Из подготвения за печат сборник „Срещи“ - книга първа от поредицата „Притаени мигове“ (изд. „Захарий Стоянов“)

Била е „царица на бала“. Пленявала е сърцата на величайши личности - българи и чужденци

Споделяше оригинални съждения за трагичната българска национална участ 

Отиде си от този свят, без накрая да почувства признанието, което заслужава

Със спомена за голямата българска и славянска поетеса Елисавета Багряна завършваме поредицата, с която представяме подготвената за печат мемоарна книга на Георги Йорданов, министър на културата (1982-1989). Според него всяка нейна книга от „Вечната и святата“ (1927 ) и „Звезда на моряка“ до „Светлосенки“ и „На брега на времето“ (1983) е празник на таланта. А преводите на стихосбирките й на 30 езика очертават благословено с безсмъртие творчество.

 

Моето поколение се учеше и възпитаваше и със стихове на Елисавета Багряна. Учителите ни съветваха да учим наизуст знакови творби. И досега помня „Потомка“, „Стихии“, „Синеоката“, „Моята песен“…

Не съм дори мечтал, че някой ден ще се запозная с невероятната поетеса. И, о, чудо! Съзрях гордата, красива Елисавета Багряна да крачи по улица „Неофит Рилски“, на която наех квартира като студент. Проследих я отдалеч - влезе в кооперацията на № 58. Бяхме съседи. Ала можех ли да я спра, да я заговоря? Та тя бе като далечна звезда на небосклона. Колчем я видех, спирах, за да се възхитя на нейната стройна походка с гордо вдигната глава. Нямах кураж дори да се доближа до голямата поетеса, нежели да я помоля за автограф. Така остана тя в съзнанието ми - достолепна, величествена, неотразима...

Учехме, че е родена в София. Изненадах се, когато Владимир Василев в словото „Сливенският Парнас“ я нареди сред именитите автори от Сливен. Крупният критик ми обясни, че нейните родители са сливналии. И те както бащата и майката на Константин Константинов и Никола Фурнаджиев са били учители или чиновници и са служели в различни градове. „Така че с Елисавета Белчева сме съграждани.“ Посъветвал я да замени името Белчева с Багряна. Ето, вече десетилетия тя присъства в книги, антологии, преводи с това име.

Като неочаквана вест дойде съобщение от Съюза на българските писатели - поетесата желае 70-годишнината й да се чества в Сливен.

С Елисавета Багряна се запознах при подготовката на юбилейното честване през пролетта на 1963 г. Обясни ми, че нейните родители я възпитали в здрав сливенски възрожденски дух. Всяко лято като дете била при баба и дядо. Затова първата й работа - учителка в с. Недялско, е близо до скъпия й град. Чувства се горда с роднинството с Добри Чинтулов. Пазейки скъпи спомени от детството си, на Сливен тя посвещава стихотворението „Стихии“. Помнела прочутия сливенски вятър и в равнинното ямболско село Недялско, и във Враца, и в млада, и в зряла възраст… Постепенно се сближих с голямата поетеса - контактите ми с нея са сред най-светлите мигове в житейския ми път.

Посрещнахме юбилярката в слънчев майски ден. Пристигна с цял автобус познати и непознати гости. Рояк деца и средношколци с цветя оградиха именитата авторка, обсипаха я с китки, а тя ги раздаваше на Дора Габе и на другите си спътници. Съзрях, че одухотвореното й лице се обагри от усмивка, която никога няма да забравя.

Освен познатите големи имена в българската литература придружаваха я френският проф. Роже Бернар, съветският поет Нил Гилевич и други гости от чужбина. За пръв път срещнах именития френски учен - един от най-авторитетните българисти в света. Почитател на поезията й още от началото на 30-те години, той е превеждал на френски нейни творби. Оказа се, че е близък с проф. Петър Динеков, с когото през всичките дни на празненствата в Сливен бяха неразделни. Проф. Роже Бернар се гордееше с българското държавно отличие - орден „Кирил и Методий“ I степен. Грамадният Нил Гилевич също беше превеждал нейни стихове на руски и белоруски език. Приятно ми бе да го слушам с каква убеденост разказва колко красива страна е България, какъв чудесен народ са българите и какво достойно място заемат в световната литература творбите на големите български писатели. Не пропускаше да говори и за поезията на Е. Багряна.

Знаех, че другата голяма звезда в поезията ни - легендарната Дора Габе, освен любима на Пейо Яворов е била и съпруга на проф. Боян Пенев. Предполагах, че между двете крупни поетеси може да са хвърчали искри на съперничество. Но бях дълбоко впечатлен, че Елисавета Багряна и Дора Габе бяха все заедно. Шегуваха се искрено, близостта им беше очевидна. И през следващите години по време на „Сливенски огньове“ те бяха неотлъчно една до друга...

Тържественото събрание, което имах честта да ръководя, остави незаличими следи в паметта на признателните съграждани на Елисавета Багряна. Проф. Петър Динеков прочете доклад, който, сигурен съм, породи ревността на много амбициозни литературни критици. Чудесни думи за юбилярката казаха проф. Роже Бернар и други гости. Талантливи артисти от драматичния театър, от сливенската работническа опера, от хор „Добри Чинтулов“ и легендарният пианист и композитор Мишо Тодоров - нашият любим учител по музика, изпълниха литературно-музикална програма и заслужиха възторжени аплодисменти.

Всяка следваща година Е. Багряна бе сред първите участници в литературни срещи, културни и трудови празници. На 6 май с факел в ръка запалваше символичния пламък на „Сливенски огньове“ пред паметника на Хаджи Димитър на централния градски площад.

На 8 май 1978 г. именитата поетеса беше определена за втория носител, след Константин Константинов, на „Голямата награда за литература и изкуство „Добри Чинтулов“. Когато връчвах знаците на почест, от очите на прочутата поетеса потекоха сълзи. Станали прави, нейните почитатели, сред тях видни личности от София и чужбина, аплодираха знаменитата авторка. Тържественият акт се състоя в кино „Агликина поляна“, което по думите на създателя на първия български художествен филм, сливналията Васил Гендов, бе не само най-голямата, но и най-модерната филмова арена.

Елисавета Багряна произнесе прекрасно благодарствено слово. Дора Габе, която бе до мен, тихо ми каза: „Георги, и мен ще ме честват в Толбухин (днешен Добрич - б. м.). Нали ще дойдеш?“

Както споменах, Дора Габе бе неизменно до Елисавета Багряна. Двете звезди на поезията бяха пример за приятелство, което е надмогнало и женската ревност. Защото между тях в любовния триъгълник е изключителният интелектуалец проф. Боян Пенев. Показателно е, че стихотворението си „Нестинарска сватба“ Елисавета Багряна посвещава на Дора Габе.

Бяхме впечатлени от жизнеността на Дора Габе. Тя танцуваше, както може би е танцувала и през младите си години. Любим партньор й беше Матей Шопкин. Когато чуваше хвалби за своята женственост, темперамент и пластичност, тя полушеговито, полунаистина казваше да не се учудваме, тъй като е била любима на двама от най-видните представители на българската култура - Пейо Яворов и проф. Боян Пенев. Постоянно присъствие на всички издания на „Сливенски огньове“, Дора Габе произнасяше вдъхновени слова в къщата на Добри Чинтулов и на гроба му. Беше в центъра на всяко литературно четене и на приятелска компания.

Контактите ми и с Дора Габе продължиха през всичките години до нейната смърт. Тя нямаше наследници. Сподели ми, че иска да подари жилището си на бул. „Левски“, срещу паметника на Патриарх Евтимий, на Писателския съюз. И го стори чрез фонд „13 века България“.

Бяхме замислили да й направим голям юбилей в София. Деликатно споделих идеята. Погледна ме както винаги лъчезарно: „Има време, има време. Все още съм далеч от стоте…“

През пролетта на 1983 г. подготвяхме Четвъртия конгрес на културата, който се състоя на 25-27 май в голямата зала на Националния дворец на културата. Помолих посолството ни в Белград да бъде издирена Десанка Максимович и да й се връчи официална покана. Натрупала години, знаменитата сръбска поетеса беше все така вдъхновена... В продължение на няколко дни трите феи на южнославянската поезия - Елисавета Багряна, Десанка Максимович и Дора Габе, бяха постоянно заедно. Какви ли преживявания от 30-те години и след войната са си припомняли?... Накрая, когато Десанка Максимович си вземаше довиждане, с нескрита радост ми благодари, че сме създали условия да съпреживее отново хубавите години от дружбата си с Елисавета Багряна и Дора Габе. А новите си срещи в София „ще съхрани като най-светъл спомен в своя живот“. Мисля, че ще бъде прекрасно да се съберат в антология най-ярките произведения на големите поетеси на славянството - Анна Ахматова, Елисавета Багряна, Марина Цветаева, Десанка Максимович, Дора Габе…

Наскоро след това Дора Габе почина.

Елисавета Багряна дойде в кабинета ми с молба, ако е възможно, приятелката й да не бъде положена в гроба на Боян Пенев. Казах, че е нейно право като съпруга на проф. Боян Пенев да настоява за това. Свързах се по телефона със заместник-председателя на Столичния народен съвет Стефан Дикин. „Разбрах. Моля някой да ни донесе брачното свидетелство на Елисавета Багряна и Боян Пенев.“ Багряна тихо и с чувство на мъка ми каза: „Да, но ние не успяхме да се сдобием с църковен брак. Живяхме заедно няколко години, пътувахме по Европа. Това бяха най-щастливите мигове в живота ми. Но Пенев тъй и не успя да съкрати процедурите за развода, който тогава се разрешаваше само от църковната институция...“

Въпреки това тя дойде на погребението на Дора Габе. Стоях близо до Багряна. Бяхме забравили за разговора. Отново ме порази всеопрощаващият, нежен и несломим дух на голямата българска дама - твърд като скала, обрасла в зеленина.

А е била „царица на бала“ в продължение на десетилетия. Пленявала е сърцата на величайши личности - българи и чужденци.

Чествахме Йордан Йовков. Бяхме в родната му къща в Жеравна. Под клонестото дърво тя впи взор в схлупената къщица с три стаи, в която е прогледнал знаменитият разказвач, и потъна в светли спомени.

В студена лунна вечер тихият, мълчалив творец я изпращал до жилището й. Преди да отвори входната врата, тя се обърнала и го видяла, че стои като вкаменен: „Йордане, защо не се прибираш? Ще премръзнеш!“ Той тихо отговорил: „Лиза, нека още малко те погледам...“

Разказвам тези детайли, за да подчертая, че и големите личности имат свой интимен мир и неповторима чувствителност. Днес се отделя голямо внимание и се пише главно за битовизми в живота на заслужили дейци. Но почти не се полагат усилия да се вникне в дълбоката им душевност. А тя е чистият извор на творческите сполуки. Творческите сполуки, които са неподвластни на времето и се превръщат в спътници на идните поколения.

След това неизбежно отклонение нека продължа спомените за Елисавета Багряна. Централно място в библиотеката ми заемат издания на нейни книги с мили автографи и грамофонна плоча с артистичното й изпълнение на „Стихии“, „Потомка“, „Моята песен“, „Познание“, „Синеоката“…

Елисавета Багряна стана носителка и на Голямата награда за литература на София. В хода на подготовката на тържеството, а и след това открих и други качества на високоинтелигентната авторка. Дълго ми говори за творчеството на Клод Дебюси. Разказваше спомени за пребиваването си във Франция, за театрални и оперни постановки и концерти в световния град на културата. Плавно, с думи, подредени стройно, като че ли са писани, тя разказваше за български и чужди писатели, сред тях и нейни ухажори.

Посещавах често жилището на „съседката“ на ул. „Неофит Рилски“ 58. Постоянно ме кореше, че не съм й гостувал през 50-те години, когато са ни делили само няколко стени. Отговарях, че за мен, бедния студент по право, би било нахалство да додявам на една от най-популярните личности в България.

На стената блестеше нейният известен портрет от 30-те години, нарисуван от Иван Тодоров. Библиотеката й бе отрупана с книги на забележителни автори от десетки страни с автографи. Багряна се отнасяше с дълбоко уважение към по-младите поетеси. Ценеше Станка Пенчева. Особено топли бяха връзките й с Блага Димитрова. Дългогодишното общение между двете роди и биографичната книга „Младостта на Багряна“, която Блага Димитрова издаде в съавторство със съпруга си Йордан Василев. Набързо се появиха негативни оценки и отрицатели, които очевидно бяха огорчили Багряна. Увери ме, че стои зад всичко, което е написано в книгата, и недоумява защо някои ограничават разпространението й.

През последните години на някои от срещите идваше и нейният син Любомир, роден през 1919 г. Отношенията между майката и сина изглеждаха твърде странни. Та той израства далеч от нея. Висококултурен, организиран и почтен, красивият син на Багряна излъчваше достолепие. И след смъртта на именитата му майка се срещахме с Любомир Шапкарев на концерти в зала „България“, на премиери на книги и филми, оперни и театрални постановки. Постоянно се убеждавах, че е таял прикрита обич към знаменитата си майка. Кой знае - може би е имал чувство за неизпълнен синовен дълг?

Края на дните си Елисавета Багряна прекара в дома за възрастни хора в Горна баня. Посетих я. Видях изписана покруса на старческото й лице. Очевидно бе, че самотата, животът сред непознати и чужди на литературата стари хора я гнети. Ала тя гордо понасяше неудобствата. Не отрони дума на недоволство. Бяха станали прословутите политически промени след есента на 1989 г. Интересът към блестящата поетеса отшумяваше. Никой не се интересуваше и не пишеше за нея. Отиде си от този свят, без накрая да почувства признанието, което заслужава.

На поклонението пред тленните останки на Елисавета Багряна през март 1991 г. във фоайето на Народния театър „Иван Вазов“ дойдоха малцина поклонници. Когато в гроба се полагаше безжизненото тяло на одарената свише прекрасна жена, десетината писатели, които изпращаха поетесата, едва ли можеха да заличат тягостното впечатление от погребалния ритуал - несъизмерим с изключителното творческо дело на знаменитата амазонка.

Мисля, че усещането за неблагодарност причинява душевни страдания в чувствителните души на много дейци на културата. За съжаление творчеството и на Елисавета Багряна не се познава и не се тачи достатъчно от младото поколение. Говорят се всякакви приказки за идеологическа цензура и „грехове“ на отричаните десетилетия от втората половина на отминалия век. Но не бива да се забравя, че още в началото на 60-те години на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков публично защити безпартийната поетеса от заслужили антифашисти, които я коряха, че не била помогнала пред съда за спасяването от разстрел на Никола Вапцаров.

В протокола за разпит може да се прочете, че Елисавета Багряна отговаря на набързо зададени въпроси от съдията, че „подсъдимият е млад обещаващ поет“. Нима е могла да утежни участта на обречения, който не е споходен от милостта на приятеля на семейството Вапцарови - всесилния владетел цар Борис III.

Елисавета Багряна беше озарена от слънчево дарование. Тя живя в името на България; вдъхновено вярваше в нейното бъдеще. Изпя незабравими песни за отечеството. Закле се: „Аз съм само щерка твоя вярна, / моя кръвна майчице земя!“

Ето защо високото място, което Елисавета Багряна заема в българското художествено творчество, е непоклатимо.