Председателството на ЕС дава много възможности

Чат-пат от носталгия препитвам приятели: “спомняте ли си първите месеци на 2007-а година?” Нерядко ме поглеждат неразбиращо, заради което припомням: “България беше станала формално член на ЕС на 1 януари. Масовото схващане на политическата класа беше, че сме влезли в нещо като Западен съветски съюз, защото за десет+ години преговори никой не се беше напънал да разбере “за какво се карат тези чиновници”, и всички гадове бяха свили ушите да не им ги издърпа Брюксел. Осезаем спад в престъпността, една искра на пролетна надежда в погледите на хората. Абе, дишаше се по-леко! Не само заради качеството на въздуха в София оттогава. После дойде първата предизборна кампания в България като държава-член на ЕС и изборите за Европейски парламент в края на май същата година. И гореспомената класа, и разните й сенчести благодетели видяха, че не било “западния съветски съюз”, а някакъв друг “съюз”. И когато един път са излъгали “онези в Брюксел”, че сме напълно функционираща демокрация само с някои дребни кусури за изглаждане, ще си мамят и грабят както им отърва. И 11 години оттогава, все така!”

Спомнихте ли си сега за кое време говоря? Нормално е да ви е смътно – тези четири месеца в началото на 2007 г. с основание бледнеят като спомен на фона на всичко, което се случи оттогава, като ползи и загуби от това как и доколко въобще разбираме какво означава членството ни в ЕС. Но са един добър спомен. И ако се връщам към него, сега е заради претоварването последните седмици на публичното и медийно пространство с думата “председателство”. Разбирайте, “Българското” на Съвета на Европейския съюз.

Само ние го правим така. Хващаме се за една дума и започваме да си я повтаряме, докато ни втръсне, без значение дали всеки знае за какво говори – от политиците и журналистите, до децата, учениците, и кака Ганка от баничарницата. И то да ни омръзне думата преди още периодът на пустото председателство да е започнал. Но пък открихме събитието с над половин дузина граждански протестни походи, митинги, и демонстрации в столицата. Бедни, слаби и безпомощни български избиратели и данъкоплатци “за” и “против” своите управляващи – Вашите председатели, елате ни вижте! Та затова си спомних с тъга надеждата от онези първи месеци на 2007 г.

Властта разбира се не пропусна да демонстрира утвърденото си дебелокожие и се опита да потуши колкото може от негодуванието по най-демократичния познат начин – на едните пари, на други пренебрежение. И билбордове за всички от сърце! За западняците – цветя и рози, и класическа музика!

Как едно факелно шествие пред НДК не се сети някой да му спретне, умът ми не побира!? Щеше да е напълно в артистичния стил на управляващите. С колажа на европейските комисари, подредени на терасата най-отгоре, и 30 метрови знамена на ЕС, спускащи се по стените. Патриарх Неофит с кръста в ръка, редом до премиера Борисов със сребриста пожарникарска каска и маркуч на рамо, водят колоните факлоносци. “Одата на радостта” дъни с пълна сила от рупорите на “Гражданска защита” над цяла София. Смогът над града е разчистен, за да се вижда осветената в синьо и жълто стара телевизионна кула на “Копитото”. И заря като артилерийска подготовка - три часа. На европейците нямаше да им се вярва – гарантирана емоция за цял живот! Не съм сигурен кой би следвало да се нагърби с подобно безумие, но изпуснаха момента – при сдаването на председателството в края юни ще е много горещо за факелни ществия. Освен ако не закарат еврокомисарите “на море” – “на планина” е пожароопасно.

Но стига сме профанизирали. Поемането от България на ротационното председателство на ЕС ще създаде, за първи и може би последен път у нас, реална основа за изваждане на обществения дебат от щраусовия седалник, в който е забит второ десетилетие. И едно честно съпоставяне в следващите месеци на реалните проблеми, върху които разсъждават и разрешават държавите в Европа, с блатната родна действителност, в която от духовна немотия се самонатъпкваме все по-дълбоко всяка следваща година, може да се окаже онзи тласък към самочувствие на свободен, а не освободен народ, от което толкова се нуждаем.

Разбира се, няма да стане от само себе си. И ако се случи, ще е резултат от множество гафове, конфузни ситуации, замазани или не излагации, и дълбоко съм убеден, купища провокации, с които да си запомним ние българското председателство на Съвета на ЕС. Но и които, в крайна сметка, да задвижат най-накрая сериозно разговора за краткосрочните и дългосрочните ни цели като общество, нация и държава.

Не ме разбирайте погрешно – не казвам, че трябва от всичко да разбираме или че задължително ще се изложим - нашите вътрешни проблеми са достатъчно сериозни, за да познаваме чуждите, нали!? А що се отнася до неминуемото излагане ... дано да греша, но то така или иначе ще дойде като следствие на предишната констатация.

Важното обаче са перспективите, които ще има за сравнение и съпоставяне през тези шест месеци на стил, методика, темпо и отдаденост към работата между нас и тези, които от време на време ще идват да си движат делата от България – както от гледна точка на стотиците им колеги от българската държавна администрация, с които ще работят, така и от тази на обикновените граждани, с които ще взаимодействат по време на престоя си. Вярвайте, на последните да се огледат, залагам повече. Белким Ганьовците и Ганките от родния сектор на услугите се научат да се обличат и държат прилично и с усмивка, когато ти вземат парите.

И като заключение

Председателството ще е и отлична възможност за вкарване на водещите теми от европейския дневен ред в българския публичен дебат – последното ще е нелека задача предвид на какво интелектуално ниво третират аудиторията си повечето електронни масмедии в България от над 20 години. Когато съзнателно от мързел си приучил зрителите/избирателите на евтини дублажи и 500 думи речников запас, не е честно да се цупиш на пликтоумието, което се генерира като резултат. Но за шест месеца все нещо ще се закачи, вярвам. Хеле пък, ако започнат споменатите масмедии и професионален пример да вземат от западните си колеги за език, поведение и задължително ниво на обща култура. Не крачка, а скок напред ще е. Защо пък не!