Пуснаха шефа на „ТАД Груп“ от ареста срещу 100 000 лв.

Каракачанов: В управляващата коалиция има напрежение, но не е голямо Вицепремиерът недоволен заради забавянето на важни точки от управленската програма

26 са вече жертвите на коронавируса в Иран

Вижте какво реши Министерският съвет днес, 27 февруари 2020 г.

Гешев: Призивите за конституционни промени с цел отслабване на прокуратурата са в интерес на престъпниците

Кейт Мидълтън замени високите токчета с маратонки

Лекари от бургаска болница оперираха германка Жената страда от синдром на Лериш

Изкупиха термометрите в Търново заради коронавируса Търновци масово отменят пътувания зад граница

Папа Франциск отмени литургия заради „лека болест“

Дейвид Бекъм: Виктория ми даде номера си след няколко питиета

Три случая на коронавирус в Гърция

Мерят температурата на събития в София с термокамери

Иззеха нерегистрирана колекция от 970 монети

Шумен получава 3 млн. лв. за стадион от правителството

Емил Димитров: 40% от ВиК дружествата у нас работят без разрешително

Властелинът на екрана 100 г. от рождението на гения на киното Федерико Фелини

Федерико Фелини (1920 – 1993)

Думата “папараци” се ражда от неговия шедьовър “Сладък живот”

Така се случи, че когато великият Маестро Федерико Фелини напусна този свят на 31 октомври 1993 г., бях в Италия на един от националните им фестивали Premio Grolle d’oro (Златният граал) в алпийското градче Сен Венсан. Фелини от няколко дни бе в тежка кома и всички се питаха “Как е?” В този искрен интерес нямаше клюкарско любопитство, нито суетно кокетиране с лично познанство, нито фалшива любезност. Във въпроса се долавяше загриженост, тревога, съчувствие към обичан човек, който в професионалните среди на италианските кинематографисти се ползваше с огромен авторитет и безпрекословно признание.

При многото ми посещения в Италия все не случвах да отида до неговото родно Римини. Но на фестивала в Бари (април всяка година) нарочно се отбивах да пия кафе в малкото барче “Аmarcord” – нищо особено като интериор и атмосфера, пък и кафето в Италия навсякъде е хубаво. Ала ходех там всеки ден ей така, заради името! Барчето е почти на крайбрежната улица и все ми се привиждаше слепецът с акордеона, който се взира да види преминаващия голям круизен кораб! За себе си го вижда във въображението, както и аз “виждах” Маестро Фелини на съседната маса – със сако рибена кост, черна филцова шапка, от която се подават немирни побелели коси, мек червен шал от мерино, затъкнат в сакото и черни рогови очила.

Режисьорските му филми не са толкова много – 27 (има други на неговата възраст с над 50). Сред тях са и няколко епизода от телевизионни сериали, и последното му участие в един рекламен омнибус “The King of Ads” (1991) с 50 сегмента от знаменити имена като Дзефирели, Шаброл, Серджо Леоне, Полански, Дейвид Линч, Льолуш и кой ли още не! Как да не участва в такава компания!

Но забележителните му заглавия от “Белият шейх” (1952) до авторско-монологичния “Интервю” (1987) са известни и обичани от всички! А между тях са прекрасните “Пътят” (1954), “Нощите на Кабирия” (1957), “Джулиета на духовете” (1965), “Сатирикон” (1969), “Казанова” (1976), “Репетиция на оркестър” (1978), “Градът на жените” (1980), “И корабът пътува” (1983), “Джинджър и Фред” (1986). И най-високо, на недостижимия връх – великите вечни шедьоври “Сладък живот” (1960), “8 1/2” (1963), “Рим” (1972), “Амаркорд” (1973) – който не е гледал тези изключителни филми, е пропилял половината си живот! А който си е отишъл, без да ги види, дори и в Рая ще му бъде скучно…

Фелини не може да се разказва, затова не бива да се обяснява или анализира стандартно. Той е необикновена вселена от авторска енергия и стихия на въображението. Всеки миг може да извика спомен от детството или сън от предната нощ, и от тях да сглоби великолепен епизод, който ще остане завинаги в аналите на световното кино и в паметта на зрителите. И аз имам такива любими “молекули”, които никога не ще забравя.

Как да пресъздадеш, дори с най-виртуозни думи, екстаза и сластната лудост на пищната Анита Екберг във фонтана “Ди Треви”, томителния поглед на Марчело Мастрояни до нея и изпълзялата някъде от разсъмващите се римски улици омайна музика на Нино Рота. “Сладък живот”, разбира се! Милионите туристи във Вечния град не знаят нищо за величието на древния Рим, но търсят в телефона си “онзи фонтан от италианския филм”.

А самият Марчело с филцовата шапка на Маестрото и неговите рогови очила в “8 1/2”! Много режисьори се опитват да правят филми – самоанализи (нещо като арт-селфи) с психоаналитичен нюанс. Мнозина опитват, Фелини го постига! Или както казва един друг неизмерен гений, Пикасо: “Аз не търся, аз намирам.” Някои отпращат филма към влияния от аналитичната психология на Юнг. Може и така да е, ала на светлинни години от тезите на швейцарския лекар, претопени в стихията на необуздан талант плюс фина самоирония с личен авторски знак. Затова “8 1/2” е абсолютен шедьовър, виртуозно откровение и неповторимо жонглиране с житейска достоверност, фантазно въображение, дискретни психологически намеци, елегантно отстранение и перфектен кинематографичен език! А заглавието е проста аритметика: осмият самостоятелен филм на Фелини, след половинката (1/2) от “Luci del varietа” (1950), направен съвместно с Алберто Латуада.

Ами изкусителната Градиска от пубертетните спомени в “Амаркорд”! Магали Ноел има 96 роли в киното, но ще остане в паметта на зрителите като Градиска от магията “Амаркорд”.

Още от 17-и век Молиер ни завеща вечните персонажи на лицемера Тартюф и скъперника Арпагон. Бен Джонсън остави в театралната класика ненаситната алчност на Волпоне. Сред “мъртвите души” на Гогол се притаява Плюшкин – патологичен събирач на ненужни вещи. Дали нашите светски репортери, които се възпаляват от раздути клюки за набедени “звезди” знаят, че логото им Папараци идва от името на репортера Папарацо в “Сладък живот”?

Изкушавах се да назова тези редове “Моят Фелини”, за да подчертая още в заглавието, че това не е портрет или дори бърза скица на великия Маестро, а само мои лични рефлекси и следи в паметта от прекрасните му филми. Ала изпитвах неудобство от натрапване. Така могат да говорят за Фелини само (почти) равни нему – режисьори като Милош Форман, Иржи Менцел, Уди Алън и някои други. Те в своето ДНК имат подобен хромозом на таланта и са го доказали с филмите си. За мен и милионите зрители не са нужни специални “хромозоми”, достатъчни са чувствителни сетива и всеотдайно доверие.

И все пак, след тези уговорки си позволявам да кажа “моят Фелини”! Scusa, Maestro!

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.