В лъчите на каталунската пролет

Интересни са реакциите на много българи на кризата в Испания

Каталунският парламент с разгромяващо мнозинство провъзгласи независимостта на република Каталуня от кралство Испания. Човешко море залива с възторг улиците на Барселона. Какви са реакциите в България?

Десните са категорично против независимостта на Каталуня, защото виждали червени знамена със сърпове и чукове на протестите в Барселона, защото сляпо поддържат управляващата в Мадрид неофранкистка секция на ЕНП и „Европа“, т.е. брюкселската бюрокрация, и защото вярват, че са свидетели на поредния коварен сценарий на Путин за дестабилизация на демократичния Запад.

Левите българи също повечето са против независимостта на Каталуня, защото местните лидери били буржоазни националисти, корумпирани, соросоиди, а каталунците били егоисти, разглезени деца и също против „Европа“.

Любопитно е, че левите оправдават неофранкисткия полицейски терор на Рахой и се радват на бягащите от Барселона банки и фирми, т.е. адвокатстват на капитала, корпорациите и глобалната финансова олигархия, срещу труда. Откога, леви колеги, транснационалните банки станаха фактор за съществуването на нациите?

Докато десните са последователни в защитата си на недемокрацията на Мадрид, Брюксел и глобалната финансова олигархия, левите са напълно заблудени за характера и значението на ставащото в Каталуня.

Причините за заблудата им са поне три - натрапеното им от десетилетната дясна пропаганда отъждествяване на интересите на корпорациите с тези на народите; натрапения им от българската „националистическа“ пропаганда от времето на „възродителния“ процес мит, че и България като Испания и преди нея Сърбия е поне потенциална жертва на сепаратизъм; а и нашенската пословична неспособност да се въодушевяваме от чуждия порив към свободата. Презираме дон Кихот и се чувстваме удобно в обувките на Санчо. Къде е Ботев с неговото „плачете за Париж“, къде е Вапцаров с „песните за една страна“, къде са стотиците български интербригадисти в Испания от 30-те години?

Защото, макар че президентът Карлес Пучдемон и мнозинството от сегашния парламент на Каталуня не са социалисти (макар че във водещата им коалиция да участват и две леви групи) и наистина могат да бъдат наречени и „буржоазни националисти“, логиката на противопоставянето им на неофранкисткия режим на Рахой и на Брюксел ги тласка към обективно леви действия и ги прави безспорни съюзници на лява Европа и на демокрацията.

Каталуня не само е древна страна със своя държавност, език и култура, датиращи отпреди кастилските, и най-развит индустриален район на полуострова, но и регион с най-стари и упорити традиции в борбата на народните маси за свое политическо представителство, а в по-ново време и на републиканското и работническо движение. Каталунският парламент води началото си още от XI век, а в XV век по революционен път е премахнато крепостничеството. Каталунците запазват правата си и след обединението с Кастилия, включително с цената на масови народни въстания.

След налагането на абсолютната монархия на Бурбоните Каталуня е водеща във всичките шест испански революции от 1808 до 1931 г., влючително и в „трагичната седмица“ през1909 г., когато стотици въстанали работници в Барселона падат под куршумите на испанската армия. Каталуня участва най-активно и в испанската гражданска война през 1936-39 г. на страната на републиката и падането на червената Барселона в 1939 г. предрешава края на Втората испанска република и десетилетният диктаторски режим на генералисимус Франко, съюзникът на Хитлер, ликвидирал покрай другото каталунската автономия и забранил каталунския език, култура, работническо движение и лява републиканска политика.

И сега, когато режимът на Рахой и неговата Народна партия, член на ЕНП, откровено се връща към франкизма, бори се срещу провеждането на референдум, праща полицията да бие мирно чакащи пред изборните урни граждани – в най-отвратителните сцени на полицейска бруталност в историята на ЕС въобще – и отменя автономията на Каталуня на основание текст от конституцията, включен в нея в 1978 г. под натиска на франкисткото командване на въоръжените сили, и сега заплашва да възстанови реда – ако трябва явно и със сила. И когато Брюксел, доминиран от ЕНП, открито демонстрира презрението си към демокрацията и решимостта си да наложи властта на глобалната финансова олигархия над исканията на народните маси – българските леви овчедушно „хвъргат камъни“ по каталунските сепаратисти и бранят антинародната диктатура на Мадрид и Брюксел.

През целите три века испанско господство идеята за независимост никога не е умирала, но поне в последните две години тя вече очевидно се подкрепя от мнозинството каталунци. На регионалните избори през 2015 г. привържениците на независимостта спечелиха 48% срещу 39% за юнионистите. В референдума на 1 октомври т.г., въпреки яростното полицейско противодействие и масираната пропаганда от Мадрид, участваха близо половината местни гласоподаватели и около 90% от тях гласуваха за независимостта. Оттогава явно гласовете за независимост са станали още повече, както показа и вотът на парламента.

Европа може да стане по-демократична

“Каталунската пролет” ще направи Европа и по-демократична, и по-самостоятелна във външната си политика, защото новата република няма да наследи колониалния статус на монархията. С победата на републиката ще бъде нанесен тежък удар на ЕНП и брюкселските елити, ще се даде нов импулс на Шотландия, Северна Италия и на други недоволни испански и западноевропейски региони, което ще помогне за демократизацията на Европа.

В самата Испания каталунската пролет пък явно ще тури край на постфранкисткия период в историята й, ще свали режима на Рахой и Бурбонската монархия, ще засили позициите на левите сили в управлението. Но това няма да стане лесно, Мадрид засега изглежда решен да смаже революцията със сила, а каталунците ще се придържат твърдо към мирния протест.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари