Димитър Илиев: Целта ни е всеки мач да пълним „Лаута“

„Локомотив“ (Пд) взе купата на България с капитан, закърмен с „черно-бялата“ идея. Стъпил още на 8-годишна възраст, той е лудо влюбен в стадиона в парк „Лаута“. След години на странство, отвели го до ЦСКА и до три полски отбора, Димитър Илиев се завърна в родния дом. И след като през 2004-а празнува като фен шампионската титла, сега гордо вдигна купата.
Илиев даде ексклузивно интервю за „Труд“.

– „Локомотив“ (Пловдив) върви все по-добре, а вие не спирате да бележите. Какво се промени в последната половин година?
– Всички в клуба направихме така, че за „Локомотив“ да се говори. Вече ни гледат по съвсем различен начин. Вдигнахме летвата, върнахме се в Европа по добър начин. Започнахме да вкарваме повече и да играем резултатен футбол. Оттук нататък пътят за нас е светъл. Ако продължаваме по този начин, можем да говорим за постоянство и да се превърнем във фактор.

– Бруно Акрапович ли е най-вече човекът, благодарение на когото конкурентите се съобразяват с „Локо“?
– Със сигурност той е в основата на промяната. Плод е на взаимна работа. Футболистите вникнаха по най-добрия начин в идеите. Целият клуб – от ръководството до последния играч вдигнахме летвата и започнахме да изглеждаме по начин, който отива на „Локомотив“. За това как играе един отбор, на първо място носи отговорност треньорът.

– Как виждате днес последния финал за купата?
– Както го виждам всеки ден. Наистина нещата се наредиха – исторически финал срещу градския съперник „Ботев“, победа след изключително красив гол. Не само аз, но и всеки участвал от нашия отбор във финала, ще се сеща с усмивка на уста в следващите години. Беше наречен Финалът, защото много трудно може да се повтори такъв пловдивски дуел в сърцето на София. Почти пълни трибуни на „Васил Левски“ и изключителен празник, в който бяхме от печелившата страна. Това беляза началото на възхода.

– От завист или не, във футболния фолклор в София тръгна лафът, че „купата отиде на майната си“. Как бихте отговорил на тази фраза?
– С усмивка. Но единствено „Левски“ срещу ЦСКА щеше да събере повече зрители. И „Локомотив“, и „Ботев“ са сред топ отборите що се отнася до история и фенска маса. Направихме един празник за футбола в България. Да събереш над 20 хиляди зрители на български мач си е постижение, имайки предвид реалността в родния футбол в последните години.

– Победният финал ли е най-сладкият миг в кариерата ви?
– Със сигурност. Това беше първи трофей за мен. Да нося лентата на любимия отбор, в който съм израснал срещу градския съперник. Нещата се подредиха перфектно. Имал съм доста неприятни мигове, но и много приятни. На преден план изпъква влизането в Екстракласата с „Висла“ (Плоцк), когато бях в Полша. Това също е ярък спомен, защото тогава съживихме един нелош отбор, който вече четвърта година се утвърждава в елита. Тогава целият град празнуваше с нас и имаше шествие.

– Бил сте юноша на „Локомотив“, когато отборът стана шампион през 2004 г. Какви спомени имате?
– Да, бях на шествието, както и може би 30 хиляди пловдивчани бяха на площада. Нещата започнаха като на шега, отборът беше наново сформиран от Едуард Ераносян. Изобщо не се афишираха амбиции за титла, но постепенно „Локомотив“ започна да мачка във всеки един двубой. Доколкото си спомням, в първите шест кръга победи всеки, а в седмия загуби първи точки в „Надежда“. И вече след 8-9 кръг започна да се говори, че „Локомотив“ е реален претендент, имайки предвид, че и „Левски“, и ЦСКА буквално бяха пометени на „Лаута“. На полусезона се говореше, че Локомотив е реален претендент за първото място. С благодетел като Георги Илиев, лека му пръст, с финансова стабилност, с футболисти, които тепърва изгряваха, но в последствие направиха страхотни кариери. Получи се сплав между отбор и треньор. Тази титла беше изключително заслужена, защото претендентите наистина бяха победени безапелационно. На шампионския мач на „Герена“ бях на лагер с юношеския национален отбор. И може би от 20 хиляди в София, само аз съм стискал палци „Локомотив“ да победи. Помня, че бях във фитнеса на „Герена“ и не можах да доизживея тръпката на този мач. Беше невероятна еуфория в града, която се помни вече 15 години и ще се помни още.

– Споменахте Георги Илиев. За съжаление „черният хумор“ носи, че нямате много късмет със собствениците, тъй като някои от тях не са между живите.
– Аз лично изживях две сътресения в клуба. Най-осезаемо беше след кончината на Георги Илиев. Човекът даваше всичко за отбора и всеки един в тима беше доволен. Аз тепърва прохождах във футбола, но съм слушал истории как той дава мило и драго за играчите. В последствие имаше голяма нестабилност. Точно дойде човек, който също внасяше някаква стабилност в лицето на Александър Тасев, лека му пръст и на него. След като и той си отиде, също имаше сътресение. В течение на годините в различни периоди съм изживял доста тежки моменти с „Локомотив“. Вижда се, че от години наред няма финансова стабилност. Няма човек, който да каже, че е тук за дълги години напред. Сега се надяваме, че „Локомотив“ е намерил точния човек и за в бъдеще ще продължава да израства.

– Кажте нещо повече за Христо Крушарски. Умишлено или не, в интервютата той дава израз с поведението си, че е над нещата. Така ли е всъщност?
– Като цяло моите наблюдения са същите. Просто човекът обича футбола, обича „Локомотив“. След войната с фенове доста от тях започват да виждат, че нещата се движат в правилната посока. Не може да се направи отбор за една година. Аз съм от 12 месеца тук и виждам единствено израстване не само на терена, но и на организационно ниво. „Локомотив“ е стабилен отбор както от организационна и финансова гледна точка, но и започва да показва по-добри игри. В последните месеци феновете също започнаха да се връщат на стадиона. Собственикът винаги е казвал, че първата му цел е да напълни „Лаута“ почти за всеки мач. Тази година вече го постигнахме няколко пъти, което си е вид победа.

– Ще ви върна малко по-назад – като юноша бледен отидохте на проби в „Саутхемптън“ и после в „Челси“.
– Първият път беше през 2003 г. Заедно с Ники Михайлов бяхме поканени на проби в „Саутхемптън“. Той се представи по-добре. Имаше някакъв интерес, но не се стигна до подпис. След една година вече и след едни много силни квалификации за мен са ме гледали скаути на „Челси“. Дойде факс в клуба, но си мислех, че е някаква шега, не можех да повярвам. Тогава се представих добре и имаше конкретна оферта към Георги Илиев, но не се разбраха страните. За един 15-16-годишен юноша е наистина уникално да излезе от българската реалност и да види как се работи в едни от най-добрите школи при най-добрите условия. Съжалявам, че нещата не се получиха, защото за един български футболист, колкото по-рано излезе в чужбина, шансът да се развие и да направи по-голяма кариера се увеличава в пъти.

– Защо останахте твърде малко на „Армията“? Първата ви крачка след „Локомотив“ е ЦСКА.
– Като цяло смятах, че е добра крачка за мен. Знаем какви трансфери се осъществяват, след като направиш добри игри за ЦСКА. Доказано във времето е, че от там най-лесно се отива в силен отбор. Имаше интерес и от „Левски“, но бях твърдо решен, че ако ще напускам „Локомотив“, ще отида в ЦСКА. Тогава треньор беше Любо Пенев, но точно преди да подпиша, той се скара с феновете и напусна отбора, за което много съжалявах. Дойде румънският специалист Йоан Андоне и още от първия ден показа, че не ме желае в тима. Изкарах един лагер в Турция, бях преотстъпен на „Миньор“ и след това се върнах за половин година под ръководството на Павел Дочев. Той пък изкара само два месеца. Дочев бе единственият треньор, който показа, че харесва качествата ми и държи да играя. След това за шест месеца се смениха четирима треньори. Просто не получих шанс. Не казвам, че вината не е и в мен, но реално не получих възможност да покажа на какво съм способен. Исках по най-бързия начин да затворя тази страница и да гледам в друга посока.

– Имате четири години в полския футбол – каква е разликата с нашето първенство?
– Първата и най-основна разлика е инфраструктурата. В Полша от 16 отбора, 14 са с чисто нови стадиони. Ходят редно по 10 хиляди зрители на мач. Маркетинг, реклама – всичко е в пъти на по-високо ниво и се доближава много повече до западния футбол, отколкото до този по тези ширини. Тук имаме няколко стадиона, за които дори не можем да кажем, че са хубави, а просто стават. Там е удоволствие да си закараш семейството, всяка една арена е почти чисто нова. Иначе като ниво на футбол първенствата са доста сходни. И там има няколко отбора, които са малко по-напред от другите, но като цяло всеки може да победи всеки, докато тук „Лудогорец“ е осем пъти подред шампион. Там това го няма.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.