Дори за американците, наближаващи петдесетте, инфлацията – тоест, наистина болезнената инфлация – е смътен спомен от детството, когато през 70-те години на миналия век са наблюдавали как цената на бонбоните неумолимо се покачва. Как онова, което е струвало само десет цента, се е превръщало в безбожните двайсет и пет. Все по-малко от хората, вземащи ключови решения днес, имат професионален опит с инфлацията, което поражда безпокойство. Дали институциите ще съумеят да ни предпазят от нея? Дали не ни очакват неприятни изненади?

Управителката на Федералния резерв Лeйл Брайнард – също тийнейджърка през 70-те години, впрочем – тази седмица изнесе реч, отстоявайки позицията, че няма повод за особена тревога. Тя изтъкна парадокса, който от известно време тормози икономисти и инвеститори. Икономиката продължава да се засилва по редица показатели и то не само в САЩ, а и по целия свят. В Америка безработицата устойчиво намалява и дори и процентът на участие на работната сила (дълго време представлявал слабо звено в следкризисното възстановяване) се подобрява. Инфлацията на потребителските цени обаче остава упорито под целевите нива, определени от Федералния резерв и другите централни банки. Целите на Фед не се достигат вече пет поредни години. Естественият извод е, че дългосрочните инфлационни очаквания са спаднали. Цените на облигациите, защитени от инфлацията, показват, че това наистина е така.

Обяснението може да се крие и просто във факта, че един дълъг период на ниска инфлация, както всяко продължително нещо, поражда очаквания то да продължи още.

Поддържането на лихвите ниски, твърди г-жа Брайнард, е правилният начин да се повишат очакванията. Това се подкрепя и от съображението, че централните банки в развития свят скоро може да започнат да продават облигациите, които са закупили по програмите за количествени облекчения. Възгледът на Брайнард навярно е правилен. Ако икономиката упорито не достига целите, поставени от централните банки, то изглежда, че банкерите подценяват мащабите на застоя в нея. Ако дефлацията се задържи, нулевата долна граница на лихвените проценти би ограничила инструментите за справяне с нея – особено при вече набъбналите салда в централните банки. Вярно е, че дефлацията не причинява рецесии. Някои дефлационни периоди са се отличавали със силен растеж. Дефлацията обаче може да направи рецесиите по-тежки, като намали склонността към харчене и повиши бремето на дълга.

Във всичко това има логика, но то не означава, че тревогите около инфлацията са ирационални. Преди странното спокойствие от последните 10 години, инфлационните прогнози бяха нестабилни и може отново да станат такива. А ако инфлацията веднъж започне да набира сила, тя може да се подхранва сама – и да не остави много други опции, освен рязко увеличение на лихвите и последваща рецесия.

Има и друго съображение. Продължителният период на ниски лихви спомогна за покачване на цените на активите - облигации, акции, а на места и недвижими имоти – до много високи нива. Със сигурност може да се каже – без да се спекулира за точния момент – че колкото повече нараства една цена, толкова по-вероятно е връщането й към средната стойност. Това, съчетано с насърченото от евтините пари дългово бреме в небанковите институции и домакинствата, представлява риск за икономиката при рязък скок на инфлацията.

Лесно е да се критикуват централните банкери, задето се преструват на всезнаещи. Фактът е, че те трябва да вземат трудни решения въз основа на непълна информация. Невъзможно е да се прогнозира не само икономическият растеж, но дори и темповете на определящите го тенденции. Може само да се гадае за процента на безработица, при който инфлацията ще тръгне нагоре. За момента по-хлабавата монетарна политика изглежда правилният подход, но всичко е въпрос на баланс.

Моментът е деликатен и банкери, инвеститори и фирми не бива си затварят очите пред този факт поради относителната стабилност от последните години.