Много от синовете на емигрантите само след две поколения ще преминат към третия пол

Ако човек иска да поговори с някого насаме за болката си или се пита какво не знае за българската душевност, може да прочете книгите на един лекар, акушер-гинекологът Хасан Ефраимов. Докторът-писател се интересува от всичко онова, което вълнува съвременния човек – родината, болката по изгубените ценности, емиграцията, лошотията, щастието... Защо стигнахме дотук, защо станахме слуги на шейтана (дявола), къде сме ние в този свят – за всички тези въпроси разговаряме с един човек, за когото мнозина казват, че е по-българин от много българи.

- Откриването на реставрираната и обновена Желязна църква в Истанбул се превърна в истински празник – и за християните, и за българските изселници - мюсюлмани, в Турция. Е, заради политиците, обикновените вярващи останаха на заден план. Вие как разтълкувахте това събитие? Като писател, може да сложите в коментара си и щипка захар, че и щипка сол, д-р Ефраимов.

- Малко е необичайно, че задавате подобен въпрос на лекар-писател. Аз съм далеч от църковните дела. Но писателят е и общественик, нали. В такъв случай, въпросът е на място. Ще ви отговоря с въпрос. Нормално ли е единствената неокосена градина в Истанбул преди време да е в двора на българската църква? Нормално ли е тоалетните да са мръсни, без течаща вода и без тоалетна хартия? Църквата „Свети Стефан” е лицето на България пред света, изложено на показ там, на Златния рог. Всекидневно минават хиляди през нея. И с какво лице се показваме пред света? Чувал съм коментари на чужденци, дошли да видят този архитектурен паметник. Да ме извиняват светите отци: „Тия там са милионери и то само за месец.” И какво оправдание биха имали, за да не си окосят тревата и да оставят двора на тази ценност за цялото човечество да буреняса? Това е българска територия. Изпитвам гордост, когато минавам пред нея, и не само аз. Всички наши изселници в Турция я наричат „нашата църква”, а дори не са християни. Затова е нормално да се вълнуват хората.

- Попитах ви, защото наскоро написахте точно това и то жегна сърцата на мнозина в социалните мрежи – за срама, който сте изпитали преди години, посещавайки нашата църква в града на Босфора. Много тъжно прозвуча написаното, не спестихте думите си и към политици, и към Божи хора... Защо?

- Напролет, когато избуят бурените, ще отида лично отново до „Свети Стефан” и ако отново видя двора и тоалетните в това състояние, ще вдигна този път врява до самия Бог. На отиване ще взема с мен и българско знаме и ще накарам митничарите на границата да свалят това извехтяло и избеляло нещо, което се вее там, и да го заменят с ново знаме. Имам и такъв разказ, наречен „Знамена“, защото българското знаме на Лесово, а и по другите граници, не е в по-добро състояние. Точно под него патриотите биха бабички на изборите, но да го сменят дори и през ум не им мина. Затова казах, че България е мястото, където татуирани мъжаги бият бабички под вехтото знаме на ЕС.

- Книгите ви са пропити с болка, дори една от тях се нарича „Събирачът на болка”. Мисълта ви е за Делиормана, където живеете. Толкова ли е трагично положението, докторе?

- България е разпродадена отдавна. Кажете ми една българска банка, едно българско застрахователно дружество, една българска телекомуникационна компания. За останалото дори няма да споменавам. Ние отдавна сме роби на мултинационалните холдинги. България вече е само географска област, подобно на Тракия. Къде са траките днес? Няма по-големи глупаци от нас. Потърсихме спасение от тези, които в продължение на векове бяха колонизирали целия свят. А дори нямахме нужда някой да ни спасява. Просто трябваше да си изметем двора и да окосим двора на „Свети Стефан“. Смешно ми е, когато чувам националистите да се надуват като пуяци и да говорят за велики неща. Затова отправих зов към Сатаната и изрекох: „Може да идваш вече, Сатана...! Може да доведеш и изчадията си. Делиорманът вече е пуст. Гонят се само ветровете из него. Повече няма нито българи, нито турци. Всички изчезнаха... Разрешиха си вековните проблеми веднъж завинаги. Измряха... Емигрираха... Последен остана Събирачът на болка... Земята е твоя... Сатана.“

- Как мирише тя – болката? Повечето, търсят щастие, а в разказите ви се усеща, че все търсите тъгата.

- Щастливият човек не мисли. Занимава се с куп безполезни неща и си пропилява живота. А мислещият човек никога не може да бъде щастлив. Толкова е просто. Болката те кара да се чувстваш жив. Животът на щастливите глупаци отминава, без да го усетят. Когато живееш с болката, времето се разтяга, потича по-бавно и така човек живее повече.

- Казвате, че маймуните са навсякъде, толкова ли много маймунджулъци вършим хората, и толкова ли изкусни станаха тези маймуни, дето са по-нагоре - цитирам ви?

- Че не са ли? Толкова много маймуни познавам. Този свят се ръководи от тях. Мислещите хора се взимат за присмех. Какво бъдеще очаквате за човечество, ръководено от маймуни?

- Кой е вашият г-н Маймун?

- Моят Маймун остана някъде там, далеч в детството ми, в Делиормана.

- Не сте ли прекален песимист? Или може би така чувствате живота около вас?

- Аз съм прекален реалист. А виждам и бъдещето. Не е толкова трудно да го направи, който и да е.

- Вие вярвате, че светът на истинските човешки стойности съществува. Имаме ли сетива за него?

- Аз имам сетива, останалите и тъпан да им биеш на главата, все тая. Обградил съм се със стойностни хора и с тях си прекарвам живота. Останалите не съществуват за мен.

- Днес комерсиалното е на мода. А това непременно води до озлобление, до завист, което може да ни довърши. Защо стигнахме дотук, има ли виновни или всички вкупом съгрешихме?

- Шейтана (на турски, дявол) е виновен. Хората са под неговата власт. Затова не косят и дворовете на храмовете си вече. Какво очаквате от свят, в който единствена ценност са само едни хартийки. Сложил Шейтана една машинка, някъде там, и печата хартийки. Нарича ги пари. Може да напечата, колкото реши, и да купи, колкото си души иска. И има цел нечестивецът. Затова събира всички на едно място. Подмамва ги със звъна на златото. И съвсем скоро всички ще разберат това. Ще се повърнат ужасени, но място за бягство няма да има. Ще им натрови водата – ще я напълни с бацила на своята злъч. Ще им натрови хляба и съзнанието им дори, докато не ги превърне в послушни роби, работещи за пъклените му дела.

- Много често в живота човек обикновено лъже сам себе си, осъзнава ли това той или намира друг начин за самозаблуда?

- Глупакът лъже себе си. Осъзнатият човек стои стабилно на краката си. Той живее и в двата свята – и в истинския, и в паралелния. Преминава от единия в другия, в зависимост от това, къде се чувства по-добре. Да, трудно стана в нашия свят. Глупаците са по-гръмогласни от всякога. Ако не вярвате, пуснете си телевизора. Аз поне не мога да се въздържа да не изпсувам дори и минута. Затова отдавна не гледам телевизия. Никакви медии. От години съм така, а знам всичко, каквото се случва. Как си обяснявате това? Защото знам какво може да роди светът на маймуните.

- „Джанки в Манхатън” – в този ваш разказ е събрана цялата болка и носталгия на емигранта. Усеща ли той миризмата на България сред бетона, където живее?

- В „Джанки в Манхатън“ е събрана моята болка. Плаках и писах от болка по родното ми място. Отдалечиш ли се от мястото, където е преминало детството ти, вече си емигрант. Емигранта е малко като невярната любовница. Много те обичам, ама... Истинската любов не се изрича. Прегръща те и не те пуска. Отдалечиш ли се, не можеш да дишаш.

- Друг ваш разказ - „Шейтаните от тавана на гара Хитрино”, се разпространява бързо в социалните мрежи. Светлината и тъмнината са в него, толкова ли шейтани, дяволи има там?

- Аз съм докоснат. Не знам, може и луд да съм. Повечето разкази идват в съня ми. Как иначе бихте прописали на 50 години, така, изведнъж, ако някой не ви диктува? И то, думите ви да докосват струни в душите на хората. Ставате една сутрин и почвате да пишете. Хайде бе... И за година и половина издавате шест книги и още 4 имате готови. Всъщност, аз не спя. Попадам в един друг свят и цяла нощ съм там. Не мога да спя, без да сънувам. Образите не ме напускат и през деня. Затова пиша. В главата ми е буря от мисли. Напират една през друга. Вярвам, че дарбата ми е дадена, за да променя поне малко света към добро. Затова пиша за изконните и непреходни човешки ценности. Шейтаните са част от трилогията за Делиормана. Започнах с „Дервишки караконджул“. Тогава и идея си нямах за „Събирачът на болка“, но сънищата ми ме накараха да сътворя една жестока книга.

- И какво си мислехте след всяка една от тези книги?

- Мислех си, че едва ли някога ще мога да напиша по-добра. Но сънищата ме хвърлиха в огъня на Хитрино и така се получи върха в моята кариера – „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“. Понякога си мисля, че някой нарочно обърна този влак там, за да напиша аз моята книга. Делиормана даде курбан, за да ме избута напред. Сега пиша четвърта част за Делиормана и така вече отиваме към тетралогия. От доста време вече живея в тази книга. Прекратил съм почти всички социални контакти. Не мога да седна дори за пет минути някъде. Книгата ме зове и се чувствам щастлив единствено с нея. Ако ме питате каква е - пиша най-добрата си книга. Вече като осъзнат автор и със самочувствие.

- От новия си роман споделихте кратък откъс. В него вашият герой разказва за срещата на полумесеца и кръста, за видените от него две опашки на Златния рог – на доброволците за даряване на кръв, където е пусто, и на извилата се огромна опашка за лотарийни билети. Толкова ли е отчайващо всичко?

- Този свят е обречен. Той е предопределен да загине. А и той отдавна не е нашият свят. В него ние сме просто слуги на Шейтана. Поробени сме отдавна от нечестивеца. Да виждате някаква логика в действията на света? Но логика има и тя е толкова зла. Това е логиката на самия Сатана.

- Ще има ли победител във войната на полумесеца и кръста? Питам ви и с оглед на сегашната ситуация в Европа. Много от европейците се опасяват, че мюсюлманите ще завладеят християните. Ще изживее ли всеки своята метаморфоза?

- Ами ще ги завладеят, като се занимават само с глупости и трети пол. Какво очаквате от континент, узаконил хомосексуалните бракове? Това естествено ли е? Някой да е заченал и родил от такъв брак? Да е внесъл гени в казана на еволюцията? Мюсюлманите са по-жизнени от еволюционна гледна точка. Какво става и при нас? На 12 нашите момичета започват да водят полов живот. На 18 вече маточните им тръби са запушени от инфекции. На 35 решават да родят и се нареждат на опашка пред ин витро центровете. Мюсюлманката, ако не е девствена, просто не може да се ожени. Като го направи, тя ражда деца. Това е важно за еволюцията, не кой каква религия изповядвал. Държат ви в затъмнение. Просто не ви съобщават за истинската СПИН-трагедия в Европа, а тя е вече и у нас. Огромна част от това население просто ще погине. Гонейки пари и лесен живот, европейката не ражда. Затова тези гени са обречени. Управниците го знаят и затова приемат бежанци. Това е жизненоважно за тях. Няма да има победители във войната между кръста и полумесеца. Ще се смесят солта и захарта и нито солта вече ще е толкова солена, нито захарта толкова сладка. Най-вероятно много от синовете на емигрантите само след две поколения ще преминат към третия пол.

- Накъде ни водят политиците, към Храма или към долната земя?

- Мен никой никъде не ме води. Нямам нужда някой да ме води – не съм овца. Имам и глава на раменете си, за да мога да мисля. Който има нужда, да върви след някого... Едва ли ще заведат овца до храм.

- Изглежда, вие сте от Атлантида, от изчезващите жители на Атлантида...

- Напротив, аз съм от новите хора и такива ще ставаме все повече – наричащи себе си гордо Човек, и не робуващи на чужди идеи и мисли. Някой ден ще се появи Спасителят на човечеството и, повярвайте ми, той изобщо няма да е милостив. Тогава ще настъпи времето, когато да се наричаш човек, ще е гордост. Ако не се появи, ние сме обречени. Но аз вярвам, че ще оцелеем и някой ден ще станем по-добри.

Нашият гост

Д-р Хасан Ефраимов е роден на 15 януари 1966 г. в село Трем, Шуменско. Завършил е медицина, работи като акушер-гинеколог в Добрич. Автор е на романа „Метаморфози” и на няколко сборника с разкази. Трилогията за Делиормана – „Дервишки караконджул”, „Събирачът на болка” и „Шейтаните от тавана на гара Хитрино” бе приета изключително добре от читателите, а разказът му „Шейтаните...”, посветен на трагедията на гара Хитрино, придоби изключителна популярност в интернет. Следват и сборникът с разкази на съвременна тематика „Паралелен свят”, „Изпращачът на души” – разкази за лекарското ежедневие. Разказът му „Джанки в Манхатън” е поставен на театралната сцена.