На Балканите с нищо не сме по-лоши от европейците

Съм човек, комуто се налага всекидневно да използва родния си български език като градиво - писмено и говоримо - и споделям тревогите за днешното му съществуване, както и възможни нерадостни бъднини. Дваж повече се удивлявам на случки из неслучайното ни съвремие, гдето също уж неслучайни по-първи люде - българи или чужденци, вместо да дирят повод за разбирателство, притурят лъжицата катран в кацата с мед на продуктивни съседски отношения.

Поради исторически неспихнали столетни страсти между България и Турция от само себе си се разбира, че не само турските дипломати у нас, а и всеки високопоставен турски политик би следвало внимателно да си мери приказките спрямо страна съседка, която почти пет века е била в бездържавност тъкмо заради Османската империя.

140 години явно не стигат да се заличат „следите от теглото“ по думите на поета. Затова е и тази наша народностна чувствителност предизборните кампании у нас да се водят само на официалния, конституционно прогласен български език. Историята не може да се промени, ала сега и занапред България и Турция ще продължават не само географски да бъдат съседи. Най-естествено е този комшулук да е мирен, взаимноизгоден, градивен - както икономически, така и културнополитически и обществено равновесен.

Дано високонравствените и чувствителни български патриоти или националисти опитат да проумеят, че изучаването на който и да е чужд език не е заплаха за нашия роден български. Нееднократно съм подчертавал - езикът се употребява и възсъздава от носители - живи хора, които трябва да го знаят, да го изучават и ползват правилно. Голямата заплаха за българския ни национален език са все по-намаляващите му носители. Не само около всички погранични райони на родината ни, а и във вътрешността на страната. Обезлюдяването покрай границите ни с Турция и Гърция е тревожно не само заради езика. Земите ни, българските територии, които столетия са били препълнени с наш народ, опустяват. Докато ние се дърлим на какъв език трябва да си приказват, малкото останали работоспособни хорица - и то когато се полагат усилия да им се създава поминък, някой от отговорните български държавни мъже може ли да отговори колко земя е изкупена от чуждестранни фирми и чуждестранни физически лица от по-близки или по-далечни държави. Че няма да е далеко денят, когато според неотменнния закон „природата не търпи празно пространство“, малобройният български народ ще се окаже чужденец върху „изконните си земи“, драстично намалели не заради война, а поради неизбежни икономически дадености.

Дядо ми Тома бе един от хилядите прокудени българи от Тракия след страшното турско настъпление през Междусъюзническата война от 1913 г. Роден и отраснал в семейство на български родители и родова общност, той отлично владееше турски и гръцки език. За него беше естествено, че трябва да ги владее. Иначе как да общува със съседите си? Било му е нужно за бизнеса и за битието. Езиковите „неволи“ на дядо ми продължават и в периода на Първата световна война и малко след нея. През 1915-а, като мобилизиран в състава на българската армия на западния фронт, попада в плен на французите. Почти шест години прекрва като пленник на остров Корсика във френско семейство. Та научил и френски език. Не бях забелязал до неговите дълбоки старини - доживя до 92 години, употребата на гръцки, турски и френски език, които на всичко отгоре бе изучавал в естествена езикова среда, да го бе направила по-малко българин. Тъкмо обратното. Без да има дори основно образование, в неговата личностна култура се усещаше облагородяващото познание на чуждите култури, тъкмо защото те се бяха пропили в съзнанието му чрез езика. В това отношение един от най-ярките показатели за възпитаната му родна реч бе, че никога не употребяваще цинизми - псувни, ругатни, хули.

Ако говорим за стабилизиращата роля на Европейския съюз днес при държавите от Балканите, то би могло да се помисли дали поне две от страните членки България и Гърция да опитат да приложат междусъседската практика, която западно-европейските държави експериментират непосредствено след края на Втората световна война. Тогавашните европейски ръководители решават в пограничните райони на държавите, които до вчера са воювали, всяка години през летните ваканции младежи и от двете страни на браздата в разстояние на 15-20 километра от съответната държава да гостуват от другата страна на своите другарчета. Да се опознаят, да се сприятелят, да си научат езика и културата, защото заедно ще растат и ще живеят в нова мирна следвоенна Европа и не бива повече да се изживяват като врагове.

Постижимо ли е България да даде пример в това отношение на своите съседи? Убеден съм, че ако просветените ръководите на балканските страни сега решат не само да помислят, но и да се задействат, напълно е осъществимо. Колко още столетия трябва да изминат на Балканите, за да узреем, че с нищо не сме по-лоши от другите народи на Стария континент, че и балканците могат да заживеят като европейци.

По детски открити сърца

Беше някъде около средата на деветдесетте години на отминалия XX век през май в Царево. Писателят Боян Биолчев бе положил добра традиция в този най-югоизточен черноморски общински център да се организират Празници на литературата и изкуството за деца и юноши с участието на младежи от цяла България. Свидетел съм като се зароди идеята да се поканят и деца от други държави, в това число от Турция. Така две години в Царево гостуваха млади хора от Къркларели (Лозенград). Чисто по детски открито и непринудено общуваха, веселяха се невинни сърца, които туптяха еднакво, без да са се познавали до този момент едва на 40-50 километра, разделяни само от пустата гранична бразда... Онези деца сигурно отдавна са пораснали и вече си имат деца. А дали не си мечтаят понякога и техните деца да си гостуват?