България предпочете да защитава позицията „каквото кажат началниците” последното десетилетие и практически остана да си говори сама

Европейската комисия публикува преди седмица Бяла книга за бъдещето на ЕС в краткосрочен и дългосрочен план до 2025 г. под формата на пет възможни сценария, зад които трябва да се обединят европейските държави в името на постигането на общите цели за съвместно съществуване. Накратко Жан-Клод Юнкер отговоря на вълненията на гражданите на Европа по най-еврократичния възможен начин: изберете си план - 1/продължаваме както досега, пък каквото ще да става; 2/ зарязваме всички общи политики и си оставаме само с единния пазар и четирите свободи на движение; 3/ ако конкретни държави искат да задълбочават интеграцията помежду си (примерно в отбраната), да си я задълбочават, другите да се оправят; 4/ по принцип можем да ограничим общите си усилия само в областите, в които постигаме нещо; или 5/ това най-накрая става Европейски съюз със споделени компетенции във всички области, вземате се в ръце и спирате да мрънкате!

Само дни след публикуването на документа лидерите на четирите най-големи големи европейски икономики - Германия, Франция, Италия и Испания - се събраха на 6 март на неформална среща във Версай, на която да обсъдят общите си позиции в предстоящия дебат за „Европа на две скорости“. Подобна реакция не е изненадваща. Берлин и Париж - двата двигателя на ЕС - отдавна поддържат тесни контакти помежду си, когато става въпрос за икономическото им бъдеще. За тези паралелни отношения отдавна предупреждаваше и бившият външен министър и евродепутат Ивайло Калфин, именно от гледната точка къде би се намирала България в едно подобно „задкулисно“, ако искате, дирижиране на бъднините на ЕС.

Същевременно предложението, което се съдържа в тези пет възможни сценария за бъдещето на ЕС, е отварянето на един реален дебат между държавите членки. За никого не е тайна, че в сегашната му форма съюзът е пред колапс - от неуспешни общи политики до спад на доверието в институциите на ЕС, в частност от страна на гражданите на държавите членки. Сценариите, които е описал г-н Юнкер в Бялата книга, не са нито задължителни, нито препоръчителни. В крайна сметка, ако ЕС трябва да се променя, тази промяна трябва да настъпи по линия на задълбочаване на интеграцията и солидарността, отколкото обособяването на няколко „скорости” на развитие на Европа.

Тук България се озовава в патовата позиция да се е самоизолирала напълно от всякакви подобни дебати за бъдещето на ЕС и нейното място в него. Само за пример: от формалното си създаване преди 25 години досега във всякакви разговори за бъдещето Вишеградската група (Чехия, Словакия, Полша, Унгария) винаги е отстоявала единна позиция, съобразена с интересите на членовете си. Северните страни защитават по същия начин правата си пред ЕС още преди приемането си и са ги институционализирали в общите политики. За южния фланг на ЕС да не говорим. България не само не поддържа контакти, но и не ги търси. И това тежко наследство е резултат от бездействието и безхаберието на предишното правителство и в частност външния му министър Даниел Митов, но в немалка част започна още по времето на Николай Младенов. България предпочете да защитава позицията „каквото кажат началниците”, за да цитирам еманацията на българската държавност в последното десетилетие, и практически остана да си говори сама.

И не само. Когато „вишеградците” ни протегнаха ръка по въпроса за бежанците, ние отново предпочетохме „да слушаме началници”. Когато съседна Гърция се давеше под вълните мигранти, които в един момент се превърнаха в най-голямата общоевропейска криза на века, нашата държавна позиция пак се отнасяше към получавани отвън съвети. Ако ви звучи „на едро”, извинете!

Сега обаче в тази общоевропейска дискусия, която предизвиква Жан-Клод Юнкер, е от фундаментално значение страната ни да не остава безгласна буква. Несъмнено процесът по преориентиране ще е продължителен и ще премине през много етапи, но нито един от тях не трябва да бъде подценяван. Ако България не защитава своите стратегически интереси, включително регионални, защото позицията ни от такава перспектива е особено важна, рискува да загуби страшно много. Да се превърне от периферия, в „периферия на периферията”, да се върне в историческото си състояние на балканска буферна зона на Европа - от икономическа, отбранителна и всякаква гледна точка. Отново да попива варварски нашествия, руска заплаха и т.н.

В сегашната ни ситуация ние реално не се вписваме в нито един от петте сценария, описани в Бялата книга на Европейската комисия. Вариантът, при който в бъдеще ЕС ще се развива в интерес на конкретни държави, малко напомня на СИВ от недалечното минало и системата на „заинтересованите страни”. Но дори и така, в глобализирана пазарна система, българската икономика няма никакъв шанс да оцелее.

И стигаме до основния въпрос: необходимостта в страната ни да започне една открита обществено-експертна дискусия, която да формулира ясно позициите и интересите на България. Ясно е, че нито един от петте варианта на г-н Юнкер в чистия си смисъл не ни „урежда”. Но за да намерим своя баланс между тях, страната ни трябва да започне да говори със собствен, единен глас - на политическите сили и на обществото - за общите национални интереси на България. И не посредством комитети, работни групи и подобни, с които отново да се зарови главата ни в пясъка, а с реална обществена дискусия. Концентрирана и насочена към постигане на резултати, а не чесане на езици.

И този дебат би следвало да започне веднага след изборите. Даже най-добре би било, ако вместо да губим това време, потърсим отсега сметка на политиците имат ли въобще и каква е тяхната визия за бъдещето на България и на ЕС заедно, но рискуваме да ги оплетем съвсем. Пък и какво ще кажат „началниците им”!? Но по същество това трябва да е приоритетът на обществената дискусия - къде ще бъдем ние във всяка една промяна на Европейския съюз. А не опитите да се възроди изчерпаната преди 25 години тема каква е ориентацията на България - проевропейска или проруска!?