Да тренираш и учиш в родината на джудото не се отдава на всеки. Олимпийската мечта обаче отвежда един българин именно в Страната на изгряващото слънце преди близо две години. А цената, която плаща, за да стане добър, е да премине през куп изпитания.

„Животът ми се преобърна, но това бе единственият начин да подложа на проверка собствените си възможности и да видя докъде мога да стигна”, признава Даниел Дичев.

Бронзовият ни медалист от Евро 2010 за младежи вече втора година следва в университета „Нихон Дайгаку” в Токио, петия по големина в страната. И е единственият европеец, който учи, тренира и се състезава в Япония.

„Когато за първи път постъпих в школата, бях шокиран - спомня си Дичев. - Вдигаха ни в 5,30 часа, а вечер гасяха лампите в 22,30 часа. Личен живот нямаш. В стаята сме 10 души. През деня редуваш занятията с обща работа. Новобранците чистихме помещението, в което спим и се храним, готвехме, перяхме и гладехме дрехите на по-големите. А за да си взема ядене трябваше да се наредя последен на опашката. Вечер трудно заспивах, получавах на моменти халюцинации. Но това е вековна традиция и тя се спазва и до днес.”

Историята звучи позната, разказана преди време от най-успешния ни сумист Калоян Махлянов-Котоошу, който минава през същата школовка и изпитания. И става първият европеец, достигнал ранг „озеки”, втория по значимост в този древен спорт, и ликувал с Купата на императора.

Именно джудото и сумото са единствените спортове в Япония, организирани в школи от затворен тим, а традициите и йерархията строго се спазват и всеки трябва да си извоюва своето място в нея.

Първия допир със страната Даниел Дичев прави през 2009-а, когато е на лагер там, поканен от Кеничи Шошида, сега генсек на японската федерация по джудо. Азиатците харесват изявите на българина и го канят да остане за по-дълго. Но това се отлага във времето.

Четири години по-късно 25-годишният сливналия пак е на подготовка в страната и офертата отново е хвърлена от Шошида. Интересът на азиатеца към Дичев не е случайна. Преди петнайсеина години той е в България за обмяна на опит и има трайни впечатления за възможностите на нашите джудисти. Именно в Даниел треньорът вижда талант и решава да го развие.

„Бях на кръстопът - казва Даниел. - Тогава получих травми и бях пред спиране на състезателната си кариера. А и съм в категория тежка до 100 кг, където няма качествени спаринг партньори. Трябваше или да се оставя да вървя по течението, или да преобърна живота си коренно, което и направих.”

Едновременно с тренировките Дичев се захваща и с учене в Токио. Държи приемни изпити на английски език и е приет специалност „Физическо възпитание и спорт” в университета „Нихон Дайгаку”. Редом с това овладява и японския и вече спокойно говори и разбира местните.

„Адаптацията ми беше доста трудна - признава българинът. - С метрото, например, често се губех, закъснявах. Светски живот нямаш - не остава време. Ако трябва да се срещна с други българи, уговаряме се месец по-рано, за да видим кой кога е свободен. Със съотборниците си говорим предимно за джудо. Телевизия имаме само в общото помещение, където се храним. А в стаята разполагам само с три шкафчета - едно пластмасово да си държа дрехите, друго за официалните облекла и трето за кимоната. Дисциплината е желязна и който не я спазва, бива изключен моментално. Дори нямаме право да караме колело, не знам защо. Вероятно да не се контузим. Не ни позволяват и да работим - само учене и тренировки.”

Дичев признава, че всеки ден са му минавали мисли да се откаже, но няма право на подобни действия. „Не мога да си позволя да си тръгна и заради сенсей Шошида, който ми даде шанс да се развивам - казва Даниел. - И заради семейството ми, а и заради нашето джудо. Все пак след време ми се иска да съм полезен на България с това, което съм научил тук.”

Вече две години университетският тим на българина е финалист на студентския шампионат. А този сезон Дичев е поканен да участва в отборната надпревара на националното първенство. „Това е изключително признание за мен, защото тук повече ценят колективните успехи и по-малко индивидуалните”, разяснява той.

Вече издигнал се с едно стъпало в йерархията, българинът може да не се безпокои и дали ще остане за него ядене. В това отношение му помага новобранец, който винаги му резервира една порция.

Но независимо дали са отборни или не, изявите на татамито ще помогнат на Даниел да натрупа опит за голямата му мечта - участие на олимпиада. И то като състезател на България. На предишния форум Рио 2016 малшанс сполетя джудиста. Седем месеца преди игрите той получава тежка травма и по съвет на сенсей Шошида пропуска престижната надпревара, за да се възстанови напълно. До следващите игри остават четири години, но още отсега Дичев се е прицелил към тях. „Достатъчно е да стана трети на световното, за да взема квота - пояснява той. - А след игрите ще видим. Но ми се иска да остана близко до джудото и да съм полезен!”