ЕП прие промени в правилата за авторското право в интернет

Бивша учителка обвинена, че държала мъжа си под ключ и го уморила без храна и лекарства Разпитват два часа дъщерята на Черната вдовица

Каракачанов: Политиците трябва да имаме обща стратегия срещу циганизацията

Стоичков е великан, твърди Марадона

Община Лом ще укрепва свлачища с 8,5 млн. лв. по ОПОС

Илияна Йотова: Членството в ЕС не означава друг да решава проблемите ни

Българин стана трети на Grand Prix по карате киокушин в Япония Кристиян Станков e единственият медалист при мъжете, който не е с японски произход

Красимир Първанов е освободен от длъжността заместник-министър на енергетиката

Окончателно оправдаха антимафиот, съден като информатор

Полицаи гонили пиян с откраднат автобус в центъра на София

Потвърдиха ареста на варненка, издирвана от властите в Италия

Арестуваха куриер на измамници, прибрал пари от 4 престъпления 10 000 лв. е щетата, нанесена на измамените жени от Търговище и Попово

Миню Стайков остава под арест, но ще се лекува в МВР болница

Акробатът, паднал от 18 метра, ще покаже своя коронен животозастрашаващ номер в България “Большой Московский Цирк” стремглаво се завръща с разтърсващ двучасов шоу спектакъл “OFU - ПРИЗЕМЯВАНЕТО”

Пламен Георгиев, КПКОНПИ: Изискваме всички документи за покупко-продажбата на жилища от „Артекс“

Дядо Йоцо-2 пак гледа Вазовият герой се прероди известно време след промените през 1989 година

Верният глас на епохата е възхитата от всичко, дето става

Вазовият дядо Йоцо „умрял в навечерието на Освобождението” и „възкръснал при вида на освободена България”. Умрял, щото ослепял дни преди Руско-турската война. И възкръснал, щото след Освобождението, за разлика от зрящите, потънали в грижи и притеснения, започнал да „вижда” хубавините на свободата. На които простодушният селянин се радвал като дете: на околийския началник с еполети, на войника от селото му, на княза и армията и най-много на построената от български инженери железница.

Ходил всеки ден да маха на влака и пътниците. Изградил си новото от невидяни или невъзможни преди неща и с лустрото на своята любов към Отечеството.

Дядо Йоцо-2 е прероденият Вазов герой. Но не мисля това да става по схемата на бай Пешо. Според когото жена му била португалски мореплавател от ХVІ век в предишния живот. И затова не я свъртало вкъщи само при един туземец. Работата ми изглежда по-национална. Главните герои на едно време се прераждат в същите герои на друго. И само в границите на Татковината, както казваше един юнак, превърнал я в бащиния. Не намирам тезата си за космична, но поне в рамките на новата българска история е вярна.

Дядо Йоцо-2 живя до Демокрацията помирен и с подозренията към политическата му благонадеждност, и с недостигнати началнически столове, и с височайшата некомпетентност. Не искаше нищо да променя и гледаше да спастря други усилия освен достатъчните да просъществува. Колкото се може по-добре в рамките на осъзнавана предопределеност.

Поради тази причина дядо Йоцо-2 не възкръсна веднага след 1989 г. Той чакаше да види и чуе какво става. И постепенно сменяше перушината си, което прие за възкресение в края на процеса. А то означаваше – ослепял за миналото и всевиждащ за настоящето и бъдещето. Вазовият дядо Йоцо също научи от другите, че е свободен: „Свободата се изразяваше за него в думите: Няма турци вече!” Дядо Йоцо-2 назоваваше свободата в съзвучие с гръмогласен хор от себеподобни: „Има комунисти още.” И се опияняваше от ругатните като врабец от синевата.

Началото на възкресението на дядо Йоцо-2 съвпадна с бурното отмиране на икономиката и селското стопанство. Това беше фатално за общото благоденствие. И естествено не можеше да представлява обект за национално умиление. В замяна на това се произвеждаха думи, думи. Думи на ожесточена предишна безпомощност; на натрупана завист, прикрита като неотменна справедливост; на плашеща и злокобна имитация на ирония. Но и на примамлив зов за жадувано друго време. Много избледнели в предишната си употреба думи търсеха себе си и напираха за значимост, нечувана преди това. Всъщност, чувана преди от други думи, вече отхвърлени като фалшиви. Сега непогрешимите мъничета, на които им предстоеше да станат титани на демокрацията, човешките права, либерализацията, пазарното стопанство, средната класа, не понасяха миналото и не вярваха, че други думи са имали своите славни времена.

Те се самооблъщаваха, че носят бъдеще, хилядолетно бъдеще. Почти Райх. И макар мъничета, нахлуваха във всяка глава, изпълваха я и така растяха. До предвидения им огромен ръст, до тяхната неизбежна словесна сплав на новото време.

Ала дядо Йоцо-2, макар да се запаси с множество нови думи, не ги приемаше за свой олтар. Искаше му се да бъде един от хората, които освен че врят в общия кипеж, ковяха и направляваха думите. И правеха събитията с вече узрелия негов нов поглед към миналото: „Има комунисти още.” Но и това не му стигаше. Щеше му се производството на думи да породи нещо ново, превъзхождащо някогашното. Да можеше да посочи и да викне: „Вижте, слепци. Вие не можахте да го дадете. Стига сте опявали и величали миналото. Нямало български стоки, плодове, зеленчуци. Я се огледайте какъв рай приближава. Децата не учели както трябва?! А какво учеха някога – Маркс, Ленин, Живков, експлоатация, стачки. Ще се изучат по друга система!”

Първо го обнадеждиха автомобилите, постепенно прогонили Москвичите, Трабантите и Запорожците. „Никъде няма повече Мерцедеси от София. Вървиш и се радваш. Втора ръка били” – ръмжеше той срещу опонентите. Те, опонентите му, произлизали според него от един и същи кошер. Някой някъде ги викал и инструктирал да дрънкат против демокрацията. „Говорите едно и също” – отсичаше той, щом някой му противоречеше. Значи – невалидно! Защото верният глас на епохата е възхитата. От всичко, дето става.

А той виждаше, че става нещо прекрасно. Извисяваха снага жилищни постройки, фамилни къщи и офис сгради, съвсем различни от кутиестите панелки. Каква прелест бяха първоначално, защото не се разпознаваха роднинските чуждестранни силуети. После се оказа, че няма безкрайно разнообразие и че български гений като барселонския Гауди не се яви. И накрая се върнаха пак кутиите, само че по-високи и стъклени. Във фамилните къщи се пръкнаха кули. С такава грозна повтаряемост, че получиха свое име за ретростил – мутренски барок. Дядо Йоцо-2 кипваше, като чуеше тези думи. Но се овладяваше и със съскащо безразличие подхвърляше: „Не знам някой да не завижда на успелите хора у нас.”

Аутобаните и новите околовръстни пътища вкараха дядо Йоцо-2 в разтапящо го блаженство, в осъществена Нирвана. Обикаляше около София, спираше и се наслаждаваше на много ленти и на фучащите коли. Радваше се, че столицата заприличва на видените от него големи европейски градове.

Но всичко това едва не му докара краха като дядо Йоцо-2. Спрял на някакво уширение и се потопил в негата си. Наблизо застаналият полицай го гледал дълго и накрая не издържал, макар там спирането да не било забранено.

Почнали възпитано, но полицаят по служебен дълг не можал да повярва, че някакъв дядка ще клечи така, воден от възторг по обновлението. Накрая само дето не тръгнал да го обискира за оръжие. И докарал нашия герой до традиционния му бяс: „Има комунисти още. И то на важни места.” Полицаят също се вбесил, оказва се от наранено родствено самолюбие. Та викнал: „Ти на мене ли, дето баба ми беше най-видният демократ в махалата.” И това не ги сдобрило, разделяйки се със заканата на потомствения демократ-полицай, че ако още един път … я книжката, я колата.

Всичко това ми разказа дядо Йоцо-2 малко след произшествието. Не кълнеше, но беше потресен и готов да прати възторга си вдън гори Тилилейски. Изведнъж ме обзе такова съчувствие към потомъка-брат на дядо Йоцо, че си позволих да го излъжа. Помолих го да ми прости за тъпата шега над неговите екстази. За която съм намерил този полицай и сме се уговорили той да му дръпне юздите за въодушевените излети до светите места на демокрацията. Даже го изпреварих: „Виж сега, никой не ме инструктира да ти вържа номера.”

И това според мене го убеди, дето произшествието не е случайно. Заприлича му на номер от мястото, отдето се ръководи мърморенето и недоволството. За мене щастието се състоеше в това, че живна. Че в очите му блесна изчезналата жажда да открива нови и нови велики предимства на демокрацията. Така дядо Йоцо-2 не издъхна, поздравявайки нова България.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. Много тъпо, Данчо. Не си уцелил ваксата. Червена ли е, синя ли е, пембяна ли е, не се разбира. „Демокрацията“ има и друго име: нарича се „капитализъм“. Е, при нас той е „див и варварски“, защото е отгледан от същите, които ни лъжеха, че строим „комунизъм“, който беше още по-див и варварски. А „строители“ няма, има само крадци и червени тарикати.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.