Демони и хора в Стария Холивуд

На екрана e дългоочакваният експлозивен шедьовър на Куентин Тарантино

Без политкоректни реверанси

И така, на екрана, се появи поредният и дългоочакван експлозивен шедьовър „Имало едно време в Холивуд“ на Куентин Тарантино, за който се говореше много преди неговата премиера.

Тарантино - майстор и „непоносимо дете“ в един флакон. Той е едновременно изумителен и стилен в даден момент. На него му се приписва както много изтънчен вкус, така и пълно отсъствие. Той е оксиморон. Тарантино не се притеснява от своите методи и от изразните си средства. Извайва всичко, което иска, при това толкова яростно, че затова може да бъде както превъзнасян, така и ненавиждан, но в никакъв случай не може да бъде пренебрегван. Това е деветата филмова картина на майстора, която говори за неговото точно и сериозно отношение към „изкуството в себе си“ и „себе си в изкуството“.

Тарантино предпочита звездите и лукса, и затова в главните роли са Брад Пит и Леонардо Ди Каприо, което вече е фонтан от емоции. В една от поддържащите роли е и Ал Пачино - с ярко присъствие. И ние буквално усещаме сиянието, в което непрекъснато са се къпали хората от изумителните шестдесет години на миналия век. Ето ги миловидните, макар и доста поостарели „момчета“ - Брад и Лео, играещи неразделни приятели и дори Марго Роби в ролята на Тейт, която просто свети отвътре. В центъра на сюжета е някога известен популярен, но вече изпадащ от конвейера актьор - Рик Далтън (Леонардо Ди Каприо) и неговият дубльор Клиф Бут (Брад Пит). И двамата смятат, че кариерата им е пред приключване: Далтън се оплаква, че маската на злодея в каубойските телевизионни сериали не е най-доброто постижение за неговия талант. А за каскадьора Клиф, се говори, че е убил жена си и е успял да избяга от наказанието. И двамата пият безпощадно и двамата са добри момчета. Понякога, смешни.

Тарантино не се страхува да направи всеобщо признатите красавци смешни, но самите те са щастливи и се потапят в преживяванията си на лузери. Те не познават празника, а той, този празник никога не е наблизо. Съседната къща е купена от изгряващия гений Роман Полански, който вече е снимал „Бебето на Розмари“ и се е оженил за самата Шарън Тейт. Това съседство трябва да послужи като щастлив финал: Тарантино преиначава историята, създавайки финала, сякаш взет от паралелен свят. Той създава хепиенд, въпреки отвратителната му реалност. Има нещо непосредствено тийнейджърско в това. И в 60-те, периода в който се развива филма.

Има и възхитителна антитеза: русата, чиста и наивно сърдечна Шарън Тейт и неуверената, сексуално затормозена и порочна хипи девойка с прякор Pussycat (силна работа на Маргарет Куели). Уви - 60-те години на миналия век породиха не само чудо, но и мухъл. И Менсън, онзи сатанински месия, който и сега предизвиква страхопочитание, също е проява на 60-те години. Тогава имаше изяви на протест и преразглеждане на Вселената, и всичко изглежда като лъжа в света. Всичко, от Библията до вестниците. Във филма на Тарантино виждаме цяла популация от момичета и момчета, които живеят в наркотичен екстаз и са готови за пакости с които да дразнят поколението на своите бащи.

Днес е общоприето, че хипитата са деца на цветята, безгрижни и красиви души, които не искат да навредят дори на Бог. Те са против войната и предпочитат любовта вместо войната. Но сега, г-н Тарантино ни разкрива истинското лице на добросърдечните „деца на Уудсток“. Той ги сравнява с дивите кучета, от които може да се очаква всякаква проява - ту радостно ще тичат насреща за топлина и храна, ту в друг момент ще захапят ръката. Показан ни е и хипи лагера - занемарено ранчо, със собственик сляп и полулуд старец. За гнусота са добавени насекоми, гризачи и, бездомни кучета, но тук те не са приятели на човека, а логично продължение на стадото хипи. И оттук, от ранчото, Спон тръгва бяс, но вече не като куче, а съвсем съзнателно. Бездомното животно не избира своята съдба, докато тези рошави дяволи с пацифистки лозунги и ножове в пазвата, не принадлежат към хората.

Неслучайно публицистът, Егор Холмогоров сравни „Имало едно време в Холивуд“ с „Демони“ на Достоевски. „Те дори напълно отхвърлят морала и се придържат към най-новия принцип на универсално унищожаване в името на добрите крайни цели“, пише Достоевски за бесовете. Докато бандата на Чарлз Менсън, която убива Тейт и нейните приятели, е изцяло екипирана от хипита, които едва ли мечтаят за планета без война и жестокост. Холмогоров развива идеята: „Имало едно време в Холивуд“ е тежък удар под пояса за ляво либералната идеология, която превзе и постави на ръба унищожението на добрата стара Америка“.

Филмът е зашеметяващо „нетолерантен“! Няма нито задължителните афроамериканци, нито гейове и други перверзници в него. Това е история за бели мъже, които предпочитат жените, а не един друг. Нещо повече, бялото тук побеждава и в цвят, а самият Брус Лий (Майк Мо), е изобразен като арогантен глупак с китайската му мъдрост. Звучи диво, но след дългогодишно обтриване на мозъка с антирасизъм (по-точно извисяване на цветнокожите), феминизъм и гей толерантност, този филм е като глътка свеж нормален въздух.

Така че, наистина ли е възможно да се направи филм без лесбийски двойки и чернокожи положителние герои ?! Оказва се, че може.

Тарантино успява да проникне в същността на 60-те години на миналия век, а Пит и Ди Каприо не са манекени на фона на автомобили и неонови светлини, а живеят изцяло в атмосферата на 1969 година.

Тарантино оперира със символи и изображения, взети от филмова индустрия от края на 60-те. Това е като извайване на колаж от фрагменти и детайли, където всеки коктейл се представя отблизо, а черешката е поднесена, като в телевизионни реклами, призоваващи да се купуват модни стоки. Героят на Брад Пит храни своя питбул, имитирайки герой от реклама за храна за кучета - същите движения, същия формат. Слоганите и текстовете оживяват. Сюжетът е пълен с алюзии и намеци, които не са разбрани веднага от мнозина. Например, алюзията с италианските спагети уестърни е типична холивудска шега. Малко хора разпознават младата Джоди Фостър в момиченцето, което упорито четеше биографията на Уолт Дисни. Друг интересен момент е закупуването на викторианския роман „Тес от рода Дабървил“ за Роман Полански. На тази основа той ще създаде филма „Тес“, но вече през 70-те години, с изключение на реалността, създадена от Тарантино, когато злощастната Тес няма да бъде изиграна от Настася Кински, а от купувачката на книгата. Като цяло филма прилича на куест (филм заснет по комикс), в който всичко със смисъл и всеки обрат са зашифровани. Ако филмът се гледа с очите на профан, той изглежда като досаден и протяжен разказ със сочен цвят, рязко оживяващ се към края. Европейският зрител има право да каже, че не е длъжен да бъде в крак с масовата култура на Новия свят. Но Тарантино заснема своя брутално забавен траш-комикс, предимно за американците, чийто мироглед е формиран от звездите от шоубизнеса и бейзбола.

Може да има и друга интерпретация на филма. Това е историята за победата на доброто над злото, но не овкусено с политкоректни реверанси.

Демоните са наказани. За всеки, както се полага. Както обикновено в Холивуд.

Превод за „Труд“: Павел Павлов