Режисьорката от БНТ Иванка Андонова гледала в комуната едномесечно бебе

Опожарените Царски конюшни в центъра на София, които предизвикаха много обсъждания и догадки, допреди десетина години са били населени предимно от служители на МВР, въпреки печалното си състояние. Там е било първото софийско жилище и на режисьорката от БНТ Иванка Андонова, която пристига със съпруга си и едномесечната си дъщеря от Етрополе през септември 1948 г. На 5 септември леля Ванче, както е известна в медиите, ще навърши 89 години. Тя е сестра на генерала от ДС Димитър Гръбчев, по онова време секретар на отделение на МВР, а по-късно оглавяващ охранително звено, прераснало в Управление безопасност и охрана (УБО). Ползва обаче фамилията на съпруга си, за да не я бъркат с братовата й дъщеря – кинорежисьорката Иванка Гръбчева, която почина през 2013 г.

Новината за пожара в Царските конюшни събуди много спомени у възрастната жена, която пожела да ги сподели с читателите на в. „Жълт Труд“. Предаваме разказа й почти без редакторска намеса.

Първата ми семейна квартира се намираше на втория етаж от Царската конюшня. Там бяха останали да живеят някои от служителите от царско време. Целият комплекс е на четири улици – „Врабча“, „П. Волов“, „Дондуков“ (преди се казваше „Карл Шведски“) и сегашния „В. Левски“. Входът беше откъм „Врабча“. Никой нямаше право да влиза без разрешение в този комплекс, дори родителите ни – ходехме да ги посрещаме на входа. Всичко беше опасано със солидна ограда. Желязната врата и сега си стои. Оттам можеха да влизат файтони, коли.

Вляво, където преди няколко години имаше банка, беше ведомствената пералня. В мазето й имаше и четири корита, където ние се перяхме по график. Там постоянно имаше топла вода. Откъм „Волов“, където бяха конюшните, също имаше желязна врата, в един момент ни казаха да минаваме оттам. До тази врата, вдясно, беше настанен царският кон – беше останал един. Използваха го да кара гальотата (едно време боклукът се извозваше от София с гальоти). Караше я бай Коце Панчев от Трудовец (тогава още беше Лъжене), който имаше навик да си пийва. Влезе той в Двореца да изхвърля боклука, а там можеше да ядеш и да пиеш колкото искаш, но не и да изнасяш навън, напие се и заспи, а конят си знаеше пътя и сам се прибираше. Спираше на вратата, понеже не можеше да мине заедно с гальотата, и чакаше бай Коце да изтрезнее и да го разпрегне.

До този вход беше и електромерът – един за всички обитатели в изгорялата част, 27 семейства, повечето от които с деца. Постоянно горяха бушоните и викаха мъжа ми да ги оправя, още преди да се е прибрал вкъщи от работа. Казваше, че накрая ще вземе да сложи пирони вместо жици. Всички бяхме и на един водомер. Никъде нямаше вода по стаите. Тук поне не спираха тока и водата, както беше в града. Имаше директна връзка с Двореца. Сега някои казват, че е имало и тунел под земята, но аз такова чудо не съм видяла, не съм и чула.

Откъм „Дондуков“, където е триетажната сграда, отдолу беше гараж, където стояха колите на министър-председателя и на Политбюро. Отгоре живееха шофьорите. Тази част беше отделена с желязна врата, която се заключваше. Аз не съм влизала, трябваше специално разрешение. Там, при началниците, единствено имаше парно – бяха докарали топла вода от пералнята.

В изгорелите части откъм „Волов“ и „Врабча“ живееха конярите и такива като мен, дошли бездомни. Таваните бяха много високи, защото тия помещения са били предвидени да се държи храната за конете. Така е построено, че стаите са свързани с врати – като тръгнеш от едната, можеш да минеш през всичките. За да си отделим стая и кухня, бяхме сложили шкафове на вратите, същото бяха направили и съседите, за да не се чуваме горе-долу. Двата коридора бяха по 47 метра. Знам го с точност, защото хигиената се поддържаше от нас. Коридорите бяха с дъски – 6 на брой. Ако си дежурен, миеш три дъски по дължината на твоето жилище, другите три ги мие живеещият отсреща. Беше чудо на чудесата – шахматна дъска. Един ги мие с четка, друг ги жули с керемида, трети само ги намокря.

Същото беше и с тоалетните. Имаше две с клекала, нямаше мъжка и женска, и едно помещение с две мивки. Сутрин като се наредят 27 мъже да се обръснат и жените да се измият... Бяхме се разбрали там да не мием чинии, защото мивките се задръстваха и водата потичаше по коридора. Съдовете си ги миехме по стаите, носехме вода с кофа, после помията – в тоалетната. Който е дежурен, чистеше общите помещения – една седмица един, другата седмица – друг.

Цялата част откъм „Врабча“ долу беше стол, склад и специален магазин. Пак пазарувахме с купони, но имаше неща, каквито не се намираха другаде. В комплекса имаше и киносалон, където си правехме събрания и вечеринки. Част от двора беше покрита с армирано стъкло и отдолу се миеха колите.

Тогава Министерският съвет беше в Двореца. Аз бях надничарка, без трудов договор, момиче за всичко – чистене, миене на врати и прозорци, помагах в кухнята, сервирах, когато имаше банкети, миех чинии, оправях леглата и стаите, когато имаше специални гости. Щом ще има заседание на Министерския съвет, значи ще има обед. Обаждаха се на управителя на Конюшните, само при него имаше телефон, той минаваше по стаите и която жена е свободна, я пращаше да работи в Двореца.

В Конюшните се пазеха автомобилът на Фердинанд с дървени спици на колелата, колата на цар Борис, каляски. Там беше царската каляска с впряг от шест препарирани коня и една мъничка каручка на Симеончо с препарирано пони. В шкафове покрай стените бяха прибрани униформите на кочияшите. Там най-много съм работила - слагахме панички с нафталин, бършехме прах.

В Царските конюшни живях до октомври 1951 г. и беше хубаво. Тогава София още не беше разчистена от бомбардировките и нямаше жилища. През 1951 г. УБО реши да си вземе комплекса, а нас ни разпръснаха по квартири.