Първо са овчари и дървосекачи, после братята носят радост на мало и голямо из Европа

Баща им и майка им са хора с нормална височина и тегло, скромни и трудолюбиви са, и успяват да отгледат седем деца

И двамата напускат този свят, когато са на върха на славата, бързо ги забравят

Някъде в началото на трийсетте години на миналия век по екраните в САЩ е завъртяна лента на име “Freaks” с режисьор Тод Браунинг. Днес филмът е смятан за култов, но в началото той не е посрещнат добре - критикуван е жестоко, орязван, цензуриран, Германия и Обединеното кралство го забраняват, църквата го анатемосва.

“Freak” e английска дума и означава чудовище, изрод, тоест човек, който има ненормални физически и естетически деформации. Става дума за великани, джуджета, дебелаци като огромни лоени гюлета, слаботелесни като масури, жени с бради, албиноси, сиамски близнаци и други за жалост нелицепрятни човешки същества. Които преди столетие и нещо често са ставали циркови артисти, за да задоволят нездравото любопитство към тях на иначе “нормалните” хора и да преживяват от недъзите си.

Та лентата на Тод Браунинг разказва точно за този някогашен свят, за приятелството, враждата и любовта, които се установяват между странните артисти на един пълен с “чудовища”, ама наречени “чудесии”, цирк. През шейсетте години филмът вече е приет радушно навсякъде, а когато го прожектират в Италия, кинокритик на почтена възраст открива, че той всъщност е вдъхновен от двама, живели в края на XIX и в началото на XX век италианци. Това са станалите истински знаменитости на времето си братя-гиганти Батиста и Паоло Уго от намиращото се югозападно от Торино и недалеч от град Кунео селце Ванадио.

Един от братята с пура в ръка

Батиста - по-големият, се ражда в известното със своята старинна крепост селище на 21 юни 1876 г., а Паоло на 28 юни 1887 г. Баща им Антонио и майка им Мария Тереза са хора с нормална височина и тегло, скромни и трудолюбиви са, и успяват да отгледат седем деца. Още съвсем малки, първо Батиста, после и Паоло, са натирени да се грижат за овцете на семейството, като освен с висок ръст, и двамата се отличават с истинска херкулесова сила. Съвременници на баткото разказват, че когато той отишъл в началното училище, бил толкова внушителен, че не можел да седне като съучениците си на чин и му адаптирали ствола на кестен. Като момче той можел да носи колички с по 300 килограма зърно, а докато вървял под аркадите на околийския град Кунео, бил принуден да ходи прегърбен, за да не си удари главата в сводовете.

Във Ванадио още се говори, че един ден юношата Батиста, без да му мисли много, вдигнал на раменете си крава, която не можела да прекоси дълбоко дере и я стоварил на отсрещния бряг. Подобно на други момчета от неговото село, по-големият брат емигрирал във Франция на осемнадесет години, за да работи като дървосекач в района на алпийския град Барселонет.

Една неделя, на излизане от някаква гостилница, където хапнал със съселяни, Батиста бил забелязан от цирков мениджър. Той веднага предложил на италианеца-великан да работи за него, като му обещал много по-висока заплата от тази на дървосекач само за да се появява от време на време пред публика. Отначало момъкът се колебаел, странно му се струвало, че някой може да дава пари, само за да мерне някакъв як дънгалак, но решил да опита и скоро се убедил, че импресариото бил прав. Ами хората започнали да се стичат масово в цирка, за да се възхитят на “най-големия човек на планетата”, както гласяла рекламата на шоуто.

Дрехите им са били по специална поръчка.

Успехът е гарантиран и гигантът Батиста Уго, преименуван от импресариото по френски маниер на Баптист Юго, запътувал с кервана от град на град. Харесвал се да бъде елегантен, изглежда така го заобичали и феновете, като шивачите, които му кроели дрехи по мярка, били принудени да използват по 8 метра плат за един костюм, докато за панталон, сако и жилетка на нормален човек отиват към 3 метра. Фотографите пък нямали търпение да го увековечат и внушителната му фигура се появила върху любопитни пощенски картички, като на една от тях Батиста палел пура от пламъка на парижки уличен фенер. От време на време той се връщал в своя град, там вниманието към него също ставало страхотно, но славата постепенно започвала да му дотяга.

Ами говори се, че местен обущар бил готов да похарчи много голяма сума, за да изложи един от ботушите на гиганта на витрината си за реклама, ама добродушният иначе великан не се бил съгласил. Та, за да избяга от досадното любопитство на обитателите на планините покрай родното му село, Батиста бил принуден да води уединен живот, когато се завръщал там.

Гигантите обичали елегантните дрехи.

През 1905 г. майка му умира и когато престъпил прага на родния си дом, за да се прости с нея, Батиста открил, че с десет години по-малкия от него брат Паоло също бил пораснал много. Баткото решил да го вземе със себе си във Франция, съобщил за намерението на импресариото, който веднага се превъзбудил от мисълта, че занапред ще има в цирка си не един, а двама гиганти. За малко Батиста да вземе и другия си брат Джузепе, който пък бил висок само 150 см и минавал за джудже - наборната комисия не го била харесала за войник заради ниския му ръст, но накрая оставил малека да помага в къщната работа и стопанството на таткото и на двете все още неомъжени по-малки сестри.

Та, двамата братя започват да обикалят площадите на Франция, Германия и Швейцария, радват жителите им, лека-полека забогатяват. Хапват яко - по дузина яйца на закуска, едно - две пилета на обяд, плюс няколко еднолитрови халби бира, а на вечеря - тенджера с паста или ориз, риба или телешки пържоли, поляти винаги с кана червено вино. Гардеробът им става все по-изискан, като започват да се обличат като истински английски дендита в смокинги с папийонки и скъпи бомбета на главата. Интересно е, че в запазените от ония години техни документи са вписани различни размери на фигурите им - “по-внушителните” говорят, че Батиста е с височина 2,65 м, теглото му е 200 кг, дължината на ръката - 2,37 м, дължината на стъпалото - 45 см, а прасецът му бил с обиколка 50 см. Няколко сантиметра по-надолу е височината на Паоло, който изглежда на запазените снимки и по-слаб от баткото. Според друг документ Батиста бил висок “само” 2,30 м, а теглото му било към 150 кг, но в края на краищата “ръстовите показатели” нямат значение. Защото успехът и славата им нараствали с всеки изминал ден, вестниците по света - единствената преди век и нещо медия, се надпреварвали да пишат за “двамата симпатични братя с огромни крайници”.

Двамата винаги се отличавали сред хора.

Въобще, великаните от Винадио се превърнали в митологични персонажи, хората купували на поразия техните картички, за да ги показват на децата си, по тях започнали да припадат както снажни момичета, така и изискани високи и достолепни дами на възраст. Най-богатите френски семейства пък предлагали на техните предприемачи значителни суми, само и само, за да видят гигантите отблизо и да им се порадват в домашни условия в неделя или за някой празник. Братята успели да си купят и просторна къща в сателитното на Париж градче Мезон - Афор, за която изхарчили всичките си спестявания, обзавели я с вкус и приютявали в нея понякога дори “колеги-чудесии” от цирка. Но имали си все пак и пари за спокойно битуване, от които постоянно изпращали прилични суми на баща си, брата и сестрите, за да нямат и те грижи.

Животът им бил станал направо като прекрасен сън, който обаче бил прекъснат на 15 февруари 1914 г., когато Паоло починал само на 26 години след кратко боледуване. Батиста организирал сам погребението на обичаното братче и снимка, появила се във френски вестник, го изобразява да следва опечален и смален катафалката с огромния ковчег. Паоло бил погребан в гробището на Мезон-Алформ в специален гроб с дължина два метра и половина, за който Баткото трябвало да надплати огромна сума, тъй като обикновените френски вечни жилища били двуметрови.

Така на 36 години Батиста се оказва със сринат морал, затваря се още повече в себе си, заобикаля се с проститутки и увеличава яко халбите с бира. И в тоя момент сякаш Провидението му идва на помощ, тъй като го намира американски импресарио, който му предлага изгоден договор за работа в световноизвестния и тогава нюйоркски цирк “Барнум”. Батиста въобще не се назландисва, подписва и заминава за Америка, още повече, че в новата му месторабота шефовете наричат артистите със сравнително нежното “човешки любопитства”, а не “чудовища” или “чудесии”. Смятали, че така заобикалят популярното “изроди” и в същото време връщали на “артистите си” поне част от достойнството, откраднато от всекидневното и унизително излагане на показ на техните физически несгоди.

Но в “Барнум” Батиста изживява скоро голямо разочарование, тъй като както стана дума, той обича да прави номерата си пред публиката изключително елегантен, в изгладени фракове, докато американският му мениджър го карал да се прави на Тарзан - великан. Ама Батиста не харесвал слиповете на леопардови шарки, нито изкуствените дървета, камо ли фалшивите лъвове и пантери, които трябвало да мята във въздуха. Не можал да преглътне тези нови дадености, защото го карали да се чувства твърде нелепо и далеч от роднини и близки се оставил да го понесе течението на различни пороци. И гигантът на гигантите сякаш се изгубил, направо потънал в града на небостъргачите, но все пак написал до своите хора картичка със следния оптимистичен текст: “Изпращам ви целувка от Америка, в добро здраве съм, винаги работя и ви поздравявам всички. Баптист”.

Картичка с италианския великан.

Това обаче е последното писмо на Батиста, изпратено до дома - умира на 23 април 1916 г. в болницата “Уилард Паркър” в Манхатън. На следващия ден новината за смъртта му се появява във в. “Ню Йорк Таймс”, който обяснява, че гигантът на всички времена бил умрял от меланхолия и носталгия по своята слънчева Италия. Погребват го в гробището “Грийн-Ууд” в Бруклин и според италианските медии вечният му дом си е все още там. Въпреки че дълго време се е смятало, че тялото е откраднато от местни индианци - приятели и събратя по съдба на Батиста от изявите им под купола на цирк “Барнум”. Ами искали червенокожите авери да го погребат в земите си, за да бъде винаги с тях, тъй като го обичали безкрайно, а той пък направо ги обожавал.

А в енорийските документи на родното му село Ванадио Дон Микеле Маркизио отбелязва през 1959 г. за Батиста: “Толкова много интерес, толкова много слава, толкова много любопитство, толкова много великолепие от миналото беше затворено в сянката на мистериозна смърт и днес намира сянката на забравата”.

От 2012 г. посетителите на средновековната крепост над селото са посрещани от две цветни скулптури, едната шокиращо розова, а другата ябълковозелена, в знак на почит към Батиста и Паоло. Това са две съвременни инсталации от стомана и фибростъкло от шотландския скулптор Дейвид Марч. Остават и легендите за двамата братя, предавани от поколение на поколение, както и снимките им, на които те са елегантно облечени и заобиколени от приятели, почитатели и колеги. А добре “хванатите” от обективите очи са огледалото на тяхната проста и неподправена същност, от която за жалост не може да бъде изтрита меланхолията на живота на изроди...