Един Милошевич им стига, втори не им трябва

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

В Сърбия умеят да свалят от власт диктатори

Опозицията в Белград все още няма достатъчно критична маса

Мернах някъде по репортажите от протестите в Белград през изминалия уикенд лозунги „Готов е!“, емблематичното послание на протестите през 2000 година, с което хилядите от площадите в сръбската столица маркираха края на режима на Слободан Милошевич. Оттогава до днес изминаха почти двадесет години, ситуацията в Сърбия, на Балканите и в Европа е достатъчно различна, за да се търсят прилики по автоматизъм, но „Готов е!“ е емблематично послание към всеки диктатор или автократ, който се опитва да ползва властта еднолично и против интересите на народа си.

Да, ситуацията от началото на новия век и днес в Сърбия е различна. Но самият факт, че на пулсиращите протести, които вече повече от четири месеца всяка събота и неделя заливат Белград и някои по-големи градове в държавата, този призив „Готов е!“ се появява, макар и не масово, най-малкото означава, че протестиращите виждат прилика между начина на употреба на властта в страната от времето на диктатора Милошевич с това на сегашния президент Александър Вучич. Още повече, че и в политическата биография на Вучич има първоначални периоди, когато той като министър на информацията в един от кабинетите на Слобо е в достатъчна близост с него, за да овладее- може би!, похватите му. Онзи ден във Фейсбук моят приятел от Скопие, журналистът Боби Илиевски бе качил снимка, която- ако не е монтаж, е страхотно показателна- на преден план зад маса седят доста по-младите- тогава, Слободан Милошевич и лидерът на Радикалната партия Воислав Шешель. Зад тях, с поднос или някаква картонена кутия в ръка, влиза един дългуч, в който лесно може да се разпознае днешният президент на Сърбия Александър Вучич. Кафе ли носи, документи някакви ли, не знам, но и така кадърът е емблематичен.

Да, в Сърбия умеят да свалят от власт диктатори. Поне така беше през септември 2000 година, когато студентът Чедомир Йованович убеди Милошевич да се оттегли. Но тогава и протестите бяха по-масови, и протестиращите бяха единни в искането си, пък и външните внушения бяха в такава насока- Слобо да си ходи! Достатъчно пакости направи и на сърбите, и на другите наоколо. Днес обаче картината е по-друга. Започнали предимно като социални, макар че някои изтъкваха като основен мотив побоя над опозиционен партиен лидер в провинцията, съботно-неделните протести получиха политическа окраска тогава, когато самовлюбеният и самоуверен в себе си президент Вучич заяви, че и пет милиона да излязат на улиците, той няма да им обърне внимание. Тогава се роди лозунга „Един срещу пет милиона“ и острието на исканията се насочи лично към президента. Така и до сега, когато в неделя протестиращите обкръжиха сградата на президентството и държаха Вучич вътре почти пет часа, като не даваха възможност да излезе. Със същия цинизъм, с който пренебрегна първите протестни прояви, Вучич изпрати в социалните мрежи снимка, на която играе шах с вътрешния министър на страната Небойша Стефанович. Значи, вие си протестирайте, блокирайте ме, ама аз си карам по неделната програма, в която имам право на малко отдих. Е, по-внимателните наблюдатели на снимката в Инстаграм обърнаха внимание, че фигурите на таблото не са по правилата на играта, което си беше откровен знак, че всичко това си е чиста импровизация и монтаж само за снимка...

Да, Вучич умее да работи с медиите. И да разиграва театри. Особено около проблема с Косово, където с цялостното си поведение създаде впечатлението за някакво месианство, за което лично той е предопределен да намери решение в отношенията с бившата югопровинция, което да задоволи сърбите. То не бяха пропагандни влакове по посока на Прищина, то не бяха военни учения близо до границата, то не бяха негови обиколки в северната част на Косово и публични припомняния за това, което Милошевич бе казал някога там, на Косово поле, то не бяха вербални простотии от типа „Ай, сиктир, бандо от Прищина!“ (сърбите, че псуват, псуват, това им е втора природа, ама от устата на президент, пък било то и на Сърбия, някак си...). Този персонален монополизъм върху темата за Косово носи политически дивиденти на Вучич, поне докато може да поддържа публичната представа на политик, който залага всичко, и най-вече личната си кариера, за успеха на преговорите. Вероятно и затова е неговата остра критика срещу ръководителите на протестите от опозицията, и по-специално срещу един от тях- бившия външен министър Вук Йеремич, кандидат на Сърбия за председател на ООН, ротационен председател на Общото събрание на световната организация. За Вучич Йеремич е „тайкун“, както наричат в Сърбия богаташите със съмнително потекло на парите. Йеремич просто е наследник на имотен босненски род, не знам богатството му да е натрупано по криминален или престъпен начин. Но Йеремич като външен министър в навечерието на обявяването на независимостта на Косово през февруари 2008 г. „изора“ всички държави от някогашния „Трети свят“, членки на някогашното Движение на необвързаните, на което бивша СФРЮ бе лидер, и използвайки старите връзки и влияние ги убеди да не бързат да признават новата държава, която ще се роди на мястото на бившата югопровинция. Помня тези дни, бях тогава в Прищина, когато местните хора твърдяха, че щом обявяват независимостта, най-малко сто държави автоматично ще ги признаят, като най-първи ще бъдат страните от Ислямската лига. Нищо подобно не се случи, и досега, въпреки признанието от над сто страни, от време на време се появяват плахи съобщения, че някоя по-малка държавица е оттеглила признанието си. Вук Йеремич, един от лидерите на опозицията сега, свърши тази работа и ако виждам някакъв политически потенциал за това нейните действия да придобиват все повече целенасоченост и системност, Йеремич плюс лидерът на Демократическата партия и бивш кмет на Белград Драган Джилас са хората, които могат да ги дадат.

Окупацията на президентството в неделя беше дело на хората на лидера на „Двери“ Бошко Обрадович, смятан за националист, евроскептик и глобалист. И, разбира се, яростен противник на гей-парадите. Неговите хора влязоха и в сградата на държавната Радио и телевизия в събота с искането проявите на опозицията да бъдат отбелязвани в новините на РТС. Тези две прояви дадоха повод за оценката за „известна радикализация“ на няколкомесечните протести и станаха повод към опозиционните лидери да бъдат хвърлени обвинения за опити чрез насилие да дестабилизират Сърбия. Освен че показа различия за похватите, които опозицията има намерение да използва, поведението на Обрадович и хората му даде повод на активистите от Сръбската прогресивна партия, чийто лидер продължава да бъде Вучич, да призовават своите съмишленици да се събират пред местните партийни клубове за „дадат подкрепа“ на президента. От Косово пък долетя вест, че и тамошните активисти на Сръбската листа са готови да тръгнат към Белград в защита на Вучич. Само гражданска война й липсва на Сърбия сега, пък и на всички нас наоколо... Макар че някои подхвърлят, че Вучич бил предпочел Белград и Сърбия да излъчват картина на граждански сблъсъци вместо полицаи с палки и сълзотворен газ срещу демонстранти. Аргумент- в неделя вечер, след възстановяването на спокойствието в столицата в интервю пред ТВ „Пинк“ Вучич потвърдил, че голям брой граждани от цялата страна са били готови да „дойдат в Белград и да защитят властта от Обрадович и Джилас“.

Разбира се, подобен сценарий, освен че е нежелан, е и трудно осъществим. Опозицията все още няма достатъчно критична маса за това, и Вучич си има своята подкрепа, която не бива да се подценява. Допускам, че протестите ще продължат с инциденти с ниска интензивност, както се казва, и ще бъдат насочени към едно чисто политическо искане- оставка на Вучич и предсрочни парламентарни избори. Вече има сигнали, че опозиционните лидери са готови да се обединят върху такава платформа, друг е въпросът какви ще бъдат методите и похватите за това. Колкото и да са масови, все още протестите приличат по-скоро на прояви преди всичко на новото поколение млади сърби, които не помнят войните при разпада на Югославия, и дори бомбардировките на НАТО не помнят. А някъде там се крие психологическата граница, която възрастната генерация не може да премине, поне засега.

Защото един Милошевич на един народ стига. Втори не й е нужен.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи