Президентът Гордана Силяновска-Давкова видя в българска постановка на Вагнерова опера път към добросъседство

Ако гафът на Гордана Силяновска-Давкова по време на встъпването ? в длъжност е бил преднамерен тест за реакцията на околните държави, резултатът е категоричен. Нито един политик от съседните страни не допусна да изрече добра дума по отношение на патриотичните залитания на новия президент на Северна Македония. Напротив.

Да оставим настрана опитите на симпатизанти на Силяновска-Давкова от научните или политическите среди в страната, които се опитаха да оправдаят факта, че тя не е използвала конституционното име Северна Македония при инагурацията си. Някои от тези опити са комични, други бяха облечени в сериозна, дори академична опаковка, която идваше да покаже колко премислена и на място е била проявата на професорката. Например твърдението, че в момента на произнасянето на клетвата тя все още не е била президент, така че имала право да изрази своето лично отношение към името, наложено съгласно Преспанския договор с Гърция. Щом не била изрекла цялата клетва и още не била сложила подписа си под нея, била само обикновен гражданин, който може да говори каквото си иска. И тя го е направила. Или дългите опити за обяснение как правото на лично самоопределение ѝ позволява да нарича държавата си както намери за добре. В това число и да не признава конституционното ѝ име.

В крайна сметка това си е работа на самата президентка на Северна Македония, на нейния екип, на партията, която я излъчи, на политическата класа и на обществото в страната. Те да ? берат грижата. Факт е обаче, че реакцията, последвала гафа на Силяновска-Давкова, дойде не само от най-заинтересованата държава в съседството - Гърция. Но и от представителите на ЕС и на САЩ, които в известен смисъл бяха патрони на цялата упорита дипломатическа работа и подписването на договора в село Нивици край Преспанското езеро. През целия преговорен процес посредник в диалога бе американският дипломат Матю Нимиц. Сега, чувам, Нимиц щял да се въздържи от оценка на това, което се случи в парламента на Скопие. Старото куче от дипломацията очевидно знае кога да говори и още повече, кога е необходимо да мълчи. 

Впрочем бил съм в Нивици и мога да кажа, че е симпатично малко селце от няколко къщи на територията на Гърция, в което хората говорят онзи мелодичен и близък до нас, българите, език на родената в Струмица моя баба, да речем.

Изборът на място, на което на 18 юни 2018 г. да бъде подписан договорът между Атина и Скопие, не е случаен. Той трябваше да даде знак за нов етап в отношенията между двете съседни държави, както и за историческото значение на документа, особено за Република Македония. Трябваше да бъде дълбоко символен, защото слагаше край на една блокада, продължила повече от четвърт век. През април 2008 г. в Букурещ тогавашният президент на САЩ Джордж Буш обеща три държави от Западните Балкани да получат покана за членство в НАТО. На другата сутрин покана получиха само две - Албания и Хърватия. Република Македония отпадна от списъка. А там, в румънската столица делегацията от Скопие начело с премиера Никола Груевски беше заредила хладилниците с шампанско, докато в страната бяха подготвени тържества, с които да бъде отбелязан големият пробив. Не стана, защото една държава членка, в случая Гърция, не се съгласи. Чак след подписването на Договора от Преспа това стана възможно.

Затова във всички изразени мнения по повод проявата на Силяновска-Давкова, независимо дали идваха от политици от съседството или от Европа и света, беше единодушно мнението, че без този договор пътят на Скопие в рамките на евроатлантическата интеграция нямаше да бъде отворен. Нямаше да има членство в НАТО, без което пък е немислимо някой край Вардар да приема, че бариерата пред влизането в ЕС ще бъде вдигната. Геополитическата ситуация беше такава, а и продължава да е още същата, дори по-опасна в контекста на войната в Украйна, че само Алиансът можеше да даде гаранции на Северна Македония за нейната стабилност и сигурност.

Да, Преспанският договор си имаше своя цена и тя за доста граждани на Република Македония бе разбираема, но болезнена. Става дума за смяната на името ? на Република Северна Македония, което, както стана известно, дразни и самата Силяновска-Давкова. На призивите договорът да бъде едностранно денонсиран от страна на Скопие и държавата да се върне към „старото си име“ трезвите гласове отговарят, че това би означавало в международната комуникация и в ООН страната отново да се върне към онова - Бивша югославска република Македония (БЮРМ). И от него се срамуваха и се обиждаха хората край Вардар, но пък ако питате мен, то най-много подхождаше на държавата и обществото, които все още не могат да осъзнаят факта, че живеят извън някогашната югофедерация. 

Само да допълня, че Преспанският договор бе втората крачка към евроатлантическата интеграция на Северна Македония. Първата бе нашият Договор от 1 август 2017 г., с който България изпълни една геополитическа задача. Ама бил несъвършен, не бил като Преспанския, в който гърците били описали всичко, което искат от Скопие, заедно с гаранции, че ще следят стриктно за неговото изпълнение. Да, може и така да се каже. Но значението на Договора за добросъседство и приятелство между София и Скопие, освен всичко друго, имаше предимството да бъде първият документ, който повдига бариерата пред Република Македония към нейната евроатлантическа интеграция. Първият. И който оттатък, край Вардар не го осъзнава, значи нищо не разбира от реалностите на съвременната политика. Или точно понеже разбира, преднамерено го критикува, за да намали ефекта от значението му. 

Онзи ден честитих на един колега от Скопие новата му длъжност като един от най-отговорните ръководни членове на екипа на новия държавен глава на Северна Македония. Той водеше кампанията на Силяновска-Давкова преди пет години, по време на изборите през 2019 г., а и сега ? помагаше. Благодари човекът и каза, че ще гледат да успокоят ситуацията след това, което се случи на инагурацията. Дано да е така, макар че все още не стихват реакциите за гафа на неговата шефка. До степен например, че в Гърция това да се превърне в ожесточен вътрешен дебат. 

Не знам, но май все пак в Скопие решиха наистина да вдигнат крак от газта. Първата публична проява на Силяновска-Давкова след инагурацията ? бе посещението на постановката на Вагнеровата „Валкирия“ на Софийската опера и балет. Толкова добри думи за трупата и за нейната работа, толкова надежди, че „културната дипломация“ може да свърши по-добри неща от „класическата“. Ама струвало по-скъпо. Да вдигнеш толкова народ от София и заедно с целия реквизит да отидеш край Вардар, да им отнесеш висока култура си е бая масраф, който каквото и да говори. Но така се прави. Е, няма да напълниш стадиона, както например го правят застарелите певци от някогашната югоестрада. И все някой скептик, с които е пълна Северна Македония, ще ти подхвърли: „Е, да, страхотни оперни певци, страхотна постановка, браво! Ама какво са 300-400 човека в залата като гласоподаватели в сравнение с онези хиляди на стадиона?“. 

А за това, че Силяновска-Давкова избра Рим за своето първо пътуване извън страната по повод 24 май, вместо Брюксел, да речем, ще имаме време да говорим.