Дора Бонева нарисува „Цветя за Любо“

Дора Бонева през 2014 г. на откриването на нейна изложба в галерия-музей “Класика”.

Една година откакто ни напусна големият поет

Думите му бяха огрени от мъдрост, бистрота на мисълта и митологична символика

Видната художничка Дора Бонева откри вчера нова изложба живопис “Цветя за Любо” в столичната галерия-музей “Класика”. На тази дата преди година отлетя да пише стиховете си върху небесната хартия нейният съпруг, незабравимият Любомир Левчев. Експозицията включва 11 негови портрета и десетина нови платна - масло, въплътили любими теми на художничката - пейзажи и цветя. За втори път Виолета Панайотова - управител на галерията - предоставя това духовно пространство за творчеството на Дора Бонева. Ценителите могат да се насладят на нейните картини до 10 октомври 2020 г.

За Него, за своя съпруг и творчески партньор, Дора Бонева поднася “Цветя за Любо”. Една живопис, която диша - с индивидуалния є почерк на творец и с общия им пулс на артистично семейство. В създадените от нея през години 11 портрета откриваме всяка една черта в натюрела на поета: младежката романтичност, жаждата за самоусъвършенстване, деловата прецизност, обвеяната със слава зрялост, очакването след “Аз, който не избягах от Помпей”, мъдростта на есенната светлина, бръчките на зимата... Дора никога не рисува обект, тя изразява душевния порой, прониква в мисълта, загатва бъдещето, скрито в зениците, в жеста, в гънките на устните, в цялата палитра на любовта, осветила техния съвместен живот. А в живописта, която днес Дора Бонева създава, сякаш живее поезията на Любо: онзи негов “самосън” - нежен като фьон, спокоен като храм, кристален като изворна вода, но и клокочещ като световната буря - или казано с думите на поета: “величието на природата срещу безсмъртието на духа”.

Повече от 60 години Дора Бонева и Любомир Левчев бяха заедно на трона на изкуството. Вплетени като Явор и Калина, танцуващи под небето на България, дори когато имаха възможност да останат в САЩ през 90-те, те предпочетоха родната артистична бохема, корените си, от които черпеха жизнени сили, аромата на българския плод, багрите на софийските градини, суматохата преди “последния летящ влак”... Предпочетоха да запазят дори враговете си тук... Истинският човек на изкуството се храни от собственото си великодушие. Любомир Левчев го знаеше и носеше в сърцето си талант и добрина. Любимото му число беше единадесет - защо ли? На 11 април е родена неговата любима.

Благословен е този, който среща и остава завинаги до Розата на своята мечта.

Любомир Левчев вярваше, че все някога фабриката за илюзии ще произведе у българина същинското разбиране за пътя към просперитет. За него преходите между една и друга епоха бяха коридори в историята, в които социалната и идеологическа проблематика трябва да бъде слуга на националното самосъхранение. Бързо или бавно - все ще извървим тези коридори, усмихваше се Поета. И когато затворим последната врата на омразата и се почувстваме като едно семейство, тогава ще изгрее мечтаната Пролет. Обединението пред олтара на Родината - това беше най-жадуваната перспектива за твореца.

Кончината му преди една година отвори кратера на преоценката, за да стане пределно ясно, че написаното от него е непреходно културно наследство, а идеологическите рамки са останали назад невидими и незначителни, защото той пишеше с ръката на хуманиста.

Любомир Левчев не връщаше никого от своя дом. А добрата фея до него беше Дора - тиха, загрижена, обградена и обграждаща с нежна цветност, с музиката на живописта. В дома им ежедневно гостуваха доайени от всички жанрове на изкуството, политици, прохождащи автори, но и големи имена от световната литература. Те излизаха от тази светиня облагородени, заредени с невидима енергия, готови със зрънцето идея за новата си творба. Защото думите на Поета бяха огрени от мъдрост, бистрота на мисълта и митологична символика.

Пророчествата на поета

Времето е непредсказуемо

“Живеем в непредсказуемо време. Обитаваме виртуално пространство и утопиите ни стават все по-необходими. Животът е път, свободата - пространство. Пътят помни празниците, а животът - делниците. Нашите души са в нашите писания. В мен вече се губят следите на Двадесети век. А аз все още пътувам. Потъвам в мистичната планина. Изчезвам и отново изплувам от мъглявината. Върховете сякаш вземат пръстовите отпечатъци от облаците. Навсякъде търсят опасни нарушители. Аз нарушавам границата между широколистните и иглолистните илюзии. Забавлявам се с ироничните вътрешни гласове: Помни! Ти си само един носач на спомени. Ти си таен куриер. Муле, натъпкано с наркотични показания на времето. Азбуката, историята, книгопечатането и накрая компютърът са опити за изкуствена памет. Това са все стъпала, които човекът е изсичал в скалата на световната вечност, за да се изкачи до тайнствения хребет на безсмъртието.”

Любомир Левчев: 

Дора събира цветовете, които се обичат

“Тя притежаваше достатъчно благородство, елегантност и щедрост на духа. Чрез нея не само успях да проникна в царството на пластичните изкуства, но и си възвърнах онзи свят, който бях загубил след смъртта на баща ми. Това беше традиционият кръг на българския интелектуалец, свързан със средната класа... Опознавайки се с красивото момиче и особено с картините му, аз почувствах, че Дора владее един друг, по-велик, тайнствен език - този, на който говорят видимите и невидимите неща, за да изразят своята неповторимост. Това е езикът на автентичността. С годините ръката є прави плавен завой от романтичната стилизация на чувствата към лапидарното вдълбаване в същността. Нейните линии мислят. Когато рисува дървета, тя се въодушевява от стеблото и тежките меандри на клоните. Тя ги превръща в символични знаци, в азбука. А на листата на короната изпраща само платоничните целувки на четката.

Основната стихия на Дора Бонева е да събира цветовете, които се обичат (както казваше за звуците Моцарт). Няма чувство, което да притежава толкова много степени, нюанси, хармонични преображения и драматизъм, колкото любовта. В това ни уверява и колоритът на художничката. Мисля, че ранната есен й е подарила своята палитра. Листопадните паркове с мокри пейки и пусти беседки чакат нещо, както човекът чака щастието и както нощната птица - мрака. Ала ето идва музиката и на същата пейка виждаме двама младежи с две китари. Те са груби, дори недодялани и все пак песента ги е направила обаятелни... Дора Бонева прилича на своите картини и те приличат на нея. Дори пейзажите, дори интериорите, дори цветята. Понякога повече от автопортретите. Със завист трябва да кажа, че тя не се влияе от разбирането и неразбирането, с което е оценяват. Тя има удивителна вътрешна устойчивост, която се предава на картините като изчистена простота и обобщеност. От дистанцията на спомените изведнъж виждам как всички картини на Дора Бонева се сливат в едно табло и това е портрет на най-хубавата є творба - портретът на времето.”

Ален Боске:

“У Дора Бонева има професионализъм, който тя съчетава със своята вътрешна нужда изведнъж да прелее видимото в невидимото.”

Дечко Узунов:

“Приятно е да вникнеш и да се радваш на напредъка и успехите на свои ученици, които всяка година се издигат на по-високо стъпало на първенците в изобразителното изкуство. Изложбата на Дора Бонева показва нова душевност и майсторство!”

Коментари

Задължително поле