Деца и родители да кажат какви искат да са учителите – вдъхновени или чиновници

Наградата „Даскал Ботьо Петков“ се присъжда от 1998-а година на изявени български учители в класното и извънкласното обучение. Тази година се връчва за 20-и пореден път - на Добрина Топалова, учител по български език и литература в бургаското училище „Кирил и Методий“. Наградата е учредена от общонародната фондация „Христо Ботев“ и представлява плакет с образа на Ботьо Петков, изработен от художника и скулптор Георги Недялков, както и почетна грамота. Срещаме се с г-жа Топалова пред училището, в което преподава. На площада със същото име, в центъра на морския Бургас, срещу най-красивия храм на града - „Св.св. Кирил и Методий“. Ученици със светнали погледи проследяват любимата си учителка - шармантна, интелигентна и скромна. До началото на часовете има още време, а в близкия двор, в уютно кафене я чакат директорката на училището Снежана Няголова и няколко колеги. Това са си ритуали - преди началото на учебния ден, да приседнат за минути, за да обсъдят всичко, което се случва.

- Госпожо Топалова, призвание ли е да си учител?

- В идеалния случай си призован, воден. Ако не го усетиш в момента, в по-далечна перспектива куп неясни случайности започват да се нареждат като знаци... Завърших ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Първият ми работен ден бе в училище „Св. св. Кирил и Методий“, на площад „Св. св. Кирил и Методий“, срещу храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Бургас. След години защитих дисертация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“... И до днес работя в СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Бургас...

Първият ми час след завършването на университета. Замествам отсъстващ учител. Напълно непознат човек и заместник – тези обстоятелства имаха значение за учениците до третото ми изречение. На петото видях изненадано-възторжени погледи и разбрах, че пътуваме заедно. Някъде, където обстоятелствата нямат никаква тежест.. Просто стоях и говорех – не бях направила нищо особено от моя гледна точка. Но нещо се случваше и то беше много смислено. Явно беше достатъчно просто да съм там и да съм себе си.

Казват, че Бог непрекъснато ни говори, но ние не го чуваме. Сигурно и аз много пъти не съм го чувала, но тогава го чух. Не зная дали тогава съм приела с отворени обятия подарък от съдбата, дали аз съм се наградила по най-добрия начин, оставайки в тази професия. Но съм наясно, че не са много хората, които са имали толкова щастливо предопределен и недвусмислен избор.

- Изненада ли Ви наградата „Даскал Ботьо Петков“ и с какви чувства я приемате?

- Да, истински ме изненада... Разбрах, че до награждаването се стига чрез дълга процедура, в която първото предложение е дошло от колегите ми. Но аз нищо не знаех за това. А колегите знаят и за най-светлите, и за отчайващите мигове в работата ми... В този човешки кръг остават най-точните отпечатъци от професионалния ти живот и няма начин някой отвъд него да е по-наясно за цената им. Това ме трогна. Усещането колко сме заедно.

И още нещо. Смятам, че днес най-болната сфера е хуманитарната. Напрежението между простофилия и висока културност в обществото за мнозина все още е обвито в илюзия – конфликт, но... в периода на дипломатическите преговори. Но ако тези „оптимисти“ постоят няколко дни в училището, няма как да не усетят фронтова линия. Хуманитарната област, особено в училището, днес се нуждае от внимание и подкрепа. Такава би трябвало да е позицията на политическата, на гражданската отговорност в България. Точно като такъв жест възприемам учредената от Фондация „Христо Ботев“ награда на името на Ботьо Петков. И идеята, и осъществяването й правят чест на тази фондация. А аз искрено се надявам този жест да не остане самотен, да бъде последван.

- Уважаван ли е днес българският учител, както някога? Младите хора насочват ли се към тази професия и какво бихте казали на онези, които тепърва започват да вървят по трудния път на преподаването?

- Учителят винаги получава знаци за уважение и обич, ако умее да бъде учител, но професията твърде дълго е обезценявана като социален статус. Да се цени тази професия – азбучна истина е, че това е основен приоритет за всяко общество, което не желае „бъдеще страшно“ да жъне, ако използваме Вазовите думи.

Хората, които избират истински тази професия, знаят, че в нея се оцелява, ако имаш таланта да си удовлетворен от това, което си дал. Какво ще получиш в ответ на даденото, дали децата, които учиш сега, точно сега са готови да разберат какво точно им даваш, дали родителите им са готови за това, дали някога ще са готови, в кой точно момент от живота им ... – тези въпроси не са част от необходимата храброст, за да останеш. Успехът в тази професия е относително нещо – високият резултат на изпит може и да не означава, че точно за този човек си сторил най-много. Смисълът на ученето не е измерим само в оценки, ако говорим за истинско разгръщане на личността.

За моя радост, вече десетина и повече от моите ученички заработиха като учителки. За тях нямам съмнения – те са там, където трябва. Но за преобладаващите днес попълнения в професията имам тревога – заради ниската летва при приема в хуманитарните специалности, заради често фрапиращите разлики в академичната компетентност, а и не само, между поколенията учители в българското училище...

- Според вас, изборът на автори в учебната програма удачен ли е, няма ли произведения, включени в нея, които са твърде далеч и неразбираеми за учениците?

- Няма такова нещо като идеална учебна програма, но всяка програма може да бъде гъвкава. Смятам, че има творби от световната литература, които не са удачно подбрани в учебната програма за гимназиалната степен. Мисля, че може да се обсъди заменянето им с такива, за които учителят прецени, че ще бъдат по-вълнуващи, по-достъпни за учениците му и работата върху тях би могла да е достатъчно ефективна за целите на литературното образование в съответната степен. Не е трудно да се предложат група творби, от които учителят би могъл да избере подходящата за конкретната група деца, с която работи.

- Събуждат ли още възрожденските поети и писатели патриотизма у учениците?

- Да, темата за родината ги вълнува. Но е много важно как тя стига до тях. Именно как, а не дали. Този въпрос породи полемики преди време и не бе достатъчно ясно осъзнат в публичното пространство – не става дума дали да изучаваме Вазов, а как да го изучаваме, за да остави това някаква диря от преживяване. Всяка любов трогва и въвлича в съпреживяване, тази към родината също, но тя трябва да е изречена на оня език, който стига без препятствия до сърцето на читателя, до детето читател в подходящата възраст.

Преди десетилетия всяко още неограмотено българче знаеше наизуст „Тоз, който падне...“ и храбро го рецитираше пред семейството си, на сцена... Някои наричат това „патриотично възпитание“ и изпитват носталгия по тия времена. Днес гимназистите се възторгват от „Но млъкни, сърце!“, от дълбокия плач на една душа, която търси спасението на вярата в „Тоз, който падне...“. И пожелават да научат наизуст същото четиристишие. Да, различно е, но аз не виждам нищо тревожно в това, напротив. Не само не е „важно“ невръстните българчета да произнасят думи, които не разбират, които не могат да преживеят, за удоволствие на роднините си или на „патриотични“ организации, а е крайно нежелателно.

Важно е да се осъзнае – една култура формира дълбоко човешкото същество, което я обитава, ако знае кога и как да покаже лицето си пред него.

- Много са критиките към българското образование, какво е вашето мнение за това?

- Училището може да бъде всякакво – както държавата го направи. Виждала съм тест за матура от 30-те години на ХХ век в България – той включваше и Ибсен. Как се случва? Културна политика, политика в образованието, критерии за образованост, учебни програми, кадрова политика, краен резултат. Така се случват нещата. Толкова е просто. И всичко е възможно.

Ето ви една илюстрация: обратно на всяка логика през последните години документацията в училището става все по-тежка, непрекъснато валят разпореждания за доклади, отчети, справки, справки, справки... Убийствен разход на човешка енергия във време на толкова тревожна криза в мотивацията за учене. Този факт говори ясно. Няма смисъл да коментирам политиката в образованието и кадровата политика.

Доброто училище за всяко дете е място за учене чрез творчество и изследователски приключения. Добрият учител е този, който може да вдъхнови децата, за да го преживеят именно така. Е, вдъхновени или чиновници?! Попитайте децата и родителите им какви ни предпочитат.

- По-малко ли четат децата и има ли наистина нещо стряскащо в това, че компютрите изместиха книгите?

- Децата днес четат в пъти по-малко или почти никак. Но не компютърът е опасност, а това, че все по-отрано децата са оставени на отглеждане пред компютъра, че възрастните „нямат време“ да общуват с децата си и не ги водят в изкуството на истинското общуване – това отрано прави компютърът, че вкъщи няма книги, че вечер Биг брадър избутва добрия филм, че жълтото бълва отвсякъде и изритва всичко чуждо в периферията...

Културната политика на обществото рано или късно става и културна политика на семейството, с някои изключения. А училището – за децата то неосъзнато преминава в категорията на „чужда“ културна среда, която се сили да ти наложи някакви свои, твърде екзотични за културната ти навичност ценности, като четене на книги. И нищо чудно да се роди и такъв абсурд – от училището най-откровено да се очаква да бъде самотен, но неуморен борец против подивяването…

Истинската грижа за културата на една нация се измерва най-точно чрез културния облик на поколенията, а не чрез отделни бляскави постижения. Каквито и да са световните тенденции.

- Какво ви дава вдъхновение за това да бъдете учител?

- Мога. Винаги има смисъл, дори когато не изглежда така. Смисъл.

Нашият гост

Добрина Топалова е завършила “Българска филология” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Живее и работи в Бургас като преподавател по български език и литература в училище “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на монографиите “Явлението Петя Дубарова. Митът за Поета” и “Прозата на Керана Ангелова: да си върнем Сътворението”, както и на многобройни публикации – рецензии, изследвания, статии – в периодични и научни издания. На 31-ви октомври, в Регионална библиотека “Пейо Яворов” в Бургас, ще й бъде връчена националната награда “Даскал Ботьо Петков”.