Духовната ни криза няма аналог в новата история

Нужна ни е искрицата, запалвала дедите ни да градят върху руини

България е обхваната от тежка духовна криза, която заедно с масовата емиграция нямат аналог в новата ни история. Тази равносметка направи пред “Труд” историкът Петър Стоянов, който преди месец чества 90-годишен юбилей, издавайки поредната си книга, посветена на народния цар Ивайло.

Сред четящите си съграждани Стоянов е известен като един от най-ревностните изследователи на Варна. Близо половин век той събира данни и факти за историята на града, които е издал в над 150 публикации и няколко книги. Най-впечатляващата - “Одесос, стара и нова Варна”, е исторически очерк, в който е събрал любопитен микс от исторически факти и данни за бита, нравите, поминъка на жителите на морската столица от античността до годините преди Втората световна война. В записките си Стоянов посочва, че у българина е генетично заложено да оцелява след политически и икономически погроми, като се хваща за духовността. Като най-ярък пример той сочи културния подем във Варна в най-тежките години след Междусъюзническата и Първата световна война. Въпреки че те слагат край на търговски разкош, половината работници в града остават без препитание, а Варна е залята от емигранти от Одринска Тракия и Македония, управата и жителите на пъстрия пристанищен град създават множество творчески организации. Отварят врати първият общински театър и Домът на изкуството и културата, а хората преоткриват морето като извор на творческо вдъхновение и естествена предпоставка за нов поминък. Тогава се ражда идеята за развитие на Варна като европейски курорт. Макар и посрещната с яростни критики, че градът ще се поквари, тя набира скорост и отново отваря Варна към Европа. С модерните си нови морски бани след 1926 г. градът възкръсва като феникс, а развитието на туризма върви ръка за ръка с бурния културен живот и благоустройството - строят се нови улици, битова канализация, електрификация. “Ето такава искрица, която е запалвала дедите ни да градят върху руини, ни е нужна днес, за да разсее тъмнината на бездуховността и да спре демографската криза”, надява се дългогодишният краевед.

Според него още при управлението Стефан Стамболов в края на XIX в. при негови регулярни срещи с местната общественост било обявено, че България тръгва към Европа от Варна. Този стремеж обаче провокирал конфликт с руските имперски амбиции. “България винаги е била заложник на големи интереси заради географското си положение, а в днешни дни отстояването на независимостта е още по-трудно, отколкото преди”, твърди историкът. Като любопитен детайл от сложните борби за влияние на Балканите в миналото той посочва рамото, което ни удря Великобритания за Съединението. “Британците са спрели Турция да настъпи към Пловдив. Макар и користно, за да натрият носа на руснаците, те са ни помогнали един единствен път”, пояснява Стоянов.

Историята той заобичал още от детските си години във варненското с. Дъбравино. Хобито му се превърнало в професия. Завършил история във Великотърновския университет, бил е офицер, учител в българското школо в Братислава, преподавател и директор в с. Камен бряг и Варна, както и в институтите за културно-просветни кадри и по международен туризъм. Именно там, докато преглеждал архивни материали за културата в първите години след Освобождението, се запалил да изследва историята на Варна. Неусетно започнал да заделя всеки свободен миг, за да изучава миналото на града и хората, които са го управлявали. “Варна е имала късмет с първите си кметове - били са все хора образовани, предприемчиви, интелектуалци”, казва Стоянов. Кръстьо Мирски, например, освен че е бил публицист, е насочил общинската политика в полза на по-бедните граждани и изградил 3 училища. Иван Церов пък поставил началото на електрификацията на Варна и на градежа на градски театър, но останал в аналите и като борец срещу рушветчийството със забраната на популярното тогава правило гражданите да носят кафе на чиновниците, ако искат услуга. Сред първите кметове на морската столица е богатият Коста Ранков, който сам изгражда модерен кино-театър. Със свои средства строи първите хали във Варна и най-яркият, според Стоянов, варненски градоначалник - Михаил Колони. “В двата си мандата /1881-1885 и 1890-1893 г./ той е поставил основите на модерна Варна”, не крие възхищението си историкът. При управлението на Колони градът бързо се развива като промишлен, търговски и курортен център. Построените тогава просторни улици и до днес поемат трафика и са планирани така, че да приемат морския бриз, за да разхлаждат Варна в летните жеги. Времето на Колони и първите две следосвобожденски десетилетия са най-яркия период на подем за града - тогава са съградени емблематични сгради като Катедралата, Девическата и Мъжката гимназии, припомня Стоянов.

Години по-късно, когато Варна изпада в най-мрачния си период след Първата световна война и е под окупация, в двете учебни заведения са разквартирувани чужди войници. Англичани задигат множество ценности от Девическата гимназия, в която е имало музей, а в Мъжката французи палят печките си със строшени чинове. Учениците им отговарят протестно с песента “О, добруджански край”, заради което комендантът на чуждите военни сили наказва областния управител. Униженията следват погромната загуба за Варна от откъсването на Южна Добруджа след Междусъюзническата война. “Но градът преглъща горчивия хап и пак се възмогва в средата на 30-те години”, припомня Петър Стоянов. Според него вината за националната катастрофа е както на цар Фердинанд, така и на двата лагера на Великите сили, които вкупом играят против интересите на България, за да сломят икономическия й подем и силната й армия. Немалка роля за българския крах има творецът на Балканския съюз - Русия. Виждайки че България става водеща военна сила на полуострова, руснаците умишлено забавят обещания арбитраж за спорните зони между съюзниците и дават лице на Гърция, Сърбия и Румъния. Русия и после СССР все са се опитвали да ни държат в подчинение, казва историкът. Той дава ярък, макар и не особено тиражиран пример, с двата неуспешни опита на Георги Димитров да води самостоятелна европейска политика чрез създаване на Дунавска и Балканска федерации. “Тези идеи вбесяват Сталин и в крайна сметка стават причина Димитров да бъде убит”, пояснява Стоянов.

Връщайки назад лентата на събитията във Варна той посочва първите години след 9 септември 1944 г. като най-болния период от развитието на града. В момента доайенът краевед работи върху нова книга за краткия отрязък от 1944 до 1947 г. Твърди, че още в първия ден от смяната на властта в местните структури на БКП е направен преврат и начело вместо истинските партизани са застанали нови лица, някои от които са били и доносници на полицията. “Тези факти се премълчават, защото се засягат интересите на много хора, но историята трябва да е обективна”, категоричен е Петър Стоянов. Затова той не одобрява подмяната на термина “турско робство” с “османско владичество” в учебниците. Не харесва и адмирирания от ЕС договор за добросъседство, който България подписа с Македония. “Този договор е грешка, защото ние признахме македонския език и националност. Това крие риск от бъдещ конфликт, тъй като някой ден Скопие може да си поиска Пиринския край”, отсича историкът.

Макар и на преклонна възраст, той не спира да работи. Любовта към историята предал на сина си Юри Стоянов, директор на института за археологически и исторически проучвания в Източното Средиземноморие към Британската академия на науките, изследовател на религиите и автор на бестселъра “Другият бог”.

 

Любопитни факти от „Одесос, стара и нова Варна“

За файтонджиите и рибарските тайфи

Прокарването на жп линията Варна-Русе през 1866 г. превръща Варна в първостепенен търговски център, но в началото кандидатите да пътуват били малко, макар че превозът бил безплатен. Хората се плашели от влака, а след първата катастрофа на гара Шейтанджик /Хитрино/ година по-късно пътниците съвсем оредели. Налагало се кондукторите да слизат и да приканват хората да ползват модерния транспорт.

Варненци предпочитали да се придвижват по море. В средата на 80-те години на XIX в. веднъж седмично между Варна, Балчик и Каварна пътувал кораб, пътнически линии имало и до Бургас и Цариград. Вътре в града след Освобождението бурно се развило файтонджийството. Всеки бързал да направи повече кирии, но никой не чистел, а файтонджиите често били неугледни и смущавали гостите на Варна. Затова през 1888 г. кметът Кръстьо Мирски издал правилник, в който определил такси и правила за този бизнес. Файтоните влезли в регистър, имали номера, а стопаните им били длъжни вечер да пътуват със запалени фенери. Пияните файтонджии били арестувани от полицията до изтрезняване, а при три провинения оставали без разрешително. Цените на услугите им били фиксирани - по 50 ст. за превоз от единия до другия край на града, по 1 лв. - от гарата до площадите и по 5-6 лв. - за разходка до околностите.

Облагали се с общински и държавни налози и рибарите, предимно гърци и гагаузи. След Освобождението годишно те плащали по лев в местната хазна за позволително и по 2 лв. в околийското управление за ловен билет. Държавата прибирала 20% от улова като натурален данък и отделно облагала с налози таляните, които малцина можели да си позволят. Един от тях - край Галата, получавал данъчен бонус и внасял само 3% натура, защото снабдявал бедни варненци с евтина риба. В рибарските тайфи също имало строги правила за разпределение на улова. След приспадане на разходите половината получавал собственикът на таляна, а другата си разпределяли наемниците. В миналото рибарите рядко влизали на повече от километър от брега и то само за калкан. Ловели обаче много скумрия, която вече се брои за изчезнал вид по нашето Черноморие. През 1890 г. например, варненските рибари хванали 32 тона скумрия и 23 тона калкан.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура