Закриването на помощните училища стана кампанийно, без замисляне

У нас всяко чудо трае три дни. Скоро няма да си спомняме как ловешката полиция арестува учител, който отърва със сила една ученичка от друга, която я влачеше за косите. Майката на първата, която била със “специални образователни нужди”, викна по телевизията, че учителят е “насилник”. Майката на втората го нарече “спасител”. Кой е прав и кой е крив - така и не научихме от прокуратурата. Но знаейки, че случаят в Ловеч не е единичен, решихме да разберем какви грижи се полагат у нас за децата като това, заради което учителят преспа в килия и за което съобщават от училището, че е “постоянно агресивно”, че “всеки ден се бие с другите момичета”, и “им бърка в очите”. Ето защо поканихме на разговор доц. Диана Циркова, доктор по психология и психотерапевт с богата практика. Тя познава отблизо проблемите на малките страдалци.

- Г-жо Циркова, случаят с боя в ловешкото училище повдига по драматичен начин въпроса какво означава „дете със специални образователни нужди“? Съучениците му го наричат „бавноразвиващо се“, „малоумно“, „лудо“, съобщават, че се опитвало да избоде очите на другото момиче, което оскубало до кръв преди намесата на учителя им.

- Този въпрос не е труден. С приемането на Закона за предучилищното и училищното образование през 2015 г. и съответните нормативни актове, регламентиращи това, което наричаме приобщаващо образование, са утвърдени 7 категории деца със Специални образователни потребности – СОП, както накратко колегите ги наричат. Те включват: умствена изостаналост, увреден слух, нарушено зрение, езиково-говорни нарушения, физически увреждания, обучителни трудности, множество увреждания. Както виждате, това е твърде широк спектър от проблеми. Когато едно дете е включено в образователната система като „дете със СОП“ то вече е „различно“. И във всяка училищна ситуация трябва да бъде свършена много работа – както със самото дете във връзка с адаптирането му към средата, като се отчита неговия проблем и възрастта му, така и с класа, като се отчита специфичната динамика на взаимоотношения в него. Не познавам много добре случая в Ловеч, но там видимо има ескалиране на агресивни поведения. И той не нито първият, нито единственият такъв случай. Ние периодично, с помощта на медиите, фокусираме вниманието си върху някой от тях, обаче само за известно време. И всичко минава без осмисляне и без истинска дискусия. Законът регламентира „интегрирано обучение“. Но това не означава, че то ще се случи без активното участие на всички участници в образователната система, само защото е дефинирано. Интеграцията е процес, който протича по специфичен начин във всяко конкретно училище, за всяко конкретно дете.

- Децата със специални образователни нужди не са еднакви, ако правилно ви разбирам? Има разлика между едно такова дете и друго?

- Да, има разлики в историята на всяко дете с проблеми в развитието. Какъв е проблемът, кога е започнал? Как е засегнал когнитивното (познавателното), емоционалното и социалното му функциониране?Какво е отношението на семейството му? Какви срещи е имало това дете по пътя си – срещи, които го изграждат или срещи, които го нараняват? В приобщаващото образование унифицирането е невъзможно – не е приложима единна методика, няма единствен верен подход. Всички, които работят в тази сфера, са призовани към креативност и постоянна рефлексия върху случващото се, което в психологията означава самоанализ на собствените си мисли и преживявания.

- Кога едно такова дете има нужда само от помощ да се приспособи към нормалното общуване в училище? И кога трябва за се лекува? Питахме в едно училище и се оказа, че и учителите, и родителите не са наясно с това.

- Един от трите стълба за напредъка на децата с проблеми е обучението. За него се говори най-често. Но съществуват още два – лечението и възпитанието. Когато искаме тези деца да се развиват, а не само да се приспособяват, трябва да открием в тях съществото, субекта, който винаги е там, скрит зад дефицита, зад привидното.

- Пояснете?

- Франсоаз Долто, френска психоаналитичка с голям принос към образователната реформа във Франция, има един вълнуващ текст озаглавен „Те винаги са интелигентни в нещо“. Тя насърчава родителите, педагозите и специалистите, работещи с детето, да откриват неговата специфична интелигентност и да я развиват. В наши дни има тенденция лечението, особено психотерапевтичното, да бъде сведено до „научаване“, а развитието на детето – до приспособяване.

- Колко са децата със специални образователни нужди у нас?

- По данни на министерството на образованието от началото на 2015 г. общият брой на децата и учениците със специални образователни потребности, които попадат в различни форми на обучение, в специални или в общообразователни училища е 18 943. Това е внушителна цифра.

- Добре поне, че има някаква статистика, макар и остаряла с 4 години.

- Предполагам, че предстоят още проучвания. Тогава ще имаме обобщена картина и тенденции, които можем да анализираме. Това, което мога да кажа сега, като пряко ангажирана с лечението на деца е, че всяко дете от тези 18 943, има нужда да се мисли конкретно за него – за специфичната му житейска ситуация, за психичното му функциониране, за обучителната му програма, за вписването му в детската група, в класа, за подкрепата на родителите му. В училищните екипи всеки специалист има възможност да мисли от своята позиция за това дете. Това, разбира се, предполага добра професионална подготовка и отчитане на приноса на всеки от професионалистите.

- Склонни ли са тия деца към насилия и към престъпления даже? Имат ли основание другите да се боят от тях?

- Насилието се случва там, където има страх, тревога, усещане за заплаха. Това са преживявания, присъщи на всички хора, не само на децата със СОП. Ескалира ли насилието, то значи, че са били пропуснати важни знаци и моменти, в които би могло да има компетентна намеса.

- По-рано проблемните деца бяха в институции – помощни и възпитателни училища. Но те едно по едно се закриват с обяснението, че това е европейска политика. Какво се случва с питомците им след това?

- „Проблемни деца“ ли казахте? Всяко дете може да бъде „проблемно“. Въпросът е как родителите му и училището посрещат неговите проблеми? Какво е естеството им, как се идентифицират и интерпретират? Това са въпросите, върху които можем и трябва да мислим. Относно възпитателните училища - за тях предстои цялостна реформа, свързана с правосъдието за деца. Относно помощните училища - част от тях бяха закрити, а други трансформирани в специални училища, най-често Центрове за специална образователна подготовка. Закриването стана кампанийно, без да се направи опит да бъдат запазени добре работещите екипи, без да се предадат техните знания и умения на идните поколения специални педагози, без да се диференцират ( разграничат) добрите практики, които несъмнено съществуваха, от методите, които не зачитат човешката субективност. Друг въпрос е този за съдбата на вече порасналите юноши със СОП, които напускат образователната система. Той тревожи много родители. Как ще продължат живота си тези, които имат нужда от асистиране и не могат да работят? Тревогата е основателна. Юношите със специални образователни потребности трудно се реализират и най-често след завършване на училище остават изолирани в домовете си.

- А как се лекуват „различните“ деца и юноши?

- Както уточнихме, че групата на децата със СОП е разнородна. Някои се нуждаят от психиатрично медикаментозно лечение, други – от говорна и езикова терапия, трети - от психотерапевтично лечение, което се предлага в специализирани институции или в училище, ако има специалист.

- Кога едно такова дете може да се сметне за излекувано?

- Може би е по-добре да говорим за напредък в лечението, а не за излекуване. Критерий за такъв напредък е перспективата то да започне да говори от собствено име, да изгражда отношения с други деца и възрастни, да напредва когнитивно - в познавателните си способности, паметта, езика,   логическото мислене, способността за вземане на решение и др. с темповете, възможни за него. Моят опит сочи, че е много важно с децата с тежки психични нарушения да се работи продължително и системно - и с всяко от тях, и с родителите му. Ранното диагностициране също е важно за постигане на добри резултати.

- Изглежда, че много от „различните“ малчугани са от бедни семейства. Родителите им живеят в нищета, неграмотни са и едва ли им идва на ум да потърсят психологическа помощ за децата си. Социалните работници ли трябва да се погрижат за тях?

- Деца със СОП има на всички социални равнища и във всички етнически групи. Има и друго - разминаване между темповете на реформите в образователната система и реформите в социалната сфера, които изостават. Вече сме свидетели на ефектите от това разминаване - огромни трудности във в социалната работа с децата и семействата.

- А училищните психолози? По едно време никакви ги нямаше, съкратили ги бяха като отживелица от тоталитарната държава. После ги върнаха, май. Но достатъчно ли са? Бива ли ги? Успяват ли да свършат добра работа?

- През годините имаше различни критерии за назначаване на училищни психолози. Сега тяхното място е обозначено в закона и те са част от екипите в много училища. Тяхната задача е да направят оценка, програма, да извършват психологическа работа с всяко дете и да наблюдават промените в него. Това е трудна дейност и позиция. Що се отнася до квалификацията, тя – от една страна - е личен ангажимент на всеки специалист. От друга страна, училищните психолози са част от екип и директорът носи отговорност за него. Министерството на образованието предлага програми за квалификация. Но как специалистите стигат до квалификационните обучения, от които имат нужда и могат ли да решават сами в кое да участват? Питайте тях. Екипът на Асоциация „Българско психоаналитично пространство“, от който съм част, лицензира 16 квалификационни програми, насочени към интегрираното образование, формирането на екипи и специализирането на психолози в диагностицирането на психопатологичните процеси при децата. Аз работя с много млади колеги, училищни психолози. Виждам тяхното желание да поемат трудни случаи, да работят с тях дългосрочно, да натрупат клиничен опит.

- А как се грижат за специалните деца в други държави? Има ли примери за подражание?

- Мисля, че минава времето на това бленуване - „както е във...“. И че това е положителна тенденция. Опитваме да развием модел, основан на образователни практики, но съобразен със ситуацията в България. Този модел трябва да бъде оценен след няколко години, да бъдат дискутирани резултатите и трудностите и ако е необходимо да се направят промени. Това е нормалният процес, през който е преминала всяка образователна система, за да формира модел за интегриране на децата с образователни трудности.

- Чувала съм, че във Франция има обособен психично-здравен сектор за деца и той помагал много на нуждаещите се. Не е ли нужен такъв и у нас?

- Във Франция този сектор е обособен в резултат на работата на френските детски психиатри, чийто опит датира от края на 18-ти век. Там мащабното наследство е интегрирано и осмислено, а резултатът днес се вижда в многообразието от институции за грижа и за лечение на деца и юноши с проблеми в развитието. Във Франция има медико-психо-педагогически центрове – с различни специалисти, които предлагат лечение, психотерапия и обучение за деца и юноши. В България не избрахме този път. Трябва да намерим своя начин за сътрудничество между детските психиатри, психотерапевти и педагози. Това вече се случва там, където има истинско желание за работа.

Нашият гост

Диана Циркова е родена в Ямбол. Тя е доктор по психология, завършила висшето си образование в СУ “Св.Кл.Охридски”. Доцент по клинична и консултативна психология в Бургаския свободен университет. Председател на Управителния съвет на Асоциация “Българско психоаналитично пространство” . Директор на Центъра за психосоциална подкрепа – едно познато място за прием на хиляди деца с проблеми в развитието и техните родители.