На кои два етапа се разделя всяка връзка?

Европарламентът обсъжда санкции за държави, които не водят ефективна борба с корупцията

Автомобил помете пешехоци в центъра на Токио

Жълт предупредителен код за силен вятър е обявен в 18 области

Антон Вълев, Национална аптечна камара: Едва 25% от аптеките са готови да се включат в новата система за лекарствата

Ивайло Калфин: Никой не очакваше, че Тереза Мей ще загуби вота за Брекзит с такъв резултат

Трилър в Гърция: Назначиха охрана на депутата от „Потами“, който ще гласува за Ципрас

Андрей Ковачев: Вотът срещу сделката за Брекзит е катастрофа

От днес шофьорите без винетки ще бъдат глобявани

Мишел Барние: ЕС остава непоколебим по споразумението за Брекзит

15 жертви след атака на ислямисти над хотел в Кения

Депутатите гледат предложението на кабинета за преговори със САЩ по закупуването на F-16

Путин: ЕК да гарантира, че няма да провали продължението на „Турски поток“ през Европа

Тереза Мей се изправя пред вот на недоверие днес

Слънчево и ясно време днес

Димитър Васин: „Поезията е моят дом”

Димитър Васин

Сред харесваните и четени поети у нас е Димитър Васин, който е автор на повече от 25 стихосбирки, издадени през последните 30 години. В клуб „Журналист” в София се състоя двойна премиера – бяха представени двете негови стихосбирки „…И в най-своята есен” и „Вкоренено мълчание”, излезли през пролетта на тази година. Събитието се водеше от изкуствоведа д-р Райна Дамяни, която в експозето си подчерта: „Духовната къща в поезията на Димитър Васин се асоциира с обител – с темели и с ценности, които са се запазили от детето в него, през корените му, до сина му. Поезията му прилича на една вековно дърво със здрави корени, с богата корона, с листа и с човешки плодове по пътя си”.

През цялото време на авторския рецитал публиката наблюдаваше оригинална мултимедия по стихове на Димитър Васин, дело на Зорка Николаева. В премиерата се включи поетът-преводач Хайри Хамдан, който прочете свой превод на творбата „Дърветата край къщата прегръщат…” на арабски език, направен преди дни. „В книгата „Вкоренено мълчание” не става дума за мълчание, а за вик. Но той го прави изключително фино” – обобщи Хайри Хамдан.

Какво ще прочетат почитателите на поезията в двете нови книги? Това са различни по замисъл стихосбирки, но почеркът на автора е разпознаваем и наложен като иновативност в литературното ни пространство от издадените през последните години негови книги „Малко е да се обичаме” (2011), „А да пристигна закъснявам…” (2012), „Отключено” (2014), „Някога, когато дойда” (2015).

Поетът е в непрекъснат диалог със себе си, а съмненията му граничат със себебичуване в един образен лабиринт, в който той интуитивно прегръща въображаемия читател и го влече към дълбините на една многослойна понятийност. Липсата на императивен егоизъм, който често се вижда при други автори, тук се появява като катарзисна емоционалност, която държи читателя към драмата на случващото си с лирическия „аз”. Афористичните находки изникват ненадейно – в талвега на едно „отстранено”, уж спокойно словесно течение. Така се стига до непривични конструкции, до изместен синтаксис. Но в тази непрестанна оксиморонност авторът се чувства уютно… да разговаря за любовта, за божиите стъпки, за непредсказуемото зло, за търпимото и невъзможното.

„Вкоренено мълчание” е двудялов текст, посветен на онези неизбежни родови и личностни връзки, които никой от нас не забравя до смъртта си: майката и бащата, началото и кръговрата, зачеването като любов и смъртта като последен благослов. Метафоричното око съзира как дъждовните капки са пендари, птиците се усмихват, а „думите на тати се разхождат / в нивата изправени и боси”. Човекът е най-богат с торбичката си обич… В мокрото и жегата, в суховея и студа, в черните съботи и белите вечери… „мама говори с петлите”. Сякаш този стих казва всичко – за самотата, отчуждението, голата вяра, единението с природата и онзи път, който отвежда в безкрая. Но и там избуява здравецът, с който майката закичва сина си завинаги. Едно рондо на любовта – една синтеза на даденото и взетото, на коленичия син и възвеличаната майчина обич.

„И в най-своята есен” е събрала нови проникновения на тема „любов”. Димитър Васин разкъсва представите ни за статичност, за коректност на притежанията, защото субектът на лирическия изказ е подвижен в превъплъщенията си и в съня си даже е готов да спори:

До днес каквото съм обичал, днес го пак обичам.
И утре до сърцето му ще стигна – да го имам.
Безумен бях, безумен и оставам. Туй е всичко –
едничкото, което ми остана да е с име…

А това име е собствено и се идентифицира с читателя. Защото Поетът няма друг довереник освен читателя. Или както казва Умберто Еко – „не вярвайте на човека, който ви казва, че пише само за себе си; той е безчестен и лъжлив нарцисист…”

Пишещият човек е облечен в онази модерност, която е нещо повече от призвание, тя е съблазън, тя е стелата, пред която коленичи днешната цивилизация.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.