Преди няколко месеца депутат обяви пред сръбския парламент, че български народ не съществува. Българите не са българи, а сърби, побългарени от Русия след войната от 1877/78 г. – стара теза, тиражирана от най-старите идеолози на крайния сръбски национализъм – Гарашанин, Цвиич, Новакович.
От няколко дена държавната белградска телевизия стартира излъчването на документален филм, който „научно” доказва, че град Враца е побългарен след Освобождението сръбски град. Това твърдение е не само налудничав, но и груб антибългарски акт. И отгоре на всичко президентът Вучич недоумявал защо България спирала кандидатурата на Сърбия за членство в ЕС.
Наред с „научното” откритие, че гражданите на Враца имат сръбски произход, напоследък от архивите се изважда и пуска в публичното пространство и темата за шопския етнос. Шопите, които населяват географския район от град Ниш до град Ихтиман, не са българи, а сърби. Тези от тях, които живеят в западните части на България, са с отнети национални права и са побългарени.
Всъщност това „откритие” не е нито ново, нито оригинално. То датира от средата на 60-те години на ХХ-ото столетие, когато в Югославия протичат сериозни национални брожения срещу сръбската доминация и налаганите процеси на посърбяване на етносите, населяващи югославската държава.
Освен твърдата ръка на Титовия режим, в борбата срещу проявите на сепаратизъм, се включват и сръбските националисти. В „научни изследвания” те „доказват”, че етническите групи, живеещи на територията на Югославия, нямат нищо общо с населението на техните отечества. Така шопите от Източна Сърбия и Западна България са „прави сърби”, а албанците от Косово представляват отделен етнос, коренно различен от населението на Албания. Те не са албанци, а „шиптари”. В подобно „научно откритие” се твърди и за половин милионното унгарско население от Войводина, че няма нищо общо с унгарския народ. Това били „маджари”, различни от унгарците.
Когато използва езиковата близост на сръбския и хърватския народ Белград налага, въпреки протестите на Загреб, общ сърбо-хърватски език за двата народа. А що се отнася до населението на Вардарска Македония, то може да се нарича „македонско”, но само в границите на Югославската федерация. Извън нея няма македонци, а само „южни сърби”.
Както личи, крайният сръбски национализъм, макар и част от един народ с много достойнства – сръбския, няма почивен ден. С абсурдните си претенции, налудничавите идеи, наглата фалшификация и кражба на чужди истории, той постоянно трови и скандализира отношенията на сръбската държава с всички нейни съседи без изключение.
От четиригодишното ми пребиваване в Белград като дипломат и контактите ми с представители от различни сфери, останах с впечатление, че широката сръбска общественост не споделя крайните националистически прояви. А преди няколко месеца бях приятно изненадан от публикацията на сръбски журналист, който твърди, че отрицателните материали в белградските медии за България се дължат на непознаване на българската история от страна на авторите им. Ако те познаваха по-добре историята на България, според него те не биха участвали в постоянно поддържаната антибългарска кампания.
Нямам никакво намерение да споря с авторите на поредните антибългарски прояви, но най-добронамерено бих ги посъветвал да прочетат както историите на своите съседи, така и историческите изследвания на сериозни европейски и световни учени, които са категорични, че:
Първо: Нишкото въстание от 1841 г. – най-голямото срещу османския поробител, е дело на българското население. Затова и сръбската държава затваря границите си и оставя разбитите въстанически отряди на „милостта” на озверените орди.
Второ: Всеизвестен на международната общност е фактът, че при съгласуването на балканския съюз срещу Османската империя, правителствата на Гърция и Сърбия категорично признават, че по-голяма част от населението на областта Македония е българско. От къде се пръкнаха тези „южни сърби”, след като до края на XIX век в нея няма жив сърбин, а по време на балканските войни се подвизават само около 700 сръбски агенти?
Трето: Исторически факт е, че по време на Османското робство границата между българите и сърбите минава по река Българска Морава, прекръстена по-късно на река Велика Морава. На изток от тази река никога не са живели сърби. На запад от нея се среща и българско население, тъй като в рамките на средновековната българска държава са влизали земите, разположени на около 150 км на запад от Белград, както и земите на сръбския етнос.
В днешните граници на България никога не са влизали сръбски войски и земите не са били владени от сърби. Най-източната точка, до която стига сръбската армия, е град Драгоман и Сливница през 1885 г. Резултатите от този опит за завладяване на българска територия са известни. Е как при това положение сърбите създават цял техен град – Враца?
А що се отнася до шопите като част от сръбския етнос, ще припомня на сръбските националисти един пример:
Според Парижката мирна конференция след Първата световна война България губи Западните покрайнини, в които е включен и град Трън. Гневно, българското население от града и околията спонтанно се събира на площада на Трън и иска среща с ръководителя на граничната комисия, маркираща новата граница – капитан от френската армия. Пред многохилядната протестна демонстрация излиза българин – трънчанин и на блестящ френски език се обръща към капитана с молба да попита дали има поне един сърбин сред няколко хилядното множество. Отговаря се с мощно скандиране: „Всички сме българи!” Френският офицер разбира, че с Парижкия договор се върши въпиеща несправедливост към това население и определя граничната линия, премествайки я на три километра над град Трън.
Е как, господа националисти, може да твърдите, и то след 105 години, че това население е сръбско?
Разбира се, сръбският национализъм не е единствен на Балканите. Румънските националисти искат да си върнат Южна Добруджа. Турските постоянно включват в географските си карти огромни късове българска земя. Има и гръцки националисти – мечтатели, които смятат, че границата им с България трябва да бъде по билото на Стара планина. Очевидно всички те искат държавите им да бъдат „велики”, без да са в час с реалностите на международната сцена. А те са категорични:
Времената на „великите” държави в Европа свършиха с Втората световна война. Днес, единствените „велики” по територия и население са Китай, Индия, САЩ, Русия и Бразилия.
Труд
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш