На 25 април 2018 да почерпят

Д-р ист. Николай Панайотов: Притежаваме единствената в света колекция от ритуални ножове за обрязване Откритият във Варненския халколитен некропол „златен фалос“ всъщност е предпазител /превръзка/ след обрязването

Пускат ток на най-богатите Електрическото „сърце” на най-луксозния SUV издържа 50 километра

Германският министър на външните работи нарече Асад “безчовечен” в реч в ООН

Полицията спря шествията на феновете

Тома Биков: ГЕРБ не се страхува от президента

Ген. Румен Миланов: Колкото по-шумен е един арест, толкова повече грешки се допускат

Арестуваха босненски гражданин с автомобил, пълен с оръжия в Италия

Еманюел Макрон: Франция и САЩ ще работят за ново ядрено споразумение с Иран

Съвместна проверка на плаж „Делфин“ направиха експерти от РИОСВ – Бургас и Министерството на туризма

Лиляна Павлова: Готови сме за клуба на развитите страни

Виетнамците се завръщат Десетки студенти от далечната страна ще се трудят в "Албена"

България, Румъния, Гърция и Сърбия формират работни групи за ускоряване на инфраструктурните проекти на Балканите

Вижте акцентите от броя на “Труд” в сряда, 25 април 2018

Унгария начело на Вишеградската четворка взе наградата за „Оригинално представяне“ Призът бе връчен на Международното туристическо изложение във Велико Търново

Доверчинов и Циркаджиев – герои на нашето времe

Кръгът „Развигор“, 1921-1924 г.: Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов, Д. Б. Митов.

Двамата герои на Елин Пелин от „Отечествен празник” Доверчинов и Циркаджиев не са станали нарицателни у нас. Което не значи, че не се повтарят като трайни родни продукти няколко поколения, след като писателят е открил и назовал типажите в своето време. Да нямат заслужена популярност са допринесли и натрапените оценки на поредица анализатори. И приживе, и посмъртно за значимо се обявява ранното му белетристично творчество – до написването на „Гераците” и издаването на „Разкази.Т. ІІ” в 1911 г. А на немалко от творбите му от 20-те и 30-те години на ХХ век се прикачват етикетите злободневни и анекдотични. Откриването на „анекдотичността” е дело на д-р Кръстев и списание „Мисъл”. Както често се случва, следващите припяват на авторитета и собственият им принос се изразява в напъна да откриват сродни етикети.

Наистина ли Елин Пелин от 30-те години е по-незначителен от младежкия си лик? Убеден съм в това, че след силния старт той поражда по-големи очаквания от реализацията си. Но да не забравяме какво издава писателят в 30-те години – „Ян Бибиян” (1933), „Ян Бибиян на Луната” (1934), „Под манастирската лоза” (1936), „Аз, ти, той” (1936).

„Ян Бибиян” е сред няколкото най-добри български детски книги. „Под манастирската лоза” е най-значимата проблемно, а май и художествено Елин-Пелинова книга. Малко лековато „Аз, ти, той” се възприема като „Мили родни картинки”, както е авторовото подзаглавие. „Отечествен празник” обаче е далеч не единствената творба, в която героите се оказват дълговечни типажи, а сюжетът – повтаряща се обществена ситуация. Явлението всеки сам ще назове – сбъркан йерархично-ценностен ред, довел незаслужена възхвала на поредна посредственост, чийто юбилей или друга поява се раздуват като отечествен празник. Елин Пелин майсторски е формулирал двете лица на Циркаджиев. Едното, истинското – безлично, но и способно да се промъкне до прославянето, е: ,невзрачният, скромният, тихият, свитият, мазният, уважаем”. Другото е прекроеното, нагласеното с празнословия: „голям писател, общественик, учител на народа“.

Вторият герой, разказвачът портретист, „пенсионерът Доверчинов”, е в отличаваща се от обичайната му роля на вярващ на всичко, публично поднесено му. Това е същината му на типаж, благодарение и на което съществува явлението Циркаджиев. Но извършваната манипулация, подчертава авторът, е тъй чудовищна, че дори кроткият наивен крепител на обществената несправедливост се възмущава. Дай Бог повече гневни Доверчиновци, щото Елин-Пелиновците винаги са малко.

Тематично, пък и жанрово, някак естествено до „Отечествен празник” застава „Анемичната книга”, макар да е от по-ранен сборник – „Черни рози” (1928). С него Елин Пелин поставя началото на нещо ново в творчеството си – експресивни изповеди и разкази. „Аз, ти, той” е продължението и, уви, ранният край, незавършеността на практикуваната нова форма. Темата и на двата текста е раздутата литературна посредственост. В първия герой е незначителният писател, а в „Анемичната книга” – претенциозното произведение. Като във втория текст пътьом е шамаросана и псевдохуманистиката, представена от несъстоятелните заглавия „Буквата Ъ като най-силен аргумент на нашите патриотически искания“ (където този „Ъ“ в заглавието…сякаш иска да се търколи въз тебе и да рече „бау“ – да те подплаши”) и „Как да правим петмез от тикви“ (иронизирана като „книга солидна, здрава и с благороден характер”). Де да е знаел (ама комай си е представял) колко Бау-та предстои да изтърпява книгоиздателската ни хартия. Въпросът е имал ли е основание да обобщава така състоянието на поезията ни. Ще отговоря, без да имам възможност да се обосновавам – да, за времето на „Черни рози”. А за валидността на изповедта на анемичната книга за следващи периоди, нека читателят преценява.

 

Напуска школо в ІХ клас

Димитър Иванов Стоянов, известен под писателския псевдоним Елин Пелин, има четирима братя и две сестри. Били са 11 деца в семейството, но седем са останали живи. Елин Пелин рано е проявил дарбата си да пише – като дете и ученик. Той е измислял подигравки и каламбури за свои близки и познати, разказа за “Хоризонт“ неговата родственица Виолета Божилова:

Пример за това е, когато един ерген е изгонил бъдещия певец на българското село от хорото и той написал:

Велко Генков без зъбите, не щат го момите. Кога се напие, баща си бие.

Божилова обясни, че Елин Пелин е завършил ІХ клас и не е продължил образованието си, защото не е бил добър по математика:

Започнал е да пише разкази, с пълна сила неговият талант се проявява между двете световни войни. Той започва да изпраща разкази в различни литературни списания. Сам се е наложил, бил е забелязан. Голяма помощ в редактирането му е оказал по-неговият по-голям брат Христо, който е бил гимназиален учител в София.

 

Отечествен празник

По улицата вървеше моят стар приятел пенсионерът Доверчинов, бързаше унесено и току махаше с ръка и си говореше нещо сам на себе си. Джобовете му бяха пълни с вестници.

Ай, бедният Доверчинов, какво ли му се е случило? Такъв добър човек, такъв чудесен българин, поклонник на нашите писатели, горд, че всички познава, и щастлив, че има възможност често-често да им изказва искрените си уважения. С непристорена радост той се покланяше пред всеки талант, четеше непрекъснато нашата изящна литература, възхищаваше се от всяка талантлива проява и в разговори цитираше знаменити мисли от наши автори.

Като ме видя, той се сепна, спря се, после бързо бързо се упъти към мене със свойствената си блага и някак си виновна гримаса на лицето. След като извади вестниците от джобовете си и като отвори широко ръце, развика се:

– Стой, драги… чакай… чакай и ми помогни да дойда на себе си. Чете ли днешните вестници? Ето гледай!

Той почна да ги навира пред лицето ми и да вика окаяно и истерично:

– Братя българи, благочестиви християни, заплюйте ме и ме низвергнете от обществото си, защото аз съм бил най-големият идиот в нашата страна и безпросветен слепец! Златокрила българска младеж, недостоен съм да се радвам на успеха ти! Културни, просветни и родолюбиви български организации, счупете главата ми с дръжките на вашите свещени знамена!

– Какво има бе, бай Доверчинов, какво се вълнуваш, успокой се – прекъснах аз добрия човечец с цел да го успокоя.

– Аз съм бил най-големият глупец, и невежа, и слепец, и идиот, и окаяник – продължи със същото вълнение бае Доверчинов. – Знаеш ли какво става утре, знаеш ли, или и ти като мене си проспал времето си?

– Какво става?

– Отечествен празник има…

– Какво? Освобождението на България? Че коя дата имаме утре?

– Какво ти освобождение на България! По-важно – нейното бъдеще ще се празнува, нейното възвеличаване… Утре две слънца греят над нашата многострадална родина. Цяла България празнува. На, чети… (Той пак почна да ми пъха вестниците под носа.) Ние с тебе сме закъснели с един век! Гледай що пише пресата… пресата, за която аз, както знаеш, нямам много добро мнение и за която мисля, че играе отрицателна и развращающа роля… А ето, тя ми отвори очите, Миличката преса… искам извинение от нея, задето така пренебрежително съм я гледал и съм подценявал нейното културно-просветно значение.

Бай Доверчинов почна да разгръща един по един вестниците и да тупа с ръка по грамадните заглавия, които господствуваха из страниците.

Така бързо и нервно ги превръщаше и премяташе пред мен развълнуваният бай Доверчинов, че аз не можех и да ги прочета.

– Юбилей бе, юбилей се празнува утре! Цяла България го празнува. Има нареждане от всички министерства. По всички отрасли юбилярът бил заслужил.

– Кой?

– И аз за туй се окайвам я, защото даже не мислех, че това е невзрачният, скромният, тихият, свитият, мазният, уважаем наш приятел Циркаджиев. Кой да го знае, че той бил такъв голям писател, общественик, учител на народа, сърце, отзивчиво към страданията на бедния брат, душа, преизпълнена с велика любов, неуморно перо, защитник на нашата пропаднала кауза… На, чети – това са тия големи заглавия в пресата. Виж му портрета. Ето го в една поза, ето го в друга, сред книгите, сред децата. Ето го на петгодишна възраст. Миличкия, гледай му погледа… Предопределен за велик човек. Ай, нещастният аз, как да не съм знаял! Чувах, пописва, бърка се из книжнината, но не съм чул някой да го е чел, да го цитира, да го спомене. Пък и като съм го гледал така, както знаеш, антър ну казано, мръсен, нечистоплътен, жалък, вечно да се оплаква, да хленчи и да се окайва, даже тъй някак, си съжаление съм изпитвал. Маниак, мислил съм си, добър човек, работи нещо там, труди се… А то, каква била работата! Гледай снимките. Гледай му кученцето, и него снели. Не е ли това трогателно, не ти ли се доплаква, като го гледаш? А ето тук и тъща му! Блазе й. Тъща на велик човек! Колко тъщи има да й завидят… Ето пък тука снет сред природата. Бедната природа, колко нищожна изглежда пред него! Ето пък тука като мъничък, на цукалчето. Колко снимки, боже! Откъде ли се е снабдила пресата с тях? Кажи-речи, няма го снет само в зародишно състояние и на смъртното легло. Всички велики хора ги има снети и на смъртното легло.

– Е, че той е жив, бай Доверчинов.

– Ами че да видим как ще изглежда. После, без това нещо не се ли чувствува известна празнота в уважаемата преса? А пък това е специален лист, изящно издание: „Общественикът Циркаджиев.“ Чети, брате мой! Чудеса! Проблеми разрешени. Народни рани излекувани. Надежди възродени. Поглед, обърнат с вяра към светлото наше бъдеще… Ти, брате мой, нищо не знаеш. И аз нищо не знаех досега. Сега прогледнах. Умиха ми се очите с жива вода. Общественик – малко е казано то, – въобщественик, въобщественик заслужава да се нарече…

Бай Доверчинов напъха вестниците в джоба си и тръгна все така нервен и възбуден, без да ми каже едно довиждане.

 

Анемичната книга

Когато и да мина покрай книжарницата, не мога да не забележа как тъжно ме гледа от прозорците една книжка с тънки жълти корици, които от ден на ден все повече и повече побледняват, сякаш някой червей гризе сърцето й.

Спирам се понякога и дълго гледам нейното анемично лице, по което не личат вече ни букви, ни име, и скръб пьлни душата ми.

Бедната книжка!

Често се питам, умряла ли е, или умира. Какво се крие под тия бледи, безжизнени, безименни корици? Дали тъгата и радостта на млад незнаен поет? Дали печалната история на някой отдавна преживян живот? Дали тънка философска усмивка лукаво и примамливо се е скрила между тия увехнали страници, или някоя велика идея скромничи там?

Около тая печална книжка надменно лежат дебели томове, спокойни и бездушни като някакви дебели жени. Чета: „Буквата Ъ като най-силен аргумент на нашите патриотически искания“ от професор еди-кой си. Спокоен дебел том. А пък този „Ъ“ в заглавието тъй надменно, гордо и наежено гледа, сякаш иска да се търколи въз тебе и да рече „бау“ – да те подплаши.

По-нататък тежко лежи друг по-дебел том с научното заглавие: „Как да правим петмез от тикви“ – реферат, четен два пъти в икономическото и в природоизпитателното дружество, от някакъв си доктор по медицината. Книга солидна, здрава и с благороден характер.

До нея спокойно и непробудно спят изданията на Книжовното дружество и сънуват нови хонорари. Отстрани висят като откъснати уши юбилейните сборници, издадени в чест на толкова заслужили хора, и си пьчат гърдите за ордени.

Гледам всички тия самосьзнателни книги и книжлета и сърцето ми се свива от жал за тая бедна анемична книга, останала почти без име, забравена и отритната.

– Защо си толкоз тъжна и толкоз бледна, малка книжке? – запитах я веднаж с участие.

Тя заклати печално безкръвните си листа и сякаш заплака. После горестно ми заразправя своите болки.

– Ах, господине, добри, съчувствени господине! Как мъчително се мре и как тежко се живее, когато в жилите не тече топла и възродителна кръв! Нека не ти е обидно, ако си писател, но тия хора, вярвайте бога, са безпощадни убийци. Те с най-голямо страдание влагат на нашите страници ония ужасни микроби от насилени идеи, от глупости, от хвърчащи и неразбираеми мисли, които убиват нас и приспиват всякой, който се наеме да ни чете.

Разтвори ме, та виж какви ужаси лежат в моята душа. Един поет, за да ме опетни, не е спал цели нощи.

Когато стъпих в печатницата, аз бях чиста бяла хартия, невинна и мечтателна. То беше радост неизказана, защото идех с надежда да поема в себе си живот от една трептяща душа, осветена от слънцето на ума, стоплена от огъня на чувствата, дъхаща сила и живот, да заговоря с очарователни думи на света за тая сила и тоя живот. Ах, мечтаех аз по тоя начин да повикам на живот поне за минутка отрудените хорски души, за минутка поне да ги стопля и ободря! О, да знаеш как треперех от желание да бъда хубава и любима, та хорските сърца да ме държат до себе си… Защото, видиш ли тия томове и брошурки около мен, те са страшно студени и страшно коравосърдечни.

Когато ме натиснаха на пресата, за да попия това, което е в мене, аз паднах в несвяст и когато излязох, бях вече отчаяна, останах без сила и се поболях. Ето виж, цяла книга съм, но хората не ме обичат, не се възхищават от мене, не плачат и не се смеят над моите страници.

Тия чудовищни книги, които са натрупани около мене, изглежда да са по-доволни и по-честити. И как надменно се държат.

Понякога, когато ги хване безсъница, те се обръщат към мене и ме дразнят ужасно. Всичките, даже и най-глупавите от тях, знаят да критикуват и да видиш как нахално се държат!

Тяхната постъпка още повече трови моя живот. Аз не мога да се боря с тях, защото съм слаба. Само мълча, въздишам и бера душа. Как? Нима мога да се хваля и гордея със стиховете, които лежат в мене? Те са толкова надути, толкова измислени и безчувствени! Всеки от тях се мъчи да каже колкото може по-голяма и по-странна мисъл, пък то такава сухост и еднообразие излиза, че аз умирам от срам!

Ето сега, когато ви се оплаквам, дебелите глупави томове наоколо ме подиграват и си шепнат като всякога:

– Вижте, вижте нашата поезия, пак иска да се похвали.

Нашата поезия?

Драги господине, познавате ли ме? Наистина ли аз съм това?

И тая анемична, жалка и бедна книжка затрепера нервно със своите бледни листа и заплака.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.