземане.

Младежите, които крадешком се промъкваха в Русия и се връщаха с изпълнено от любов сърце към тази могъществена и родствена нам страна, подклаждаха у народа тази сляпа вяра и преданост към руския народ, които не забавиха да бъдат щедро възнаградени с освобождението. Освобождението, това изваждане на един доведен до скотско положение народ от ръцете на черкезите и башибозуците и даването му пълна конституционна свобода, щеше да бъде противоестествено, ако не усилеше още повече съществуващите вече русофилски чувства у народа.

Тогава не можеше да става и дума за русофилство у българите, не можеше да съществува и сянка от съмнение в намеренията на русите. Жертвите, които русите правеха за нас, след като положиха костите на 200 000 свои синове за освобождението ни от турците, бяха толкова осезателни, щото в онова време всеки би взел за луд и предател един човек, който би излязъл да говори против русите; русите ни учредиха администрацията, създадоха войската ни, дадоха ни пушки, топове, учредиха Народната банка, на която те първи подариха няколко милиона лева, с една дума, от един народ, робувал петстотин години, разнебитен, изнемощял, създадоха една държава.

В онези времена на народно ликуване, на любов безгранична и свята към освободителите имаше все още трезвени умове, истински български патриоти, които знаеха где трябва да бъде границата между признателността и патриотизма. Тези истински патриоти русофили са днес останалите единствените истински представители на толкова страшното русофилство. Онези продажни елементи от старата русофилска партия, които за облаги са били готови да предадат отечеството си в ръцете на русите, са днес всички в редовете на властващата партия и също както едно време с русофилството, се ползват днес с русофобството само за облаги.

Началото на официалното, тъй да се каже, русофобство датира от преврата в 1881 г. Опитите на русите да се вмешат във вътрешното положение на страната, суспендирането на Търновската конституция, която беше спечелила истински привърженици между народа, произведоха едно стряскане в една част от интелигенцията. Това положение на работите започна да се експлоатира с разнокачествени намерения от разни партизани и думите "русофобство" и "русофилство" добиха право на гражданство.

Какви бяха обаче истинските причини за влошаването на отношенията ни с Русия, народът това не знаеше. Управляющите след преврата сториха капитална грешка, като не осветлиха народа върху тия причини. Ако те бяха сторили това, щеше да се начертае една по-разумна и по-популярна политика на страната спрямо Русия. Това стана причина да има у нас неразбрани русофили и русофоби, от които едни да действат по сляпа преданост и доверие, другите по сляп инат и омраза.

Русофобите, благодарение на цял ред събития, които всеки знае, се домогнаха до властта и игнорираха официалната русофобска политика, но те почнаха да действат повече от инат и злоба и вместо да държат едно поведение, което изискваха моралът и политическото благоразумие, намериха за най-патриотично и спасително да ругаят без всякакви граници русите и всичко руско. С нечувани средства те изгониха от политическото поле всички честни и влиятелни в страната ни русофили, на които грехът се състоеше в това, че не искаха да ругаят русите и не можеха да последват една провокаторска политика спрямо всесилните ни освободители.

Във вътрешно положение последствието от тая политика беше това, че народът, у когото още бяха силни русофилските чувства, не можеше да прегърне такава политика… В отношение на външната политика ожесточеното русофобство, изказвано само с ругания и провокаторски обръщения, създаде не по-износно за националните ни интереси положение…

По отношение на княза, по отношение на закрепване на неговата династия, русофобството, каквото го изложихме по-горе, се оказа не по-малко зловредно. Властвующите, след идването на княза, трябваше да турят край на един изключителен режим, който отпреди избирането на княза се оправдаваше с анормалните времена. Те не поправиха това. Макар за своя слава те да уверяваха света, че руската партия вече не съществува в България, че народът, благодарение на техните патриотични дела, разбрал злия замисъл на Русия и се предал на своя новоизбран княз, при все това те продължаваха да тъпчат законите, да тиранстват под предлог за това, че спасяват страната от русофилите. Не ще съмнение, че с тая своя политика те правеха зли услуги на короната, като караха народа да свързва закрепването на династията с отнемането на правата му…

Народът, мирният и работен български народ, в дълбочината на душата си и днес е тъй русофил, какъвто е бил всякога. Нашият народ се състои, в по-голямата си част, от същото онова поколение, което видя и в незабравима радост празнува онзи паметен ден, когато той биде избавен от черно петвековно робство, и ние бихме твърде непохвално се отзовали за него, ако не допускаме, че в душата си това поколение чува едно място за признателност към виновниците на освобождението му.

Но никой досега не се е опитал да обясни, че това русофилство на народа не е ни най-малко опасно за самостоятелността на отечеството ни, че то е едно естествено и даже похвално чувство, което се обезсилва от друго едно така също естествено чувство – чувството на самосъхранение.

Нашият народ, макар и млад като политическа единица, знаеше и днес знае какво значи чуждо вмешателство в домашните му работи. Не трябваше голяма политическа мъдрост и тактичност от страна на водителите му, за да направят тоя народ съзнателен привърженик на една политика, която, като менажира неговите русофилски чувства, да има за девиза охранението на националните му интереси и и завардването, в кръга на възможното при днешните политически условия, на независимостта му…

Казахме, че русофилските чувства на народа още съществуват и да го отричаме, би значело да затваряме очите си пред действителността. Но тези чувства, по нашето дълбоко убеждение, са съвършено невинни и един мъдър държавен мъж би могъл твърде лесно да ги примири с една чисто национална политика.

(Със съкращения.)