От биволарче до доайен в графичното изкуство и как живее днес артистът на село

Това е историята на един изгубен портрет, на неговия майстор и на един легендарен футболист, когото Пеле дълбоко уважава. Ето как започва тя.

Преди много, много години, а именно през 1971 г., България губи двама от най-талантливите си футболисти - Никола Котков и Георги Аспарухов-Гунди, в трагична катастрофа край прохода Витиня. Централният нападател на “Левски” Гунди е едва 28-годишен, но е вече легенда и гибелта на Гунди и Котков има отзвук на национална трагедия. Над 150 хиляди от цялата страна се стичат за поклонението на стадион “Герена” - повече, отколкото са присъствали на погребението на Георги Димитров. Смъртта на Гунди е тежък удар за феновете и още по-тежък за близките му. Да изпрати Гунди в последния му път е дошъл и неговият братовчед, известният художник график Никола Митов-Кумарицата. “На погребението беше страшно! - разказва Кумарицата. - Толкова хора, толкова рейсове, че не могат да влязат в София. Казват, че след погребението на царя не е имало такова нещо.”

След трагичната гибел на “Гошето”, както го наричат в семейството, графикът влага цялата си душа и огромното си художествено майсторство, за да запази образа на Гунди жив за поколенията. Народната любов към футболиста е толкова силна, че портретът заживява свой живот. Фенове от всички страни започват да издирват художника. Разчува се, че е направил портрет, на който Гунди е направо като жив.

Разбира се, за следващата Обща художествена изложба “Човекът и трудът” през 1972 г. Кумарицата представя графиката “Гунди”, но тя е отхвърлена. Художникът не може да си намери място. Опитва се да разбере защо творбата му е така пренебрегната. Репликата “заради груби конструктивни грешки” го жегва дълбоко. Но ето каква се оказва истината. “След месец срещам уредника на галерията. Той ми казва: “Аз специално гледах какво ще стане с Гунди. Комисията беше две трети да влезе. Шеф на журито беше Дечко Узунов. Той се качи до моята стая и вероятно е получил справка от Петолъчката, защото слезе и каза: “Не, не може”. У родените след 1989 г. възниква логичният въпрос защо. С какво би могло да попречи на партията едно изображение на футболния кумир? “Може би защото много беше натегнато положението - предполага Кумарицата. - Страхуваха се от някакво вълнение.”

Сега творецът има обяснение, но навремето приема тежко отхвърлянето на портрета. Несправедливостта го изпълва с обида и омерзение. Под тяхно влияние решава да унищожи литографията и портретът на гениалния футболист да потъне завинаги в забвение. “Много тежък беше за мен моментът. Последните двама души, на които дадох отпечатък, поискаха да ми платят. Рекох им: “Не ви искам пари. Казах ви, че от този близък човек пари няма да печеля. Но стойте тук да гледате как ще изтрия портрета от камъка.” В последния момент, даже бях изличил част от дрехата му, се сетих - чакай, ще си го извадя на една амбалажна хартия, да си го имам. И така го изтрих. А на двамата заръчах: “Ето, казвайте, че вече нямам Гунди.” И почват да си вървят годините. Времето минава и забравяш.”

Кумарицата и Гунди са деца на две сестри от Войнеговци - Мара, майката на Гунди, и Симеонка. Родителите на Кумарицата се заселват в с. Кумарица, откъдето идва по-късно и прякорът му. Баща му също е селянче - идва чак от малко село по границата ни с Гърция. “Не съм си мислил, че ще ставам художник”, връща се назад в детството си Никола Митов. Колето, както му викат близките, е бил биволарче. “Като малък си направих фигурки от шах, за да си играя. Съселяните взеха да говорят: “Това момче има усет, гледай какво е направило!” Талантът не остава незабелязан и в училище. Насочен от селските даскали, Кумарицата взема уроци по рисуване и кандидатства в Художествената гимназия в София. “Като ни вкараха в академията, ми се взе акъла.” Приемат го веднага, завършва, заминава войник. “От казармата отивам директно да кандидатствам в академията.” Отново е приет сред първите места.

Моят кумир беше Рембранд. Като ученик си купих книгата “Рембранд. Офорти”. Правил съм копия на негови картини, рисувам очи, ръце от него... Непрекъснатото рисуване те обогатява, спреш ли да рисуваш, свършваш. Затова и докато бях в Исперих 6-7 години, не съм спирал да рисувам. Рисувах турци и им подарявах портретите. Те ми подаряваха най-хубавите си ракии. И като занеса на баща ми ракия, той се чуди: Какво става, бе? Откъде тия ракии?”

В Кумарица модели по уличките не липсват. Графикът рисува неуморно старците - един от друг по-колоритни.

Като бях в академията, една година професор Стайков ни каза: “Сега излизайте във ваканция, рисувайте и ще ми донесете рисунките след това”. Из Кумарица стари хора колкото искаш. Имаше един Петко Лулето - един слабичък, с една брадичка, и като захапе луличката - много интересен! А и си носеше капето така настрани, много интересно. Викам му: “Бай Петко, дай да направим една рисунка.” “А, искаш кадро да ми правиш?” Като представихме пред професор Стайков рисунките, и той: “Абе, Кумарице, къде ги намираш такива интересни типове?” “Другарю професор - викам му, - аз не ги търся, аз живея с тях.”

В Художествената академия Кумарицата се насочва към графиката. “Един скулптор трябва да бъде много добър рисувач, живописецът прави две петна и казва това е пейзаж, графикът търси пространството само с черното и бялото. Дълбочината на изкуството е много голяма. Тя е безкрайна. Никога човек не знае докъде ще стигне.”

След завършването си Никола Митов работи като дизайнер на облекло, прави графични знаци, оформления на книги, илюстрации. Участва в общите художествени изложби, организирани от Съюза на българските художници през 1969, 1973, 1978 г.

В една от тези изложби портретът му на Захарий Стоянов е оценен като една от най-добрите творби. През 1978 г. портретът “Княз Дондуков-Корсаков”, изпълнен с перо, е отличен с Първа награда в Националната обща изложба “Лудогорие” в гр. Разград. Докато е дизайнер на модно облекло в “Ахинора-Исперих”, прави и първата си самостоятелна изложба в града, която се радва на голям успех.

“Имал съм много ученици. Всичките влизаха в академията, защото ги учех точно както са ме учили мен - на принципа на геометричното рисуване. Пуснаха ми слух, че съм имал връзки с комисията и съм ги пробутвал. И аз казвам: “Браво на вас, това е най-голямата реклама!”, смее се художникът.

Ретроспективно той оценява съдбата си така: “Имам и хубави моменти в тоя живот, но трябва да ви кажа, че повечето са несправедливости, които трябва да понасяме в нашите души.” Една от “несправедливостите”, които Кумарицата понася с християнско търпение, е пенсията.

“Получавам 173 лева пенсия. Живеем много скромно. Два вида лук имаме - праз и кромид. Яйца, кисело мляко купуваме. Храним се по два пъти на ден. Трябва да бъдем фини. Истината тук е не яденето, а силният дух, с който трябва да работиш.” Последният портрет, върху който Кумарицата започва работа, е на Левски. Но има и още един образ, който занимава творческата му мисъл.

Преди по-малко от месец портретът на Гунди - онзи последен, набързо взет отпечатък върху амбалажна хартия, изскача на бял свят при последното преместване на ателието на Кумарицата. “Бях напълно забравил за съществуването му” - казва с усмивка на удивление графикът. Вече надживял обидата, той е решил да възстанови образа на своя братовчед, за да не забравяме Гунди - легендарния централен нападател, който през 1999 г. беше обявен посмъртно за Най-добрия български футболист на ХХ век.

Пеле изпраща телеграма на майката на Гунди

Отиваме с майка ми в Редута и понеже аз съм най-близкият от родата, пък и близък по възраст, леля ми като се хвърли върху мен и ме прегърна, аз я държа да не падне. Пеле й беше изпратил телеграма. Докато съм жив, няма да я забравя. “Госпожо, вие не трябва да скърбите за него, вие трябва да живеете с неговата слава.”

Баща ми, мен и брат ми ни сложиха във фоайето на стадион “Герена”, където Гунди беше изложен за поклонение, да пазим реда. По едно време гледам един човек с патерици - като са го притиснали на вратата, ще го уморят. Баща ми вика - дай да го спасим. Доведохме го до ковчега. Той седнал срещу него и като се разплака, и взе да нарежда: “Гоше, от Балчик съм тръгнал. Цяла нощ съм пътувал да дойда да си взема сбогом с тебе.” Оставихме го човека, дълго време стоя, навел се ей така, и плаче.