Срамота е да засрамиш друг човек

Нова българска книга хвърля светлина върху ценностите и ценностните ориентири в японската култура. „Японците“ е 12-ата книга на япониста Братислав Иванов, който е и преводач на класическа японска поезия. Още в началото на ХХ в. френският учен Анри Дюмолар обръща внимание, че японците се ръководят от своя логика и правят изводи, които често са неразбираеми за европейците. От днешна гледна точка е очевидно, че не само японците, но и представителите на коя да е култура, различна от нашата собствена, в много случаи възприемат една и съща ситуация не точно така, както я възприемаме ние. За да разберем японците, трябва да познаваме ценностите, които формират ядрото на тяхната култура. Ключ към тяхното разбиране са географската среда, митологията, религията, и историята на Япония. Предлагаме откъс от книгата, която вдига завесата пред загадъчната азиатска култура.

Ако перифразираме едно изказване на големия езиковед Н. С. Трубецкой, бихме могли да кажем, че представителите на различните култури възприемат една или друга ситуация през филтъра на собствената си култура. Ние сме склонни да приемаме това, което преминава през този филтър, и да не забелязваме онова, което той задържа, а именно то отразява спецификата на чуждата култура.

Тъй като ценностите не са дадени в пряко наблюдение, ние съдим за тях от начина, по който се държат хората при различни обстоятелства. В тази книга е възприета тезата, че за да разберем особеностите на японския манталитет, трябва да познаваме митологията, религията, политическата и социалната история на Япония.

Разбира се, далеч не всичко от споменатите научни области има пряко отношение към разглежданата тема. Основен стълб на японската идентичност е шинтоистката митология и нейните трансформации при изграждането на националната държава през втората половина на ХІХ в.

Към споменатите фактори ще добавим и влиянието на климатичните условия върху културата. Сред пионерите на изследванията в тази област е японският учен Вацуджи Тецуро (1889–1960).

Последната глава на книгата е посветена изцяло на проблема за ценностните ориентири, като са направени и някои съпоставки с индексите на японската култура, определени в школата на Хеерт Хофстеде.

Хармонията

В междуличностен аспект същността на хармонията (wa) е в избягването на конфликтните ситуации. Може да се каже, че стремежът на всяка цена да се постигне консенсус е крайъгълен камък на японската култура.

В този контекст груповият модел на японското общество запазва актуалността си, тъй като по традиция именно в рамките на групата се решават психологическите и моралните конфликти. Групата запазва също така ролята си на един от основните ориентири при избора на речеви стратегии.

Когато говорим за хармонията в отношенията между японците, не е достатъчно да кажем, че те се стремят да избягват конфликтите. Да не се пречи на останалите, да не се поставят те в неудобно положение – това е категоричният императив в поведението на японците.

Като крайна проява в нарушаването на междуличностната хармония се разглежда поставянето на някого в положение да се срамува, да изгуби самоуважението си. Японският израз за това е да изгубиш лицето си (kao wo ushinau). Ако си постъпил с някого по този начин, този човек е окончателно изгубен за сътрудничество с теб.

Стремежът към хармония намира израз в многобройни прояви, които в нашето ежедневие са мираж, но за японците са норма. Изключено е например японец да разговаря по телефона в превозно средство, а пък да го прави на висок глас е нещо немислимо. Ако все пак се намери такъв човек, околните няма да го търпят.

Колкото и важни да са проявите на хармония в междуличностните отношения, нейният дълбок смисъл е в единството между човека и природата. Нарушаването на хармонията между хората не може да се разглежда изолирано от процесите в природата.

Хармонията е всеобхватно понятие с космически измерения, а това означава, че нейното нарушаване в човешкото общество може да предизвика катаклизми в природата. Това е основанието японската култура да се определя като космоцентрична, а не като антропоцентрична.

Светогледът на японците се основава на подсъзнателната убеденост, че човекът е неделима част от света като цялост. Ето защо японците не се стремят да надделеят над природата, а търсят хармония с нея.

При формирането на светогледните парадигми водеща е ролята на шинтоизма, който в качеството си на архетипна основа на японската култура функционира като адаптиращ културен механизъм.

Дългът

Всички значими морални принципи – чест, преданост, благодарност, човеколюбие и т.н., са обединени в единно цяло от понятието дълг, което обхваща всички сфери на японския етос (Сосновская, 2009). За японците дългът не е просто една от категориите на етиката, а основата, върху която се гради моралното съзнание на народа.

Понятието дълг в японската културна традиция съществува неразделно от понятието благодарност. От гледна точка на японците пътят на добродетелта е преди всичко път на благодарността, път на отблагодаряване (ongaeshi) за получено благодеяние (on). Дългът-благодарност (ongaeshi) може да се определи като ядро на категорията дълг в японската култура.

Ако японец е получил някакво благодеяние, той автоматично изпада в положение на длъжник към човека, от когото го е получил, т.е. към своя благодетел (onjin). Още от момента на раждането си всеки японец вече е обвързан с дълг към императора, който в съвременна интерпретация се слива с дълга към родината, и с дълга към родителите си.

С българската дума дълг се превеждат две японски думи – гиму и гири, които обаче в никакъв случай не могат да бъдат разглеждани като синоними.

Най-общо казано, гиму означава това, което всеки член на обществото е длъжен да прави, т.е. това са задължителните изисквания, които обществото предявява към всеки свой член. В този смисъл категорията гиму се преплита с категорията онгаеши.

В българските тълковни речници думата дълг се определя така:

1. Осъзнати задължителни действия, които човек трябва да извърши като член на обществото или на отделен негов колектив. 2. Парично задължение, заем, който трябва да се изплати.

Ако от това определение отпадне значението паричен заем, то ще съвпадне с определението на японското понятие гиму.

С думата гири се означава нещо, което се очаква да бъде направено в името на приличието и защото така е прието. Тази дума няма аналог в български, руски и английски, а навярно и в останалите европейски езици. Дългът тип гири възниква в процеса на отношенията, в които даден член на обществото встъпва с други негови членове.

В японския тълковен речник Shinmei kokugo jiten можем да прочетем, че гири е нещо, което трябва да направим по отношение на другите, въпреки че това може и да ни е неприятно.

Ако не го направим, ние нарушаваме гири, но ако някой ни натяква за това, той също нарушава гири.

Минамото Рьоен пише, че вероятно думата гири се появява за първи път в един от текстовете на Ничирен, но с доста по-различно значение от днешното (Minamoto, 1969). Корените на гири са в различните обичаи за размяна на подаръци, както и на други взаимни жестове на внимание, каквито са новогодишните поздравителни картички например.

Много популярен в съвременна Япония е празникът Свети Валентин, като е прието на този ден жените да подаряват шоколад на колегите си мъже. Този обичай е получил названието giri chokoreeto (giri choko) и за много жени се е превърнал в символ на нещо досадно, но неизбежно.

Ако служителка в банка например откаже да извърши някаква операция с обяснението, че не е компетентна, какъвто случай има описан в българската литература, може със сигурност да се твърди, че причината е в нещо друго, а не в нейната некомпетентност. Позоваването на собствената некомпетентност е класически пример за индиректен отказ (JETRO, 1999: 35). Описаната случка няма нищо общо с категорията гири, както я представя авторът.

Отвъд всякакви норми на поведение са опитите „да приклещите“ някого, както се изразява авторът, описал споменатата случка. Да се опитате да притиснете някого в ъгъла е най-лошата тактика при общуването с японци.

Бушидо

В реалния живот всеки човек непрекъснато изпада в ситуация на нравствен избор: между чест и безчестие, добродетел и порок, а в крайна сметка – между добро и зло. Още по-сложна е ситуацията, когато изборът е между положителни ценности – дълг и съвест или дълг и човеколюбие.

Тъй като съвкупността от нравствени задължения не е структурирана по начин, който дава възможност да се избегнат противоречията, изборът често е болезнен и може да доведе до морален конфликт.

Според Кодекса на самурайската чест (Бушидо), когато императивът на честта влезе в противоречие с императива на дълга, единственият път за разрешаване на това противоречие е смъртта.

Да се пренебрегне императивът на честта означава обричане на позор и презрение, а това в японските представи и до днес е по-лошо от смъртта. Позорът се измива със смърт, нарушаването на закона се изкупва със смърт. Ето защо се казва, че пътят на самурая е път на смъртта.

Западният свят се запознава с принципите на самурайската етика чрез книгата на Нитобе Инадзо (1862–1933) Бушидо – духът на Япония, която излиза първо в САЩ на английски език през 1900?г., а на български език е издадена през 2005 г. от издателство „Изток-Запад“, 2005.

Нитобе разглежда бушидо като морален фундамент на японското общество и съпоставя неговата роля с тази на християнството в Европа. Друга интересна съпоставка е между рицарството в Европа и самурайството в Япония, като Нитобе, не без основание, смята, че рицарството умира, докато етичните норми на бушидо са станали норми на цялата японска нация.

Най-важното качество, което възпитава бушидо, е безграничната преданост на самурая към своя сюзерен. Самураят трябва да е готов да защити с цената на собствения си живот живота и честта на своя сюзерен.

Айвън Морис (Morris, 1975) изразява дълбокото си възхищение от трагичните герои в японската история, които винаги поставят честта преди живота си. Тези герои не са велики държавници, мъдри философи или гениални откриватели. Но именно те оставят следа в народната памет, в тях японците намират упование в дни на изпитания.

 

За автора

Авторът на книгата “Японците” Братислав Иванов завършва специалността Японски език и литература в Московския държавен университет. Специализира в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество статии и книги, посветени на езика, историята и културата на Япония, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. През 2009 година по предложение на японското правителство е удостоен от името на император Акихито с Ордена на изгряващото слънце за приноси в развитието на академичните изследвания на японския език и разпространението му в България.